Основните критици на капитализма са комунистите. Снимка: Moises Gonzalez, Unsplash
Оригинална публикация – El capitalismo es de izquierdas, Santiago Armesilla*, La Gaceta
* Сантяго Армесиля е испански марксистки политически икономист. Тезата му е толкова интересна, че си позволяваме да му дадем думата в нашия сайт, макар да намираме марксизма за изначално сгрешен идеологически.
Това заглавие е очевидно провокативно. Но трябва да поставим в съответния контекст значението му, за да може читателят да разбере какво имаме предвид.
Днес, в 2023 г., класическото разграничение между ляво и дясно е загубило своята историческа функционалност. То вече не служи за разбиране на реалния свят. Както знаем, това разграничение възниква с Френската революция в края на XVIII в., поставяйки в кралското събрание от 1789 г. и вдясно от крал Луи XVI (от председателя на събранието, действащ от негово име) поддръжниците на кралското вето върху бъдещата френска конституция, като това обикновено са висшето духовенство, благородниците и част от едрата буржоазия.
От дясната страна на френското събрание освен това обикновено са били личности с „обществен авторитет“.
От лявата страна на краля пък стояи противниците на кралското вето върху Конституцията. Те наричали себе си „патриоти“ и в основата си били съставната част на така нареченото трето съсловие. Френската абсолютна монархия е съсловно общество, в което кралят е суверенът, а под него са Първото съсловие (благородниците), Второто съсловие (висшето духовенство) и споменатото Трето съсловие, амалгама от буржоазията, земевладелците, духовенството, селяните, зараждащия се пролетариат, търговците, занаятчиите и др.
Това Трето съсловие в клетвата в залата за игра на топка (залата за жьо дьо пом) на Версайския дворец в Париж, се заклева да остане единно, докато Франция не получи нова конституция без кралско вето. Това решение е гласувано единодушно от всички присъстващи. По този начин Третото съсловие се провъзгласява за истинската френска нация, в противовес на „фалшивата“ френска нация, съставена от висшето духовенство, благородниците, а по-късно и от краля, който е гилотиниран и впоследствие е провъзгласена Републиката.
Между 1789 и 1815 г., включително Наполеоновите войни, якобинската левица, първото поколение на политически определената левица, развива революционен процес, който завинаги повлиява на европейския, а в крайна сметка и на целия световен политически пейзаж.
В американската война за независимост не присъства този антиабсолютистки компонент.
Те присъства, нито пък съществува ясно разграничение между левицата (френска политическа нация на свободни и равни по права и задължения граждани, на формално и абстрактно юридическо равенство, което обаче по своята същност не ликвидира експлоатацията и класовото потисничество, както споменава Маркс, а преди него – утопичните социалисти, както и Жан Франсоа Бабьоф (Jean François Babeuf), лидер на Съзаклятието на равните, първата комунистическа политическа организация в историята, и то в разгара на Френската революция) и десницата (привържениците на кралското вето, на абсолютизма, на обединението на Трона и Олтара, на запазването на Стария режим изцяло или частично).
При все това обаче, американската война за независимост приема политически установените във Франция параметри за борба на живот и смърт между национално-патриотичното бъдеще, от една страна, и абсолютисткото минало (в което прерогативите се полагат „по кръв“ или „по Божията милост“), от друга.
По този начин цялата по-нататъшна история на САЩ е борба на живот и смърт за разширяване и универсализиране на републиката и съюза, не по мирен път, не без кървави войни като Гражданската война срещу южната Конфедерация, и не без поддържане на абстрактното формално равенство между американските граждани, вкл. и бившите чернокожи роби. Де факто последните продължават да съществуват в условията на икономическо робство и бедност, европейската емиграция (от Ирландия, Италия, Германия и др.) се пролетаризира интензивно, а индианците са подложени на изтребване и въвеждани в концентрационни лагери, погрешно наричани „резервати“.
На свой ред Франция, докато разпространява революцията „с арбалетни изстрели”, както се изразява Маркс в своя труд „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт”, отказва на хаитяните статут на граждани и ги държи във формално робство.
Хаитяните се разбунтуват и успешно провъзгласяват своята независимост, но след това установяват няколко тирании, които на няколко пъти нахлуват и в Доминиканската република – държава, с която Хаити дели територия на остров Испаньола.
Испанският и испаномериканският либерализъм – както този, който защитава Конституцията от Кадис, така и този на така наречените „освободители” (Боливар, Сан Мартин, О’Хигинс, Митре, Марти, Хуарес и др.), е втората политически определена левица след якобинците. Те също така защитават политическата нация срещу кралското вето. С други думи, те защитават националния суверенитет срещу едноличния суверенитет на абсолютния крал, въпреки че не са непременно републиканци, а по-скоро акциденталисти, и в много случаи запазват, като исторически остатък от Стария режим, конфесионалния характер на държавата.
С течение на времето обаче тези позиции са изоставени и либерализмът развива различни течения с все по-секуларистични позиции, като някои от тях възприемат чужди традиции като тези на англосаксонските виги и които, в някои случаи, еволюират в анархистични тези, които в съответствие със зараждащото се работническо движение разглеждат модерната държава като проблем, който трябва да бъде решен чрез нейното унищожаване.
Критиката на якобинските, либералните и анархистките позиции обаче идва не само от антикапиталистическата реакция срещу Стария режим (като например критиката на папата към Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.), но също така, и то много подчертано, от марксизма.
Въпреки това социалдемокрацията изоставя марксизма в средата на ХХ в., а съветският комунизъм е победен в края на ХХ в., въпреки че винаги е критикувал разграничението ляво/дясно като буржоазно, изхождайки от разграничението капитализъм/комунизъм. Азиатската или маоистката левица, която се въплъщава в концепцията на сегашния китайски президент Си Дзинпин, също изхожда от разграничението капитализъм/комунизъм, въпреки че използва елементи от капитализма, за да подкрепи комунистическата си стратегия, дори това да звучи противоречиво за онези, които свързват капитализма с „дясното“ и с „икономическата свобода“, а комунизма – с „лявото” и „държавната намеса”.
Но обикновено не чуваме тезата, че в историческия процес на възникване на политически определената левица според изчисленията на Густаво Буено (Gustavo Bueno), представени в труда му El mito de la izquierda („Митът за левицата“), десницата също има преживява еволюция, своето развитие и, също така, своята смърт.
Защото десницата е мъртва.
Сега тя е археология, поне в най-развитите буржоазни либерални демокрации. С изключение на съвсем остатъчни групи, никой вече не защитава кралския суверенитет, кралското вето върху конституционния ред, съюза на трона и олтара, „божествените права” и кръвните привилегии (с изключение на привилегията за отделяне, погрешно наричана „право на самоопределение”, защитавана от сепаратизма), нито религиозния характер на държавата.
Единствено политическият ислям защитава тези разбирания, поради което можем да определим само него като някаква форма на действително съществуваща политическа десница, независимо дали в неговите ислямистки (макар че много „ислямизми“ са републикански – нещо, което не съответства на Стария режим в християнските страни), салафитски или джихадистки аспекти. Въпреки че има държави, в които държавата все още е конфесионална.
Такъв е случаят в Обединеното кралство, където крал Чарлз III е глава на Англиканската църква, а Кентърбърийският епископ действа от негово име. За да подчертаем още повече това, трябва да споменем, че в Обединеното кралство все още има горна камара – Камарата на лордовете, която не се избира чрез всеобщо гласуване, а чрез произволен подбор от краля и министър-председателя, и в която влиза едрата буржоазия, някои академични авторитети и англикански духовници.
Британският Стар режим все още съществува, в съчетание с Камарата на общините като форма на представителна демокрация, основана на 650 едномандатни избирателни района, и със силна Лейбъристка партия (със социалдемократически произход), която приема тези правила на играта.
Може ли да се каже, че Обединеното кралство все още принадлежи изцяло на Стария режим? Не точно.
След Славната революция от 1688 г. Англия провежда класова „операция”, състояща се в облагородяване на едрата буржоазия и облагородяване на аристокрацията, което позволява установяването на класово управление, насочващо капиталистическите планове и програми на Англия в неизменна посока.
Тя продължава и до днес, и това им позволява да направляват индустриалната революция и колониализма, докато се превърнат в голямата хегемонна империя през по-голямата част от XIX и началото на XX век, докато не бъдат изпреварени и притиснати в ъгъла от САЩ, Съветския съюз и движенията за деколонизация, подкрепяни от американците и Съветския съюз.
Дясното, на свой ред, има три исторически модулации.
Първата, очевидно, е реакционната или традиционалистката, която се опитва да запази света такъв, какъвто е бил преди Френската революция, преди възхода на якобинците и либералите, както и преди Индустриалната революция и глобалното въвеждане на капиталистическия начин на производство.
Втората модулация е либерализмът, който е както ляв, така и десен, и който в крайна сметка съчетава елементи на политическо изграждане на нацията (на оформяне на държавен пазар с буржоазно-капиталистическо господство) с краен индивидуализъм, който вижда в държавата по-скоро проблем, отколкото помощ.
И накрая, социалистическата десница (наречена така от Буено, която още Маркс нарича „реакционен социализъм”, който може да е клерикален или дребнобуржоазен), която се опитва да извърши контрареволюция отгоре, за да избегне революцията отдолу, налагайки социална държава, съчетана с клерикални, аристократични и партикуларистични елементи.
Всички тези проекти постепенно претърпяха исторически крах.
В отговор на тях, а същевременно и срещу определените леви, възникнаха форми на „отчуждена десница” спрямо Стария режим, която отхвърля десния проект, но застава на партикуларистични и ирационалистични позиции, заедно с вече познатия мистицизъм и метафизика. Това е коренът на фашизма, а също и на екстравагантни движения, които се стремят да унищожат политическата нация, за да изградят държави на етническа, езикова или религиозна основа. При тази изходна точка, организации като ЕТА биха били десни.
В днешно време, и дори след разгрома на фашизма през 1945 г. (бидейки днес маргинално явление), десницата е предимно екстравагантна (различни индигенизми, анархокапитализми, етнически сепаратизми и т.н.) и има видими и тесни връзки с политически неопределената левица, която е хегемонната идеология в днешния демократичен капитализъм.
Тези движения вече нямат конкретни политически проекти, а се стремят държавата да реализира с помощта на закона и субсидиите техните конкретни програми (феминизъм, анимализъм, куиъризъм, веганство, различни постмодерни инициативи и т.н.).
Както неопределената левица, така и екстравагантната десница се обединяват в три неща: преобладаващата роля на идентичностната група над нацията, върховенството на индивида над колектива и антиисторическата визия за потисничество на индивиди или групи от страна на политически субекти, чиито мирогледи трябва да бъдат унищожени. Ето защо индигенистката десница, която говори за Пачамама (божество на инките), съвпада с екстравагантната левица на неправителствените организации и социалните движения.
Ето защо анархокапитализмът, който говори за суверенен индивид, се съчетава с куиър движението в претенцията за субективност и за върховенство на „аз”-а срещу обективните определения на личността и гражданина. И затова расизмът на ЕТА е подкрепян от фундаменталистки леви групи, които са приели антииспанската Черна легенда като обяснение за „потисничеството” на всичко, което не е приело отъждествяването (в действителност невярно) между идеята за Испания и една уж потисническа и експлоататорска Кастилия.
Но всичко това се развива изцяло в рамките на капиталистическия начин на производство, а не в марксисткия социализъм или комунизъм, който навсякъде, където е бил прилаган, е скъсвал с докапиталистическото потисничество, но е запазвал културните елементи, които са придавали солидност на неговия революционен проект.
До такава степен, че два паралелни и сходни исторически процеса – Културната революция в Китай и френският Май ’68 – са имали различни резултати. Постмаоистки Китай осъди Културната революция и се свърза отново с хилядолетното си минало, но либералните демокрации приеха исканията на френския Май като свои собствени.
Защо? Защото капитализмът е ляв. Защото екстравагантната десница може да възприеме и възприе исканията на френската 68-ма. Защото капитализмът не може да оцелее, ако не извършва постоянна революция в отношенията на човека с природата и в обществените отношения на хората помежду им. Защото, за да генерира субективност, която да се обективира във формата на (либерално-прогресивна) идеология, тя трябва да унищожи твърдото и традиционното, да оскверни свещеното, да ликвидира света, съществувал преди това.
Ето защо категории като семейство, жена, мъж, дете, пол, вяра, религия, духовност, нация, родина, класа, трансцендентност, наука и т.н. трябва постоянно да бъдат поставяни под въпрос, защото капиталът като ценност, която се остойностява чрез човешкия труд в процеса на трансформиране на природната среда, трябва да се възпроизвежда безкрайно и неограничено, за да продължи да съществува.
И затова френският Май скъсва не само с Френската революция, но и с всичко, което Франция е представлявала преди него.
И затова днешният финансов капитализъм е постмодерен, защото трябва да преодолее всички възможни бариери, за да продължи да се възпроизвежда неограничено и да подчини всичко на студения закон за стойността, който превръща всичко в стока или поне има възможността да го направи. Капиталът трябва да превърне всички нас в идентични абстрактни индивиди в рамките на капиталистическата икономическа структура, която Фелипе Мартинес Марзоа (Felipe Martínez Marzoa) нарича Модерност, за да живеем привидно с неограничена свобода, със субективност без граници, докато в действителност сме роби на тази структура. И макар да изглежда невероятно, днес именно неопределената т.нар. левица изпълнява най-добре политическата функция на задълбочаване на този процес.
В рамките на либералните демокрации левицата не е била нищо повече от прогресивното крило на управляващата класа и нейния модернистичен проект, вече постмодерен. Истинската десница, онази, която призовава за завръщане към света преди началото на този процес (който има своите корени в късното Средновековие, макар че това е тема за друга статия), беше и все още е несъвместима с този проект. Ето защо десницата е мъртва, защото капитализмът я е победил, убил я е. Точно затова капитализмът е ляв и всички ние, всеки по свой начин, и слагам това в кавички – всеки, живеещ в условията на либералния капитализъм, е „ляв“.
