Един ден в трудови войски като „Един ден на Иван Денисович“

Време за четене: 5 минути

Георги Иванов пред пресъхналата чешма в Новаково, изградена и с негово участие.

Иван Денисович Шухов е главният герой в книгата на Александър Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. В България книгата беше издадена в началото на 60-те години на миналия век. Скоро след това беше иззета от книжарниците.


Преди месец с Димитър, по-големият ни син и Лиана, първородната ни внучка, тръгнахме към Перперикон. Пътят ни беше Банско-Юндола- Велинград-Пловдив-Асеновград-Кърджали. В съзнанието ми изплува спомен – на пътя ни е село Новаково. Там преди 62 години прекарах няколко месеца като трудовак.

Беше края на лятото на 1961 г. Натоварени на два открити камиона отпрашихме от Долно Воден, село близко до Асеновград, където приключихме един изкопчийски обект, към с. Новаково.

Разтовариха ни след селото на един гол завой, част от стария път. Там на около 10-15 метра от новото шосе, направихме обща палатка от личните платнища. Не всички копчета по платнищата бяха на лице и не всички елици бяха здрави. На земята разстлахме слама, върху сламата нещо като чаршафи, имахме дори и възглавници.

Това бяхме 30-те трудовака, които трябваше да изкопаем канал през скалиста местност, да положим водопроводни тръби и да потече водата на шосето от извора намиращ се на около километър и половина навътре в планината по течението на река Мечка.

Там, в една долчинка, през първите дни на м. септември 1944 г. в престрелка с полицията са избити няколко десетки партизани. Тогавашният им командир, Благой Пенев, сега генерал-майор, началникк на Главно управление на Трудова повинност, решил да увековечи имената на безсмислено погиналите хора, с изграждането на чешма- паметник.

Етническият ни състав беше шарен и почти равен – 10-тина турчета, по толкова цигани и 9 българи.

Бройката до десет допълваше Митето, наше циганче. Нямаше такова равенство в образованието. Завършилите гимназия бяхме 6, включая Митето. Мнозинството бяха неграмотни. Първата нощ наблюдавахме звездите през големите процепи между платнищата. Есента и дъждовете бяха още далече. Не беше желателно да се става през нощта. Спящите инстинктивно се размърдваха и заемаха освободеното пространство. Личната хигиена поддържахме долу в реката.

От там наливахме и вода за пиене. Слизането беше по един стръмен скат по криволичеста пътека. От там продължаваше и трасето което трябваше да изкопаем. Храната докарваха от селото – сутрин, обед, вечер. Лафка за вафли, марципан или бисквити нямаше в диаметър от много километри. По тази причина всеки скатаваше в джоба си по някои залък хляб за зор-заман.

В средата на октомври времето застудя. Дъждовете станаха по-чести и по-обилни. Сламата под нас подгизна. Преместиха ни в Новаково. Настаниха ни в поповата къща в центъра на селото. Него и семейството му отдавна били изселили и функционираща черква в селото нямаше. Къщата беше двукатна с по две стаи на етаж. Разпределихме се „по братски“ – българите заехме стая на първия етаж, другите си поделиха тези на втория. Пет двуетажни легла във всяка стая побраха всички ни. Имахме и дюшеци! Чешма в къщата нямаше, тоалетна също.

Ще се опитам да опиша как протичаше „Един ден“.

Денят, до м. март 1962 г. в метеорологично отношение биваше сух, дъждовен или снежен, хладен, студен или много студен. Закачихме от всички комбинации. Ставане от сън към 5-5:30. Неколцина от стаята на първия етаж отивахме до чешмата на площада, отстояща на 50-тина метра от къщата, за „сутрешен тоалет“.

Намъквахме дрехите тип „изпаднал германец“ и гумените цървули, повечето дълбоко изрязани отзад около глезените и петата за да не ни правят пришки, нещо ужасно, ако някой го е преживял! По тъмно поемахме към стопанския двор в края на селото. Разстоянието беше около километър и малко. Там закусвахме. След закуска тръгвахме към обекта. Пак пеша. Той отстоеше на 4.5 – 5 километра от селото, без да добавям разстоянието по трасето на водопровода, което беше още километър и нещо на вътре в планината. Разстоянието вземахме за малко повече от час. В зависимост от метеорология условия, на обекта пристигахме сухи, полусухи или подгизнали, поохладени или премръзнали. Но винаги вече изгладнели! Там нямаше заслон, нито сухи дърва.

Тръгвахме по трасето. Нямаше техника, компресор и въздушен пистолет например, да пробиваме дупките в скалите. Чакаха ни кирките, лопатите, металните лостове, „бургиите“ и 10 килограмовите чукове. Правехме дупки в скалите по следната технология: един държи „бургия“ – метален шестограмен прът единия край на който е сплескан като плоска отвертка, а друг нанася удар с тежък чук отгоре върху пръта. Пръта трябва да се завърта леко след всеки удар.

В противен случай може да се заклещи в пукнатина в скалата и изваждането му е нелека работа.

Диаметърът на дупката беше като сегашните двулевови монети. Така направените дупки в скалите се зареждаха с динамит, запалка и фитил. Следваше взривяване и разчистване на каменните отломки, подравняване на дъното и засипване с пясък да предпазва тръбите от нараняване водещо до спукване. За щастие не цялото трасе беше скала. Кирката, лоста и лопатата вършеха останалата работа. Имаше и норма – метър и двайсет, обща дължина на дупките, кубик и половина изкопана маса. Нямаше случай някой да е изпълнил нормата, нито да е бил наказан за това. На други места се работи „на фенер“ докато се изкара нормата. Случвало ми се е на Марица изток!

Около 12 часа на обяд изпълзявахме на шосето, катерейки се нагоре по стръмния скат. Там ни чакаше, или ние чакахме, каруцата с обяда – някаква чорба, готвено, понякога и десерт, най-често „грес“ халва по наименованието дадено от циганчетата. Понякога месото беше само сварена сланина, и нарядко плуващи картофи, фасул или ориз. Техниката на консумиране през зимата беше канчето със сланина да се зарине в снега и на следващия ден може да се реше на тънко с нож и можеше да се яде. Мохамеданите нямаха избор – пени се не пени … След обяда се връщахме по трасето да продължим работата. Към 5 часа, почти по мръкнало, поемахме отново нагоре към шосето и по него надолу към селото. Отивахме направо в стопанския двор за вечеря – фасул, картофи или ориз с цели домати от консерва.

След вечеря поемахме към поповата къща. Всяка група в стаята си.

Стаите студени. Печки имаше, но дърва нямаше. Поне имаше по едно сухо одеяло, което ни чакаше там. От този час до сутринта времето беше лично наше. Та, това беше „Един ден“. Извървявахме пеша по около 12-15 километра 6 дни в седмицата. Отделно работата. За времето септември-март ни заведоха веднъж да обществена баня в Асеновград. Нямам спомен да е изпирано личното и спално бельо. Режимът беше свободен – нямаше строй се, преброй се! Някои си пуснаха мустаци и бради. Много дни бяхме без старшината Мишков, който се прибираше при семейството си в Пловдив. Обявяваше за свой заместник Иванчо. Иванчо бях аз по логиката, че щом съм Иванов, значи съм Иван.

Още в началото надникнах върху хелиографските чертежи и разчетох плана по които се извършваха изкопните работи – разстоянията от кота до кота и съответната дълбочина при всяка кота. Това беше повод техническия ръководител на обекта да прехвърли тази работа на мен. Последните месеци не се появи на обекта изобщо. Възрастен човек от селото беше бомбаджията. Пак той снаждаше етернитовите тръби и муфите – една работа която усвоих.

Оказах се в положението на играещ треньор – технически ръководех изкопните работи съгласно плана, работейки като останалите. На няколко пъти влизах в ролята на санитар – промиване и бинтоване на порезни рани и контузии, резултат на трудови злополуки или личностни недоразумения. Най-близкото медицинско лице, акушерка, беше в село Тополово на 10 километра от Новаково. В средата на м. март водата потече горе на пътя. С това свърши и нашата работа. Около тръбата беше голо – никаква растителност. От Новаково цялата група беше „дислоцирана“ в местността Софат дере над Велинград. Заслужава си да се опише и това, ама друг път!

Георги Иванов пред чешмата-паметник на комунистически партизани в Новаково, изградена и с негово участие.
Един политик наскоро, при откриване на някакъв паметник, говори за робския, убийствен труд на които са били подлагани българските евреи в трудовете лагери по царско време. Лагерите, които бяха мотив за спасяването на живота им. Съчувствам им!

На снимките: 1) Пред пресъхналата чешма в центъра на с. Новаково; 2) Шуртящата чешма горе на пътя обрасла в дива растителност. Там заварих доста хора да наливат вода в шишета. Водата която ние 30-те изкарахме на пътя!

За жалост спомням си само няколко имена: Димитър Градинаров, с който останахме близки приятели до неговата смърт преди няколко години, Федя и Коста от Бургас, Пенчо от Попово, Минчо от Стражица, Митето. Турчетата бяха от Исперих и Търговище, циганчетата от Бургаско. Заслужавало си е глада, студа и умората от нашия „съзидателен, благороден, не робски и не убийствен“ труд, момчета! Хората спират, пият и наливат вода от нашата чешма! Някой е сложил чаша завързана с тънка верижка за удобство на ожаднелите. Следващият път ще отида до там, откъдето хванахме водата. Обещавам ви!

Сподели
Георги Иванов
Георги Иванов

Д-р Георги Иванов е роден в град Неврокоп, сега Гоце Делчев. Там завършва гимназия. Военната си служба отбива в Трудова повинност. Като трудовак работи по строителството на Брикетната фабрика към ТЕЦ „Марица изток” и Оловно цинков комбинат край Пловдив, прокарване на водопровод от местността „Меча поляна” до пътя Пловдив - Кърджали над село Новаково, строителството на пътя Велинград – Софат Дере и водопровода с водохранилището на „Конска поляна” над МОК „Медет” – Пирдоп. Завършва Висшия химикотехнологически институт в София. По-късно пак там защитава дисертация. От доста години е в Чикаго. Започва работа като Reaserch Associate в Illinois Institute Of Technology (IIT). Участва в създаването на изследователски център и научна програма към него (Center of Excellence in Polymer Science and Engineering). След успешеното начало на Центъра е избран за професор. Поканен е в Tennessee Technological University - Cookville, Tennessee, където създава и ръководи подобна лаборатория. Понастоящем работи като старши инженер в изследователския сектор на голяма частна компания и като хоноруван професор в IIT.

Автор на книгата "Българските църковни общини в Америка и Чикаго"

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *