Българските села в Тракия: Булгаркьой

Време за четене: 7 минути

Снимки и видео от Булгаркьой през 2022 г.: Денис Хакарар


Булгаркьой – Кешанска околия, Турция

Данни от Стефан Апостолов за Булгаркьой по време на Балканската война:

От всичките най-много е пострадало с. Булгаркьой, (дн. Йенимухаджир), защото то е било чисто българско село, най-голямото (с над 2 000 жители), най-богатото (15 000 дребен добитък, земи, пасища) и особено поради приповдигнатото национално съзнание на жителите – през време на войната изпращат на българската войска в Булаир 80 каруци жито. В Булгаркьой е имало голямо българско училище, основно и двукласно, със 7 учители и 2 учителки. В строеж е тогава и нова сграда за четирикласно училище.

Много от учениците продължават в българската гимназия в Одрин. Има и двама свещеника, поп Павел Николов и поп Георги Костадинов. Турските власти им правят много административни спънки, но те все успяват да постигнат целта си. Затова и когато започва погромът над българите в Източна Тракия, те първо започват от Булгаркьой.

Посред бял ден са застреляни 350 мъже, както са насъбрани край селото. Отвлечени са 1 200 булгаркьойски жители през Галиполи в Чанаккале – Мала Азия. От Чанаккале с параход ги прехвърлят във Варна, а следващата година ги прехвърлят в Дедеагач (дн. Александруполис – Гърция).

Село Булгаркьой,  (дн. Йенимухаджир) е на час и половина с кола на юг от Одрин.
Село Булгаркьой, (дн. Йенимухаджир) е на час и половина с кола на юг от Одрин.

До 2 юли булгаркьойци са били съвсем безгрижни и дори твърде щастливи, че според обявената на 29 юни правителствена наредба селото им остава под българска власт и останалите зад границата, български села им завиждат и бързат да прехвърлят стоката и добитъка си.

На 6 юли вечерта, турска войска стига на половин час път от Булгаркьой на запад при водениците. Още рано сутринта войската заобикаля селото и още по тъмно пропукват пушките от към Кешанския път, от което се разбира, че турците пак идват. Излезли кмета и някои първенци, да разберат, какво искат. Един поручик с един табор (дружина) войска, в която има и една пожарникарска рота (янгън-алаи), заобиколили селото. В това време много от селяните успели да избягат в гората. Поручикът Нешан ефенди (арнаутин)

дава заповед да докарат всичкия добитък, след което да изнесат всички оръжието си край селото и всичко което са взели от турците през войната. Изплашените хора започват да носят, взели не взели от турците нещо, дори влачат и сукмани, колкото да минат в списъка, че са дали нещо.

Оказва се, че хубави пушки няма в селото, повечето кримки и разни ловджийски. В това време силни военни патрули кръстосват селото, като казват, че комендантът ще държи назидателна реч, как да заживеят с турците, след новите промени. И самите хора един друг се подканяли: “хайде да отидем, да чуем словото”.

Вън от селото се събират до 350 души мъже, млади и стари и селския свещеник Павел. Коменданта попитва, има ли още хора в селото и като му отговарят, че едва ли ще има повече от десетина души, нарежда селяните на куп и заповядва на аскера да стрелят със залп върху тях. Това е тъкмо по обяд на 7 юли в неделя. Всичките падат на земята. Няколко по-леко ранени бягат. Войниците с щиковете доубиват останалите и подгонват бягащите. Само 8 души на възраст от 25 до 39 години успяват да се спасят с бягство.

Изглед от Булгаркьой (дн. Йенимухаджир)  към юли 2022 г.
Изглед от Булгаркьой (дн. Йенимухаджир) към юли 2022 г.

Един от спасилите се Карамфил Стоянов по-късно разказва:

“Ние свободно си седяхме близо до офицерите. Казаха ни да чакаме и да не мърдаме. Свирна бурията, да се съберат отвсякъде войниците. Един офицер отиде към тях и нещо им каза. После същият се върна и ни каза да се съберем на куп, да слезем ниско на пътя. Ние се събрахме на гъсто, един до друг. Тогава ни попита офицерът: Има ли между нас хора от друго село? Ние му казахме, че има. Наистина имаше българи от селата Лезгар и Пишман.

Офицерът два пъти мина, разходи се между двете редици, народа и войниците, които бяха на десет крачки срещу нас. След това същият даде заповед да стрелят в залп. Като гръмнаха, ние всички, ударени, неударени легнахме на земята. Втори път като гръмнаха, то бе веднага, без да спрат – и аз скочех и хукнах на дясно към север (офицерът бе в ляво) и поех рекичката, в един вир. След мен бягаха още двама и легнахме във водата – само главите ни отвън. Имаше храсталак, шипки и капини над водата. Там стояхме скрити от обяд до към 10 часа вечерта.

През това време чувахме гърмежи по селото, но викове не се чуваха. Вечерта, като се измъкнахме от водата, бяхме тримата: аз, Иван Митрев и Киро Вълчов, видяхме, че цялото село е в пламъци и ние беж към корийката на изток, към Малгарско. В корията се срещнахме с избягали от селото жени, деца и около 50-тина мъже. В тази гора се криехме до 48 дена и след това вече поехме към Кешан и се предадохме на турските власти, където стояхме 8 дена, когато дойде заповед да отидем всички в Галиполи”.[4]

Подробности за ужасите, които последват в самото село са разправяни много и подробно от Димитър Ангелов и от много жени, които на следващата година са изселени в с. Шахинлар близо до Дедеагач (дн. Александруполис – Гърция). Всички преживяват от началото до края жестоките страдания, на което е подложено останалото живо население от Булгаркьой.

Дядо Димитър разказва:

Като чухме, че изгърмяха пушките, разбрах че ще ни избият. След 10-тина минути почнаха да палят селото. Най-напред запалиха къщата на Георги Варсамиев, близо до която застреляха народа. След това отидоха на площада и започнаха да подпалват кръчмите и моето кафене и кметовото кафене, което е до самата ми къща. Огънят за щастие не подхвана къщата ми. И ние се криехме вътре – аз, жена ми и една вдовица с пет деца. Видях, че пред моята къща убиха две момчета на по 15 години – едното беше Димитър Киров, а другото беше Димитър Савов. Тези момчета се бяха крили на тавана на къщата отсреща и кръчмата където имаше около 40 жени.

Почнаха да бягат с ужасен вик и плач… Аскерите ги завардиха зад моята къща и ги обискираха за пари. Един викна: “брей не давайте да закачат жените!” Аз слушам това. Жените, след като им взеха, каквото намериха у тях, ги оставиха и те избягаха в балкана. Този ден има около 25 убити жени, някои с детенце в ръка. На едно място при реката Камуш, имало най-малко 13 избити жени. Аз се чудех какво да правя: да изляза вънка, ще ме убият, да стоя, ще изгоря. За щастие моята къща и на вдовицата Варсама Пейова, която беше скрита у нас, не се запалиха. Мръкна се.

Към 10-11 часа вечерта бабата вижда през прозореца – имаше месечина – 8 души войници, наредени вървят към долните врати за да влязат в къщата. Тогава излязохме през задния капиджик и влязохме в съседните къщи, които още горяха. Като бягахме от къща на къща най-сетне излязохме от селото. Поехме по реката, после в балкана над с. Теслим. Там намерихме събрали се около 500 жени и деца, повечето изпокрити из шубраците. Тука прекарахме повече от две седмици. Трошехме жито от класовете да се храним. Козите се бяха пръснали из гората: колим кози, но без сол.

През това време в селото вървели турски мохаджири от околните села, изнасяли стока и покъщнина. Дошли и башибозуци от касабата Кешан, от селата, кадъни, всички грабят, носят. Онези войници, които в неделя ни избиха, на дрегият ден си заминаха. Към 10 юли всичкото село беше опустошено, разграбено и изгорено. На 17 юли излиза от гръцкото село Тетекьой един турски офицер с войниците и почва да ни търси из гората, за да избие мъжете. Гониха ни като зайци, стреляха по нас, убиха тогава не по-малко от 20-тина души. Тогава бе убита и Груда Иванова (25 год.) с трите си деца в лозята близо до манастира “Св. Атанас”. Войниците заловиха до 100 жени и ги закараха в с. Теслим. Българите от това село бяха избягали, а селото не беше опожарено”.[5]

Целта на предвижването на 1 030 жители на Булгаркьой и другите съседни села от Кешан към Галиполи е да ги прекарат в Мала Азия и там да ги задържат поне за известно време, може би, колкото да не се разбере веднага за извършените зверства в Булгаркьой.

Но хората разбират, че целта на турците е да ги потурчат в Анадола, като пръснат жените по турските села. Като тръгват от Кешан докато стигнат до Галиполи, лежат две нощи по пътя. Първо нощуват в с. Маврово, през което село щеше да минава границата Мидия-Енос. От там стигат до турското село Идилхан и се спират вън от селото да нощуват. Пристигат турци от околните села и заедно с войниците отвличат жени и момичета – дори 10-12-годишни момичета!

И ги мъчат през нощта, после на сутринта ги връщат. Мъжете на страна, не смеят да шавнат. Няма убийства. Тая нощ е най-ужасната. От там потеглят за Булаир. По пътя ги пресрещат от други села и искат да ги спрат да нощуват там, за да се повтори с жените същото. Но те се молят на войниците да продължат пътя за Булаир, защото е близо, а до мръкване има още 4-5 часа.

След големи перипетии наближават Булаир и спират извън селото. Идва едно гърче от Булаир, на което разказват как ги мъчат и че искат да ги оставят вън от селото. То отива и разказва на управлението в Булаир. Идват стражари и заповядват да отидат в самото село, което е гръцко и турско. Забраняват да закачат жените, спират резила, който продължава откакто са излезли от Кешан. Това е към 2 септември 1913 г.

Изглед от Булгаркьой (дн. Йенимухаджир) към юли 2022 г.

На другият ден отиват в Галиполи и там един юзбашия ги закарва при фенера (фара) на високо място и поставя часовой да варди да не би някой да дойде при тях.

Католишките попове и гръцкият владика, които отиват при тях са върнати от войниците. На свечеряване ги карат с лодки на отсрещния бряг в Мала Азия. Дават им по половин хляб и ги настаняват в градчето Чардак, срещу Галиполи. Там престояват извън градчето по нивите, един месец. Няма сянка, няма дърво, пече ужасно. Касабата (селището) е чисто турска, няма други освен турци. Жените намират тук-таме работа, берат грозде, брулят орехи, ронят царевица, като им плащат по един-два металика на ден.

В Чардак се намира един грък на име Димитър, родом от Булаир, който им вижда хала и ги съжалява. Той написва едно писмо и го носи в Лапса до Яни Чорбаджи, грък, голям търговец и познат на консулите в Чанаккале на Дарданелите. Този Яни пък пише писмо до консулите, като им съобщава, че в Чардак се намира толкова народ. В този период турците започват отново да разпределят главно жените по турските села.

Един ден в Чардак пристига малко параходче с турския и италианския консул, а с тях и Лапсенския околийски началник. Разпитват ги и от дядо Димитър Ангелов, който знае гръцки разбират тежкото положение в което са намират от два месеца и за жестоките убийства на жителите на Булгаркьой. Консулите питат, къде искаме да ни изпратят. Дядо Димитър им отговаря, че искат да отидат във Варна, защото имаме момчета войници в българската войска, а пък и други свои хора може да намерят там живи.

Изглед от Булгаркьой (дн. Йенимухаджир) към юли 2022 г.

Така консулите по телеграфа уреждат всичко и след шест дена българския параход “Кирил” пристига.

Турският консул заедно с Яни Чорбаджи заръчват 1 200 хляба на Галиполи и пет тенекии сирене и 3-4 коша маслини, 5-6 качета сардела и 5-6 торби смокини за децата. Раздават всичко това за по път. Има и 5-6 коша грозде.

Потеглят първо за Галополи и от там всъщност вземат хляба. В Цариград спират за 2-3 часа и стигат във Варна на 29-30 септември. По пътя до Варна умират двама. Във Варна ги настаняват в аквариума и сиропиталището. Зимата прекарват там.


Българските села в Тракия

Булгаркьой

Чанакча

Аврен

Курфали

Синекли

Секман

Търново

Тарфа

Тая Кадън

Имрахор

Цариградските българи

Сподели
Денис Хакарар
Денис Хакарар

Денис Хакарар е родена в Дулово, България. През 1989 г. тя и семейството ѝ се изселват в Истанбул. Завършила е Японистика и е работила в сферата на туризма. Понастоящем е пенсионерка.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *