Кръстьо Пейкич от Чипровеч в книгата „Огледало на истината“, 1716 г. за Флорентинския събор

Време за четене: 3 минути

Корицата на превода на „Огледало на истината“ на съвременен български от 2020 г., дело на проф. Лилия Илиева.


Видях, че навсякъде за днешния ден се отбелязва като паметно събитие това, което е станало през 1439 г. – подписването на споразумението на Флорентинския събор. Той е Вселенски събор, започнал през 1431 като Базелски събор, продължил във Ферара (1438) и Флоренция (1439) и приключил през 1445 г. в Рим. Завършва със сключването на уния между Католическата и Православната църква, представлявани от папа Евгений IV и византийския император Йоан VIII Палеолог в процеса на преговорите между Изтока и Запада през 1437 – 1439 година.

Това събитие е подробно описано от нашия католически автор, етническият българин Кръстьо Пейкич (1665 – 1731) в неговата книга „Огледало на истината“, издадена през 1716 г. във Венеция. Затова публикувам тук края на девета глава от труда му. Тази българска книга, между другото, е имала своите почитатели сред европейския интелектуален елит (доказала съм го).

Ще напомня, че патриархът на Цариград е подписал предварително, тъй като е бил тежко болен, че се е казвал Йосиф и че е бил българин (което е било известно още на Константин Иречек):

Тук след светия отец папа се подписаха осем кардинали, двама патриарси латини – от Йерусалим и от Градо, двама епископи пратеници от Бургундия, осем архиепископи, четиридесет и седем епископи и четирима генерали на ордените, четиридесет и един абати. От гръцка страна след императора се подписаха двама наместници на патриарси, четиринадесет митрополити, десет абати. Макар че други да казват, че подписалите са повече.

Когато с помощта на Светата Троица този събор завърши благополучно и беше извършен църковният мир, поставиха в писмен вид този мир и преди завършването на събора. Единият текст остана в Рим, а четири – на Изток, на всеки патриарх по един. А след това императорът със своите, като прие галерите, разноските и парите, потребни против турчина, от Анжуйския дом, а благослов – от светия отец папата, пое щастливо към Венеция.

Това са истински истории, както се извършени нещата не само във Флорентинския събор, но и в останалите, както видяхме горе.

Ако пък пак някой неприятел на мира не би желал да вярва, като казва, че на тези истории, които са латински, не трябва да им се вярва, то нека да покаже гръцките истории.

Които ги няма нигде, бидейки се изгубило всичко, когато турчинът превзе Изтока. И което беше останало в Цариград, всичко в огън изгори, когато превзе Цариград. И ако това не е истина, цар Петър, глава Московски[177], комуто Бог даде живот дълъг и сабя остра против всеки неприятел на католическата вяра, не би изпратил в Рим своя най-висок генерал, наречен Шеремет[178], да препише всички деяния и решения на Флорентинския събор, както беше извършено по времето на папа Игнатий Дванадесети, когато аз учех в Рим[179].

Още споменатият генерал извърши явно приемане на изповядването на католическата вяра пред споменатия отец папа по начина, определен и изведен във Флорентинския събор. Трябва и да се знае още, че Римската църква държи за свои основи, всичко, което е решено на Флорентинския събор. В Рим винаги има събрание на кардина ли, които полагат усилия с голяма загриженост някой да не поквари положенията от Флорентинския събор.


Целият превод на книгата „Огледало на истината“ на Кръстьо Пейкич можете да свалите от тук, с любезното разрешение на преводача на български език, проф. Лилия Илиева.

Бележки

[177] Петър І Алексеевич (или Петър Велики), руски цар (1682 – 1721), впоследствие приема титлата император (1721 – 1725). В латиноезичния текст Пейкич дава и името Петър Алексеевич: „Petrus Alexovicius, gloriosissimus Moscorum Zarus“

[178] Генерал, впоследствие – фелдмаршал Борис Петрович Шереметев (1652 – 1719) предприема пътуване в Европа, записките му от което са редактирани и издадени след смъртта му (едно от последните издания: Шереметев Б. П. Записка путешествия графа Бориса Петровича Шереметева в Европейские государства: 1697 – 1699), Коммент. В. И. Щербакова, Н. Д. Блудилиной // Россия и Запад: Горизонты взаимопонимания: Литературные источники первой четверти XVIII века. Вып. 1. М.: Наследие, 2000).

[179] През 1698 г. той два пъти се среща с папата, като при първата среща предава на Инокентий ХІІ послание от Петър І и произнася реч (5 април 1698 г., нов стил). Очевидно това е времето, когато Пейкич е в Урбановия колеж в Рим. Запазен е документ – депеша на кардинал П. Отобони от Рим във Венеция за това как руският аристократ благоговейно разглежда документите от Флорентинския събор. Документът се пази във Венецианския държавен архив, фонд Senato Segreta. Dispacci. Roma. Dispacci expulsis al Senato, филца 4, срв. данните в статията на Протоиерей Алексий Ястребов Петр Великий и Римская церковь. – В: Научно-богословский и церковнообщественный журнал, Том LXXV Апрель – Июнь 2016, с. 190 – 207. Протойерей Ястребов е посочил и библиография. Информацията на Кръстьо
Пейкич обаче е от Рим и не е изключено той да е имал и лични контакти с руската делегация.

Сподели
Лилия Илиева
Лилия Илиева

Лилия Илиева е професор по общо и сравнително езикознание. Дългогодишен преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски" и ръководител на Катедрата по български език. Автор на изследвания върху теорията и историята на езика. Работила в Пекинския университет и в Университета в Любляна. През последните години се занимава с първите български печатни книги, като издири и някои неизвестни досега автори и произведения.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *