Броят от 20 януари 1941 г. на авторитетното американско списание Time е посветен на България, на нейния цар Борис III и съдбата на страната му във втората година от Втората световна война.
Това ще е дълъг, дълъг текст, касаещ кампанията по очерняне на делото на цар Борис III. Кампания, която особено много се засилва през последните месеци, защото наближава отбелязването на 80-годишнината от това героично дело – спасяването на българските евреи.
И докато ние (от страната на истината) сме някак хаотични и действащи разпокъсано, от другата страна, колкото и малобройна да е тя, организацията е стройна и добре медийно подплатена.
Последният случай, който сред нас мина доста незабелязано, но от другата страна беше повод отново да се излее камион помия срещу царя и делото му, касае една похвална инициатива, която целеше цар Борис III да получи посмъртно най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“.
На 11 януари началникът на Регионалното управление на образоването д-р Ваня Кастрева изпраща до директорите на всички софийски училища писмо, в което пише, че „цар Борис III е положил „изключителни усилия в насока предпазването и спасяването на българските евреи от депортиране в нацистките лагери на смъртта“, като иска участие на ученици и учители в анкета, резултатите от която биха могли да подплатят искане за присъждане посмъртно на най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“ – на цар Борис III.
Първоначалното искане е на Яков Джераси от Международна фондация „България“, чието писмо д-р Кастрева препраща до софийските директори. Моменталически обаче следва кампания „против“, подета от „Шалом“, които изпращат контраписмо до служебния министър-председател, до министъра на външните работи и до министъра на културата, в което остро се противопоставят на тази инициатива.
Малко след това услужлив журналист от Офнюз интервюира и председателя на „Шалом“ д-р Александър Оскар, който дори заплашва, че организацията преосмисля участието си в Инициативния комитет за отбелязване на честванията от 80 годишнината от спасяването на евреите, защото „формулировката за честванията изключва изразяването на почит към паметта за евреите от присъединените територии, които не са били спасени, а изпратени от българските власти в лагерите на смъртта“.
Отново от Офнюз, няколко дни по-късно, автор на име Александра Маркарян пише пасквил, насочен срещу делото на цар Борис III и срещу инициативата на Джераси и Кастрева, в който пасквил цитира по страници книгата на Леа Коен – коя е Коен отлично знаем – достатъчно е да припомним за участието на баща ѝ в Народния съд, както и всички нейни позиции през годините, с които цели да омаскари делото на царя и страната ни.
Въпросната Маркарян бележи ново дъно с писанията си, в които обяснява, че всъщност спасяването на евреите в страната ни не е безпрецедентен в Европа акт, напротив.
Такъв бил актът на Дания, която спасила… 7100 техни евреи, а само 700 били заловени от немците.
Маркарян скача и срещу служебния министър на външните работи Николай Милков, който си бил позволил да намекне, че българските власти от 40-те години на миналия век имат заслуги за спасяването на евреите. Статията завършва така:
Днес, почти 80 години след драматичните мартенски събития от 1943 година, България се кани да чества с гордост спасението на българските евреи. Дали правителството и действащият президент ще намерят сили, освен да честват спасението, и да почетат паметта на изпратените в лагерите на смъртта 11 343 евреи от Македония, Беломорска Тракия и Пирот предстои да разберем.
Кампанията по очернянето на цар Борис III никога не е спирала всъщност, но в последните години тя е особено натрапчива, лепкава и гнусна. Активирани са незнайни до момента елементи, които заливат пространството с цитати от книгите на Коен и гнусната и антибългарска пропаганда.
Сега, в навечерието на тази 80-годишнина, лавинообразно се дава думата предимно на хора (именуващи се себе си като историци или общественици), които агресивно се опитват да ни убедят, че ние заслуги нямаме, имаме само тежка вина.
Редица медии се надпреварват да пишат за 11 000-те, за които категорично и ясно документите говорят – те са били на териториите, които администрираме, но не са юридически част от Царство България, поради което юрисдикцията ни не е пълна. ТОЧКА!
Повтаря се грозната и позорна история от 2000 г., когато именно заради активната антибългарска пропаганда на шепа елементи, Комисията към израелския национален фонд реши да махне четирите персонални паметни плочи от гората на България в Ерусалим и да вдигне на тяхно място нов паметник, носещ имената на 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини. Забележете, яростната атака срещу паметните плочи на цар Борис III и царица Йоанна дойде основно от българи и от български евреи, сред които тогавашният председателя на “Шалом” Емил Кало, както и Благовест Сендов, Анжел Вагенщайн, Велко Вълканов, Илчо Димитров, които чак написаха писмо до тогавашния израелски президент Езар Вайцман, в което натъртваха спорния характер на царските заслуги. Тогава и покойният вече президент Желю Желев застана зад това премахване, защото според него, спасител на евреите не е монархът, а българският народ.
През ноември пък се състоя 17-тата Световна среща на българските медии, чийто надслов беше „Медии и спасение“, в която третият панел беше на тема „Медиите и спасението на българските евреи“.
Акцентът в него би трябвало да се подразбира от името му, но какво се случи – в действителност директорът на българския офис на Американския еврейски комитет Виктор Меламед, главният редактор на вестник „Еврейски вести“ Михайлина Павлова, Ели Анави – председател на регионалната организация на евреите „Шалом“ – София и заместник – председател на организацията в България и Иво Инджов – доцент по журналистика във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ по един или друг начин застъпиха твърдението, че нито държавата ни, нито цар Борис III имат заслуга за спасяването на българските евреи. Напротив, царят даже имал вина.
Акцентът беше върху 11 000-те евреи, за които трябва да си посипем главите с пепел. Тоест за пореден път, макар привидно панелът да беше наречен „Медиите и спасението на българските евреи“, всъщност се анатемосаха повечето българи, отрече се ролята на Негово Величество Цар Борис III и се даде старт на поредната антибългарска кампания, чиято кулминация явно ще бъде навръх честването от спасяването на българските евреи.
И сега, близо 80 години след чудото, което сътворихме, все още се дискутира темата, като по този начин фокусът се измества и чрез вменяването на вина се омаловажава героичният акт за спасяването на евреите от България, а редица медии се превръщат в рупор на комунистическата пропаганда, която години наред принизяваше делото на цар Борис III.
Всичко, което наблюдаваме, е грозна идеологическа пропаганда, целяща да легитимира отдавна опровергани от историята и архивите лъжи, стремящи се да накарат България да поеме несъществуваща вина. Не, нямаме такава вина! Не, Н.В. Цар Борис III не е спорен, той е безспорен! И не, не трябва да сме толкова тихи, когато антибългарски апологети все по-агресивно плетат мрежата на манипулациите, чрез които маскарят един от най-светлите образи в нашата история. Маскарят и България… Трябва да престанем да мълчим, защото така легитимираме лъжите им!
Дали има друга страна по света, която от акт, който би трябвало да бъде носен с гордост и величие като корона, да позволява на шепа гласовити, злобни и жалки елементи да преиначават историята, да насаждат вина, да сеят жлъч и забрава върху спомена за живота и делото на последния рицар на България – Негово Величество Цар Борис III?
Злото никога не спи, а често останалите – с мълчание или бездействие, с недостатъчно извисен глас, с навеждане на глава, сме тези, които мълчаливо му позволяваме да се разпространява ненаказано, сеейки зърната на лъжата и омразата.
Наближава една от най-светлите годишнини в историята ни – Спасяването на българските евреи. Няма „друга гледна точка“, няма две истини!
