Историко-етническа карта на българите през 1910 г.

Време за четене: 11 минути

Детайл от картата, показващ земите с преобладаващо българско население към 1910 г.


Тази книжка е едно необходимо приложение към картата „Българите през 1910 г.“. Тя има за цел да предостави на читателите полезна допълнителна информация, чрез която те да възприемат и осмислят съдържанието на картата по-добре, както и да научат важни подробности за нейното създаване. И съвсем целенасочено е написана в популярен стил. Тя синтезира най-важното в един кратък обем, без да натоварва с излишни подробности.

Настоящата карта е историко-етническа и изобразява една съществувала в миналото реалност. Посветена е на териториалното разпространение на българите на Балканите и в съседните на тях региони към 1910 г. (в навечерието на Балканските войни).

Тя е обзорна, понеже обхваща цялото българско етническо землище и заобикалящите го български анклави, а не само отделни български земи. Поради тази причина не е едромащабна и много детайлна – тя не показва подробности, а създава у читателите една обща (цялостна) представа за разпространението на българите по онова време.

Картата синтезира информация от многобройни сериозни български и чуждестранни научни и други източници (картографски и писмени), като на базата на тях се стреми да изобрази достоверно реалността на Балканите към 1910 г. Нейните цели са само две – да даде научен принос (надграждайки над вече постигнатото от други автори) и да изиграе просветителска роля. Тя не е пропагандна и не отправя провокационни внушения, поради което не е препоръчително да бъдат правени свръхинтерпретации на нейното съдържание, както и отделни нейни съставни елементи да бъдат коментирани извън общия контекст.

Освен това картата отразява една отминала реалност и не е правилно да бъде сравнявана със съвременното положение на Балканите.

През изминалите над 100 години на полуострова са настъпили твърде големи промени (в политическите граници, в етническия състав на населението на редица историкогеографски области и пр.), поради което едно подобно сравнение неизбежно би било спекулативно.

В България не са издавани подобни големи цветни етнически карти от близо 80 години – след 1944 г. такива карти (но малки и черно-бели) създава само специалистът по историческа география и картография проф. Петър Коледаров от БАН, които са публикувани в две етнографски книги от началото на 80-те години. Днес съществува сериозна нужда от подобна карта, понеже етническите граници на българите в Ново време все още не са картирани по един задоволителен начин. А предимството на картите е, че за разлика от стандартните писмени източници на информация (книги, списания, вестници и пр.), те лесно и бързо дават на читателите добра визуална представа за чисто териториалния аспект на определени исторически процеси, явления, държавни или други образувания и пр.

Работата над картата продължи няколко години, като през цялото време аз се стараeх тя да бъде по-точна и по-подробна от по-старите български етнически карти. Създадох я в духа и традициите на българската картография от преди 1944 г. При съставянето ѝ се стремях да избегна грешките и непълнотите, съдържащи се в по-старите наши карти, както и да приложа в максимална степен своите картографски познания и умения. Тя е внимателно обмислена и всичко в нея е подчинено на определена логика. Положих всички усилия картата да бъде сериозна, точна и достоверна.

Моите конкретни задачи при съставянето и изработването на картата бяха следните:
  1. Да изобразя правдиво териториалното разпространение на българския етнос на Балканите (в българското етническо землище) и в съседните региони (в заобикалящите землището български етнически анклави) към 1910 г.
  2. Да изобразя достоверно тогавашните граници на българското етническо землище на Балканите.
  3. Да изобразя правдиво различните специфични групи в рамките на българския етнос към 1910 г. (обособени по конфесионален, езиков и други признаци).
  4. Да изобразя достоверно различните анклави на други етноси в българското етническо землище.
  5. Да изобразя правдиво и етносите извън землището, влизащи в обхвата на картата (и особено съседите на българите).

Картата е ориентирана към широк кръг от читатели и може да бъде полезна не само на историци, географи, етнографи и учащи се, но и на обикновени любители на историята. Надявам се тя да постави началото на една поредица от нови карти за българската история, които да са на по-високо ниво от досегашните (като точност и научна стойност), и като цяло да спомогнат за повишаване на историческата култура на читателите.

