Снимка: Ari Spada, Unsplash
Оригинална публикация – Eтнически аспекти на престъпността в България и Македония, www.balkans21.org, 2002 г., запазена в WaybackMachine.
Тъй като оригиналната публикация и целият сайт са свалени някъде в края на 2022 г. си позволяваме да препубликуваме тази последна публична информация за етническия произход на извършители на престъпления в България.
Анализът на масовата криминална престъпност, която именно безпокои най-много хората, показва интересни различия в етнически план. Статистическите данни за етническата принадлежност на разкритите извършители (назовавани в статистиката “заподозрени”), са впечатляващи.
Данните са от ежегодните бюлетини на Съвета за криминологически изследвания при Главна прокуратура на Република България.
Коректността изисква да се направят някои уточнения.
Първо: Цитираните тук данни се отнасят до основните традиционни криминални престъпления. Цялата икономическа престъпност остава извън тази статистика, а там разпределението по етноси е съвсем различно.
Поради ниския образователен статус на ромите, позициите, позволяващи извършването на крупни икономически престъпления, практически са недостъпни за тях. Основанията изследването да се ограничи до основните криминални престъпления са няколко. Те са най-многобройни и количествено тотално доминират в съвкупността на регистрираната престъпност. Освен това емпиричните изследвания недвусмислено показват, че хората придават по-голяма тежест на престъпленията, засягащи непосредствено личността и имуществото й и съответно са по-силно негативно настроени спрямо техните извършители.
Тук също може да се направи уточнение, че поради необходимостта от по-големи технически умения за извършването на автокражби, криминалната активност на ромите е относително по-ниска. Кражбите на МПС обаче са само малка част от всички регистрирани кражби – през 1997 г. те са 1,3%. (Престъпността в Република България през 1997 г., 1998: 13) и не могат да повлияят върху различията в криминалната активност на отделните етноси. За кражбите като цяло при ромите тя е 14-15 пъти по-висока от тази на българите и турците.
Второ: Цитираните коефициенти на криминална активност са само на базата на разкритите извършители на престъпления. Хипотетично може да се допусне, че прибавянето и на останалите неизвестни извършители ще промени коефициентите. Но тук трябва да се вземе предвид, че при някои от престъпленията (напр. срещу личността) разкриваемостта е твърде висока.
При изнасилванията тя редовно е над 90% – например през 1998 г. е 93,6%. (Анализ на регистрираната и наказаната престъпност през 1998, 1999:30). Поради това за тях може с пълно основание да се твърди, че прибавянето и на неразкритите извършители би могло да нанесе съвсем незначителни корекции в числата.
Трудно може да се приеме, че и при престъпленията с не толкова висока разкриваемост (особено тези срещу собствеността), има сериозни основания да се мисли, че коефициентите, изчислени на базата на всички извършители ще се променят значително.
Фактът, че през 2000 година повече от 47% от осъдените непълнолетни са роми (Анализ на регистрираната и наказаната престъпност през 1999 г.: 38) показва, че има основания да се очаква, че съществуващите сега различия ще се запазят и в бъдеще.
Макар, че цитираните статистически данни имат своята социална детерминираност и не бива да се разглеждат изолирано от въпроса за причините, които ги обуславят, те са социален факт и пораждат определени следствия, които не могат да бъдат пренебрегвани.
В обществото се формира и утвърждава съзнание за връзка между престъпността и определен етнос. Още повече, че при престъпленията, спрямо които масовото съзнание е най-чувствително, различията в криминалната активност на отделните етнически групи са особено драстични.
При представително изследване, проведено в София през ноември 2000 година (“Обществени преценки за централната част на София и нейните връзки с другите райони на столицата”) бяха констатирахме разпространението на такива стереотипи.
От съобщенията за етнически конфликти, провокирани от престъпления в различни селища на България се вижда, че представената по-горе картина не е изолирана и съответства на общата ситуация в страната.
При това, съдейки от информациите в медиите, тенденцията е към увеличение. Докато през 2000 г. вниманието на средствата за масово осведомяване са привлекли тримесечните протести в село Мечка, Плевенско, то през 2001 г. те съобщават за сериозни напрежения в Новозагорско, Оряховица, Лясковец, Кюстендилско, Търговищко, Ямболско, Самоков (В. “Труд”, в. “24 часа”: юни-септември). Всички те са реакция на конкретни престъпления, но прерастват в етнически напрежения, в противопоставяне и конфликти между българи и роми.
Тук възниква въпросът за ролята на държавата и по-специално на правоохранителната система. Държавата не противодейства резултатно на престъпниците. Често извършителите не се разкриват или най-малкото – не се санкционират. Едни и същи лица и групи извършват множество престъпления.
Вместо да се накажат престъпниците и да се сложи край на престъпната им дейност, бездействието и мудността на специализираните органи допринасят за формирането на негативни нагласи срещу всички представители на етническата група и за предприемането на актове на саморазправа (Вж. случая в Самоков през септември 2001г., представен от БНТ).
