Не очакваме вашето състрадание

Време за четене: 6 минути

Държавните глави на страните-членки на Шанхайската организация за сътрудничество на среща в Кадахстан, 2017 г. Снимка: akorda.kz

“Нямаме състрадание и не очакваме вашето такова. Когато дойде нашият ред, ние няма да се извиняваме за терора.” 

Това пише Карл Маркс в последния брой на вестник Neue Rheinische Zeitung на 19-ти май 1849г., след като пруското правителство прекратява издаването му заради подривна дейност. Този финален тираж остава в историята като “Червения брой”, тъй като е изписан изцяло в кървавочервено мастило. 

Заканата на Маркс ехти във вековете. Идеологията, чийто духовен баща той става, се превръща в чудовище, което поглъща дори собствените си деца и унищожава социалната база, която германският философ толкова тачи като основа за революционна дейност и радикалното освобождаване на човека от всички институционални, икономически и обществени окови. Комунизмът се еманципира, той надраства клетката си и разбива решетките, за да тръгне в бесен галоп по земното кълбо и да отнесе със себе си десетки милиони жертви. 

Еманацията на марксизма е Китай

Не защото Китай представлява някакво утопично безкласово общество, в което валутите са елиминирани и хората са свободни да преследват хобитата си. А защото изпълва със смисъл концепцията за историческия детерминизъм на марксистката идеология – историята като права линия, която се движи неумолимо към една финална точка на идеално осъзнаване. Моментът, в който колективното човечество достига да края на своето развитие. Това е теза, която се вписва точно в мита за генезиса на Китай и китайския народ.

Съвпада идеално с концепцията за династичния цикъл за възхода, достигането на културен, икономически и военен пик, постепенното падение и, най-накрая, загубата на Небесния мандат, която води до окончателния разпад на династията и началото на нова. И това продължава до момента на тотална доминация, познат в китайската митология като Голямото Единение, водещо до траен глобален мир. 

Защо повдигам тази тема: пълномащабният конфликт между Китай и Запада изглежда неизбежен. Не сега, в момента. Не заради събитията в Украйна (които са силно преувеличени и имат изключително ниска вероятност сами по себе си да доведат до открита война между които и да е от участниците в сагата). Дори не заради Тайван и неистовото желание на Китай да сложи край на т.нар. neiluan – китайско разединение и конфликт между отделните общност, които формират колективната китайска идентичност – и да предотврати weihuan, което е събирателният образ на инвазията и нападението от външни сили.

Китай достига своя икономически апогей

В близките години страната ще бъде на абсолютния връх на своите сили и възможности. Но истинският ѝ проблем е, че тази “китайска ера” ще просъществува твърде кратко. Ще бъде последвана от бърза стагнация, причинена от международната изолация и махалото на демографските дадености. А демографията е съдба. От демографията на един протест можем да установим каква е вероятността той да се превърне в бунт и да последват сблъсъци с органите на реда. От демографията на дадена държава можем да разберем каква е вероятността да има радикална промяна, вдъхновена от гражданска активност. Близкият Изток е толкова размирен именно защото е обитаван от огромно количество млади хора между 18 и 22; това е феномен, който е познат като youth bulge (младежка издутина) и представлява изключително бурен период на обществено и политическо пренареждане в следствие на преобладаване на млади хора в дадено население или популация. 

Точно обратното се случва в общества, в които доминират възрастни индивиди. Те става тромави, статични, уязвими на стагнация. В СССР се случва нещо подобно, но основно сред управляващата каста – една свръхголяма шайка от феодални старци, както някога министър Дянков се изрази за учените от БАН, която показва абсолютна невъзможност да се адаптира към зараждащите се условия. Това е бъдещето на Китай, но там проблемът е двуяк, тъй като не само лидерите на Комунистическа партия се срастват с кожените си столове – цялото население на Китай застарява с главоломна скорост. 

На дневен ред за Китай в момента стоят две събития. Първото бяха Олимпийските игри, които преди повече от десетилетие показаха на света, че страната не е някаква тинеста провинция в Третия свят, а свръхразвита, модерна държава, която крачи уверено по пътя към статута на суперсила. Второто е XX-тият конгрес на Китайската комунистическа партия в края на тази година. На него Си Дзинпин ще се бори за преизбиране. Мандатността в Китай е от огромно значение, тя символизира нещо повече от обикновено доверие – тя е позволение от страна на китайския народ за определяне на посоката и съдбата на цяла една цивилизация. Това е наследство от гореспоменатия Небесен мандат. Ако Си се сдобие с него, той ще има пълната свобода да преследва новите си амбициозни цели. И сред тях, по всяка вероятност, ще бъде осъществяването на бленуваното обединение с Тайван. Това ще трябва да стане бързо. Първо в рамките на един мандат, второ в рамките на апогея на Китай. 5 години, това е срокът.

Тук идва ролята на Русия и Запада. Настоящата ситуация в Украйна, както споменах вече, едва ли ще прерасне в пълномащабна война. Русия няма интерес от превземане на Украйна, целта на Путин е избягване на пряк досег с НАТО, а инвазия на Украйна би имала точно обратният ефект и би вкарала страна в един сценарий без win condition за руската страна, подобно на многобройните американски кампании в Близкия Изток. Истинският резултат от сегашния сблъсък се прояви на откриването на Олимпиадата, когато Путин и Си договориха нова огромна газова сделка и заедно осъдиха разширяването на НАТО и дейността на АУКУС (пакт на САЩ, Великобритания и Австралия) в сферата на влияние на Китай, най-вече Китайско море и Тайван.

Този общ фронт беше ясен, но сега е по-силен от всякога. Доказателство за това е изтеглянето на руските военни части от Източния военен окръг в Далечния Изток и позиционирането им в Беларус – този фланг на Руската федерация никога не е бил толкова пуст и това може да се случи единствено защото заплахата от нови териториални спорове с Китай вече е незначителна. Двете страни имат цели, които съвпадат и към настоящия момент те могат да имат доверие една на друга, че няма да действат против общите си интереси. Русия вече окончателно е в орбитата на Китай и след нескопосания начин, по който НАТО отговори на руските искания, това едва ли някога ще бъде променено отново. При отсъствието на радикални промени в самото руско общество, страната вероятно няма никога повече да се доближи до своите европейски корени. 

Пътят към европейската интеграция на Русия е окончателно препречен

Всъщност вече никой дори не си спомня, че някога имаше подобни амбиции от страна на ЕС и НАТО. Новата реалност на света е създаването на ос “Китай-Иран-Русия”, която е траен екзистенциален опонент на Запада. Три общества, крайно милитаризирани, с огромен (свеж) военен опит и здрав централизиран контрол. Това само по себе си е огромна заплаха за нежните, отвикнал на предизвикателства общества на Запада. И тук трябва много бързо да поясня – това е упрек, породен не от ненавист, а от съжаление и опасение. Западът, с всички свои недостатъци и косури, е единственото островче на светлина в един свят изпълнен с идеологическа жестокост и човешки примитивизъм, който е по-ужасяващ от всичко друго във Вселената. Западът е онова бляскаво градче на хълма, за което говореше Рейгън. Не Америка сама, а културата и цивилизацията, които направиха всичко това възможно. Този мир, тази цивилизованост и стремеж към красивото, направиха Запада слаб. Направиха го неспособен да се защити. Защо Китай в продължение на десетилетия бе захранван от американската администрация сляпо, за да може икономическото му развитие да бъде абсолютно умопомрачително? Защо докато напрежението с Русия ескалира и санкциите срещу страната растат, натискът върху Иран намалява? Защо страните в Запада се самоизяждат, преследвайки нелепи идеологии като левия либерализъм, които издигат в култ слабостта? 

Джордън Питърсън често говори за това, че човекът трябва да е чудовище. Чудовище, което е обуздано и контролирано, но което винаги се крие под повърхността. Добрият човек не е кротък и безобиден. Това е слаб човек, жалък, неспособен да защити своето. Човек, който не може да посрещне ужасите на истинското зло, защото не може да се потопи в тях и да мисли през тяхната призма. Добрият човек, този, който е истински добродетелен, е способен да извика от себе си плашеща жестокост при необходимост. Западът забравя това. Забравя неистовата борба, която европейската цивилизация е водила повече от хилядолетие, за да се установи, за да се съхрани и защити в лицето на кошмарен натиск от страна на външни нападатели. И за да спре възхода на новия глобален идеологически тоталитаризъм, който се заражда в Далечния Изток, той трябва да си спомни как да се бие. Той трябва да се превърне в чудовище. 

Защото не бива да се залъгваме – Русия и Китай нямат дребни амбиции. Те искат цялата торта, не само черешката. Едва ли има нужда от доказателства за това. Китай със своята инициатива Belt and Road, Русия с възродените си миротворчески мисии страни като Армения и Казахстан, както и разширяването на военните си бази из Южна Америка и Африка посредством дейността на уж-частната компания “Вагнер”, която е на пряко подчинение на Кремъл и на един от най-близките хора на Владимир Путин. Китай притежава половината пристанища в Европа, финансира огромни инфраструктурни проекти, изгражда здрави връзки със страни като Сърбия. Русия продължава да допринася за напрежението в Европа, подхранвайки съществуващи социални конфликти и възползвайки се от така или иначе наболели теми-кливиджи.

Ерата на глобалната полиция приключи – САЩ вече нямат нито възможността, нито желанието да бъдат навсякъде по всяко време. Бившият президент Тръмп разби на пух и прах илюзията за американския световен ред и показа на гражданите на държавата си, че те могат да живеят добре и без да дават десетки хиляди жертви в безсмислени войни. Но това не бива да се обърква с отказ от борбата за превъзходство. Западът не може – не бива – да си позволява да се отдава на почивка. Обществата му трябва да бъдат научени да тачат своята принадлежност. Да оценяват независимостта си. И да разберат, че на тази земя не притежават нищо, освен това, което могат да вземат и да задържат със собствената си сила. Защото когато дойде редът на Китай, той няма да си търси извинения за отнемането на всичко, за което Запада толкова се е трудил.

Сподели
Default image
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

One comment

  1. Този материал не е остарял добре, което показва множество слабости в анализа, конкретно по отношение на Русия.

Leave a Reply