Тогава българите се подразделят на две основни конфесионални групи – християни и мюсюлмани (мохамедани). Българите-християни наброяват около 6 млн. д. (6 млн. православни християни, 70 хил. католици, 5 хил. униати и 5 хил. протестанти), а българите-мюсюлмани около 300 хил. д.
Натиснете за пълен размер на картата.

БЪЛГАРСКОТО ЕТНИЧЕСКО ЗЕМЛИЩЕ

Понятието „българско землище“ възниква още през Възраждането и с него се обозначава обширната територия на Балканския полуостров, населена с компактно и числено преобладаващо българско население.

Българите я смятат за своя родина (България в етнически смисъл) и през XIX–XX в. упорито се борят за запазването на нейната цялост. В нея през Средновековието се формира българската народност, а в Ново време възникват модерната българска нация и Третата българска държава.

Землището се простира от р. Дунав на север до Егейско море на юг и от Черно море на изток до р. Тимок и Източноалбанските планини на запад. Включва историко-географските области Мизия (с цяла Добруджа и делтата на р. Дунав), Тракия, Македония (без най-южните части на тези две области), Софийско, Поморавието и Тимошко (без някои малки периферни части на тези две области). От описаните граници следва, че българите са съседи със 7 други етноса – украинци, румънци (на север), власи, сърби, албанци (на запад), гърци и турци (на юг).

Към 1910 г. землището заема площ от около 202 хил. кв. км (според моите изчисления) и е най-голямото на Балканския полуостров (обхваща 40% от неговата територия). Наподобява четириъгълник с дължина около 600 км и ширина около 350 км.

Българското землище притежава значителни икономически ресурси. Особено голям е земеделският му потенциал, доколкото голяма част от него се състои от плодородни равнини, низини и полета, и неслучайно до 1878 г. българските земи са наричани „житницата“ на Османската империя. В него има немалко находища на важни полезни изкопаеми като например въглища, желязна руда, медна руда и др. То притежава обширни горски масиви. Включва важни в търговско отношение пристанища на р. Дунав, Черно и Егейско море. От средата на XIX в. в българските земи започва изграждането на железопътна мрежа.

Землището е разположено в близост до редица международно значими географски райони и обекти (проломът „Железни врата“, п-в Крим, проливите Босфор и Дарданели, п-в Атон, егейските острови, Средиземно и Адриатическо море, градовете Солун и Цариград и др.), което му придава особена геополитическа важност.

През него минават важни международни пътища като „Виа Милитарис“, Морава-Вардар, „Виа Егнация“, Дунавският път, Черноморският път и др. От друга страна, с важно значение (транспортно, военно-стратегическо и пр.) са и части от самото землище – например Вардарска и Егейска Македония, Източна и Западна Тракия, Северна Добруджа, Дунавската делта, Старопланинските проходи и др.

Поради своите ресурси и своето ключово кръстопътно местоположение на Балканския полуостров, българското землище е обект на сериозен интерес, както и на въздействие от страна на балканските държави и великите сили.

До 1878 г. българското етническо землище запазва своята цялост, понеже е в границите на Османската империя (с изключение на присъединяването на областта Тимошко към Сърбия през 1833 г.). Категоричното желание на възрожденските българи е бъдещата свободна българска държава да обхване всички български земи (областите Дунавска България, Тракия и Македония), като то е декларирано в редица изработени от тях през 60-те и 70-те години на XIX в. проекти.

Желанието им обаче не се осъществява и на Берлинския конгрес от 1878 г. българското землище е разпокъсано на 5 части – главно защото великите сили и балканските държави не желаят да допуснат създаването на голяма българска държава, която поради местоположението, размерите и ресурсите си може да стане доминиращ фактор на Балканите.

Към 1910 г. българското етническо землище е разделено между 4 държави – Царство България (включващо Мизия (с Южна Добруджа), Софийско и Северна Тракия (бившата Източна Румелия, съществувала до 1885 г.) – 96,3 хил. кв. км), Османската империя, (Македония и Одринска Тракия – 79,6 хил. кв. км), Румъния (Северна Добруджа – 15,5 хил. кв. км) и Сърбия (Поморавието и Тимошко – 10,8 хил. кв. км). Извън него съществуват разпръснати български анклави в историко-географските области Косово, Метохия, Банат, Трансилвания, Влашко, Бесарабия, Таврия, Крим и Мала Азия.

При очертаването на границите на българското землище в настоящата карта взех под внимание следните фактори:
  1. Мнението за него на тогавашните българи, изразено в стари писмени източници и карти.
  2. Мнението за него на съвременната българска историография,
    изразено в научни изследвания, както и неговите граници в някои съвременни български карти.
  3. Мнението за териториалния обхват на българските земи на чуждестранни автори (създали научни изследвания или етнически карти).
  4. Принципът в землището да не бъдат включвани територии с компактно небългарско население, принадлежащи на съседни землища.
  5. Влиянието на някои исторически и географски фактори.

В настоящата карта границите на землището са очертани чрез линия от бели точки. Те възникват исторически, но по-голямата част от тях следват естествени водни прегради (реки, езера и морета), което му придава по-добра обособеност.

ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ 1910 г.

С подписването на Санстефанския мирен договор на 19 февруари/3 март 1878 г. държавата България се завръща на политическата карта на Европа. В нейните граници е включена по-голямата част от българското етническо землище – трите историко-географски области Мизия, Тракия и Македония.

Но Северна Добруджа е дадена на Румъния, част от Поморавието на Сърбия, а голяма част от Южна (Одринска) Тракия остава под османска власт. Въпреки загубата на въпросните територии, новата държава се разпростира от р. Дунав до Егейско море и от Черно море до Източноалбанските планини върху площ от около 170 хил. кв. км, което я превръща във водещ фактор на Балканите.

Западните велики сили и балканските държави са недоволни от създаването на голяма България с излаз на Егейско море, и това довежда до свикването на Берлинския конгрес, на който българските земи са разпокъсани на 5 части. Според неговите решения само 2 от тези части получават относителна самостоятелност – васалното на Османската империя Княжество България (обхващаща само Мизия и бившият Софийски санджак) и автономната провинция под османско върховенство Източна Румелия (обхващаща Северна Тракия).

Берлинският договор от 1/13 юли 1878 г. връща целите области Македония и Южна (Одринска) Тракия под пряката политическа и военна власт на султана. Той потвърждава придобивките на Сърбия и Румъния (съответно Поморавието и Северна Добруджа) и им предоставя допълнително още райони с предимно българско население – Пиротско и Вранско на сърбите и Мангалийско и част от Силистренско на румънците.

В резултат от решенията на Берлинския конгрес (на който великите сили прокарват новите държавни граници, без особено да се съобразяват с етническия състав на населението) на Балканите възниква т. нар. Македонски въпрос, представляващ част от по-големия Източен въпрос.

Неговата същност се изразява в това каква да бъде съдбата на историко-географската област (с преобладаващо българско население) Македония след нейното евентуално освобождение от османско владичество.

Поради своето стратегическо местоположение тя е пресечна точка на интересите на няколко държави – България, Сърбия, Гърция и Австро-Унгария. Всяка от тях желае да присъедини цялата или по-голямата част от областта (водена от свои собствени мотиви), обоснова политиката си с определени аргументи (етнически, исторически, икономически, военно-стратегически и др.) и е в обтегнати отношения с останалите държави. Македонският въпрос създава сериозно напрежение на Балканите, постепенно ескалира и е една от главните причини за Балканските войни от 1912–1913 г.

След Берлинския конгрес главната цел на българите е да осъществят своето национално обединение – една трудно постижима в тогавашните сложни геополитически реалности цел.

Ръководството на обединителния процес закономерно е поето от Княжество България, което тогава е най-обширната свободна част от българските земи. В следващите десетилетия главната задача пред него е да присъедини поетапно останалите извън неговите граници български етнически територии. Първият голям успех в това отношение е реализирането на Съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885 г.

Към 1910 г. българите наброяват общо около 6,4 млн. души, от кои то 5,8 млн. живеят компактно в българското етническо землище, а 530 хил. са разпръснати в различни по големина анклави около него – в Косово, Метохия, Банат, Трансилвания, Влашко, Бесарабия, Таврия, Крим и Мала Азия (последните са потомци на бежанци, напуснали българските земи в годините на османското владичество). Около 100 хил. българи живеят в някои държави в Северна и Южна Америка (главно в САЩ).

Основната част от българите (3,5 млн. д.) живее в Царство България, а втора по численост е българската общност в Османската империя, наброяваща около 1,6 млн. д. Много българи живеят също така в Сърбия, Австро-Унгария, Румъния и Русия.

Тогава българите се подразделят на две основни конфесионални групи – християни и мюсюлмани (мохамедани). Българите-християни наброяват около 6 млн. д. (6 млн. православни християни, 70 хил. католици, 5 хил. униати и 5 хил. протестанти), а българите-мюсюлмани около 300 хил. д.

Огромното мнозинство от българите-християни (около 98%) изповядват източноправославната деноминация на християнската религия (т. нар. ортодоксално християнство).

Те се подразделят на две групи – екзархисти (признаващите върховенството на българския екзарх – главата на българската православна църква) и патриаршисти (признаващи върхо венството на цариградския патриарх). Около 4,5 млн. българи са духовно подчинени на Българската Екзархия (от тях около 1 млн. живеят в Европейска Турция), 300 хил. на Цариградската патриаршия и около 1,3 млн. на други православни църкви (православните българи извън Царство България и Османската империя).

Тогава самостоятелната българска православна църква се нарича Българска екзархия и нейното седалище е в Цариград.

Към 1910 г. диоцезът ѝ (нейната църковна територия) обхваща Царство България и северната част на османската провинция Македония (общо 128 хил. кв. км, или повече от половината от тогавашното българско етническо землище). Екзархията е създадена със султански ферман през 1870 г. след дълги усилия на българите да отхвърлят господството на доминираната от гърците Цариградска патриаршия, което им е наложено през XV в. С течение на времето границите на нейния диоцез значително се променят.

През 1878 г. тя изгубва Северна Добруджа и Поморавието, както и временно 3 македонски епархии, но през 90-те години на XIX в. присъединява 7 северни македонски епархии (Скопска, Охридска, Велешка, Дебърска, Пелагонийска (Битолска), Струмишка и Неврокопска). Много българи-екзархисти живеят извън официалните граници на Екзархията – в Егейска Македония и Одринска Тракия.

Към 1910 г. Екзархията е единствената българска институция, реално обединяваща българите в Царство България с техните сънародници в Македония и Одринска Тракия, въпреки съществуващите тогава берлински граници.

Патриаршистите са значително по-малобройни от екзархистите и населяват компактно главно най-южните части на българското етническо землище – Егейска Македония и Одринска Тракия.

Те се намират под гръцко асимилационно влияние (отчасти дължащо се на близостта на гръцката държава), поради което една част от тях са в процес на гърцизация. Българи-патриаршисти има и в Косово и Северна Македония (в Гнилянско, Сиринич, Горна Пчиня, Скопско и Пореч), но те се намират под сръбско влияние.

Втората по численост конфесионална група е тази на помаците (българите-мюсюлмани), наброяваща около 300 хил. д. Освен под названието „помаци“ (първоначално употребявано само по отношение на българите-мюсюлмани в Северна България), те са известни още с названията си „ахряни“ (употребявано главно за онези от тях, населяващи Родопите, „торбеши“ (използвано по отношение на българите-мюсюлмани в Македония) и „горани“ (използвано за българите-мюсюлмани в Косово).

Групата възниква в периода на османското владичество (главно през XVII–XVIII в.) в резултат на ислямизаторската политика на някои султани, прилагана главно в стратегически важни за Османската империя райони. Помаците принадлежат към сунитското направление на исляма. Те населяват компактно Родопите, отделни части от Македония и Одринска Тракия и един район в Северна България (приблизително между градовете Ловеч, Червен бряг и Тетевен). По онова време 80% от тях живеят в Османската империя.

Католицизмът присъства в българските земи от XVI в. Към 1910 г. българите-католици, признаващи върховенството на римския папа, са концентрирани в австро-унгарските области Банат и Трансилвания, както и в някои части от Царство България (главно в Свищовско и Пловдивско).

В рамките на българския етнос съществува една твърде специфична група – на т. нар. гагаузи. Те говорят на тюркски език (близък до турския) и живеят главно в Североизточна България и в руската провинция Бесарабия. Тяхното обособяване все още не е напълно изяснено от историческата наука и за него съществуват различни хипотези. В Одринска Тракия гагаузите са наричани „сургучи“. В духовно отношение онези от тях, живеещи в Македония и Одринска Тракия, са подчинени на Цариградската патриаршия.

Разделението на българите на обособени групи ги прави уязвими за чуждите пропаганди.

Особено интензивни са гръцката пропаганда сред българите-патриаршисти (в Егейска Македония и Одринска Тракия), сръбската сред македонските българи (в Северна Македония) и турската сред помаците (в Родопите и Македония), целящи откъсване на споменатите части от българския етнос и приобщаването им към съседни етноси на базата на конфесионална близост с тях.

Някои българи-мюсюлмани в Западна Македония и Косово (горани и торбеши), заобиколени от компактно албанско население, са в процес на албанизация. Православната религия на мнозинството от етническите българи улеснява асимилацията на онези от тях, живеещи в други православни държави (което е собено валидно по отношение на българските общности в Сърбия и Румъния). Важно е да се отбележи, че към 1910 г. в процес на асимилация са около 1,3 млн. българи (1,1 млн. от които живеят в българското етническо землище.), или около 20% от всички.

След 1878 г. Сърбия започва да провежда активна политика на сърбизация спрямо българите в Поморавието, която към 1910 г. вече е дала значителни резултати. Нещо повече – след 1878 г. тя започва да се разпространява и в северните части на историко-географските области Косово (в Гнилянско и Сиринич) и Македония (в Горна Пчиня, Скопско и областта Пореч), улеснена от близостта им до сръбската държава. В резултат на това някои местни българи стават сърбомани и патриаршисти.

Българите в румънската област Влашко са подложени на постепенна румънизация. Букурещ заселва значителни маси румънски колонисти в Северна Добруджа и създава различни затруднения на местните българи (например от икономическо естество), принудили някои от тях да се изселят в България.

Българите в Русия не са подложени на силен натиск, но там започва процес на обособяване на отделна гагаузка нация. Налице е и русификация на част от славяноезичното българско население, особено в градовете.

Най-тежко е положението на етническите българи в Османската империя (в Македония и Одринска Тракия) – те са подложени на натиск не само от султанското правителство, но и от страна на Сърбия и Гърция, изпращащи свои въоръжени чети и провеждащи политика на културна и религиозна асимилация. Макар да създават свои защитни структури (например ВМОРО – Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация), българите невинаги успяват да се противопоставят успешно на водената срещу тях на няколко фронта война.

Резултатът е понасяне на значителни демографски загуби – много българи изгубват живота си в резултат от действията на чуждите чети или на турските редовни и нередовни военни части в честите размирици и въстания, а други са принудени да потърсят убежище в България. В българските области османското правителство целенасочено заселва мюсюлмански бежанци (т. нар. мухаджири) и изселници от Босна и Херцеговина, България, Сърбия и о. Крит, за да промени техния конфесионален и етнически облик.

За редуцирането на българския елемент допринася и емиграцията в Новия свят, предизвикана от неблагоприятната икономическа ситуация в Османската империя. След идването на власт на младотурските националисти през 1908 г. положението на етническите българи в Македония и Одринска Тракия допълнително се влошава.

Българските правителства са наясно с проблемите на своите сънародници в съседните държави, но в съществуващата тогава сложна геополитическа обстановка на Балканите и в Европа не винаги са в състояние да реагират адекватно. През 1910 г. вниманието на София е насочено главно към българите в Европейска Турция, понеже се смята, че тяхното освобождение е по-лесно постижимо.

По това време съществува повишен интерес към съдбата на етническите българи в Македония, породен от активната дейност на македонската българска емиграция в Царство България.

Одринска Тракия е оставена на по-заден план, което впоследствие се оказва сериозна грешка (с оглед на нейното голямо икономическо и военно-стратегическо значение за страната).

Към 1910 г. България е водещата във военно и икономическо отношение държава на Балканите. Наскоро извоювала своята независимост (през 1908 г.), тя е и с повишен международен авторитет. Страната притежава значителни демографски ресурси, надвишаващи тези на Сърбия, Гърция и Черна гора, което ѝ позволява при необходимост да мобилизира многобройна армия.

Цялостният възход и постигнатата независимост повишават значително самочувствието на българите в Царството. Всичко това дава сериозно основание на българските управляващи да пристъпят към следващия решителен етап в национално-обединителната борба – освобождението чрез военни действия на българските земи под властта на султана.


Цялата книга на д-р Драгомир Йорданов може да бъде свалена от този линк. В нея ще намерите подробни данни за демографията, както и пълната библиография.

Книгата е издадена от издателство „ИТИ“ и е публикувана тук с изричното разрешение на д-р Йорданов.


Вижте още интересни карти тук.

Сподели
Драгомир Йорданов
Драгомир Йорданов

Драгомир Йорданов е доктор по история и бакалавър по география. Работи в областта на историческата география и картография. Интересува се главно от темата за българските граници в Ново време – тези на Третата българска държава, на Българската екзархия и на българското етническо землище, в която са и главните му публикации. Автор е на публикации и за някои по-слабо познати стари български и чуждестранни карти (главно политически и етнически) на България и Балканите от XIX-XX в. Съставя и изработва исторически карти.

4 Comments

  1. Силно съм резервиран към коректността на картата.

    Защо 1910 година, а не 1810 година или 1800 година?

    Нима за да има българи с българско землище през 1910 година, не е имало такива с такова и сто години по-рано?

    Белград(ско) е било българско по сведенията на Раковски. Сръбска Морава не е Западна Морава, а Моравица. Към Шкодренско има едни „кучи“ с български имена. На юг има сулиоти, кравари, морейци – участници в така наречената гръцка завера, които не са никакви гърци.

    На север от Дунава, сто години преди картата, никой не е чувал за румънци …

    Въобще Наполеон и началото на голямата игра обръщат всичко с главата надолу, подменяйки меродавни истини с лъжи, фалшификации и промивания на мозъци с цел „монопол върху историята“, а посредством нея и „монопол върху истината и съзнанието“.

    Не че това и в момента не го наблюдаваме с края на американския век.

    • Нека правим разлика между българи по произход и българи по национално съзнание. В случая Драго е изобразил населението с български произход а не по съзнание. Съзнанието е динамична категория и лесно се променя, предвид чуждите пропаганди, асимилационна политика, незаинтерисованост и слабост на българската държава да го поддържа извън границите си, както е случая с Моравско. В 1910 г. българското национално съзнание съвпада приблизително с границите на българската екзархия.

  2. Като отбележа, че авторът (мой приятел) е изпуснал Ресавско (между Кюприя и Пожаревац, поопречието на Велика Морава) като област със смесено, но преобладаващо българско по произход население, картата е иновация, добра е и заслужава голямо внимание. В предишното й издание Ресавско беше включено, жалко че сега е допуснал тази грешка.

  3. Имам един въпрос, свързан с отвъддунавските владения на средновековна България.

    Прави ми впечатление, че по време на войната с Византия, когато източна България е превзета заедно със столицата Велики Преслав, страната продължава да съществува на запад, мести си и столицата и така до окончателното й падане през 1018 г.

    Защо тогава, през XIV век, когато османците превземат земите на юг от Дунав, България не продължава да съществува на север от реката, пък дори и да са били необходими промени – смяна на столицата, преселване на населението и т.н. ?

    Развоят на събитията от онези времена ме кара да мисля, че България никога не е усвоила северната си територия и владението им е било по-скоро номинално.

    Дали бихте могли да изразите компетентно и информирано мнение по въпроса?

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *