Умно-красивите и останалите

Време за четене: 4 минути

Гравюра на османския град Търново към 1885 г.


България има две лица, отбелязани от Отец Паисий. И днес е така. Едното е на българската незлобливост, добронамереност и гостоприемност – „По-добра е българската простота и незлобливост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях. А мъдрите и културни… никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят несправедливо и повече грях, а не полза ще получат от своята мъдрост и култура.“

Второто лице, опакото, обаче е напълно различно – това на „неразумния и юрода“. През два реда буквално Паисий дава две противоположни описания на българина.

Разбира се, синтезът на тезата и антитезата е направен още от Паисий, още два реда по-нататък – „срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“.

И нататък – “ ..незлобливи орачи и овчари … а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни … оставяш своя род и език, хвалиш чуждия и се влачиш по техния обичай.

Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят.“
Като теглим чертата, виждаме, че тези две категории българи са тясно свъзани; в своя домейн, българинът е незлоблив, гостоприемен и добронамерен човек; докато не се срещне с „гърците“. Тогава гостоприемния, кротък, работлив и почтен българин се превръща, след контакта си с „гърците“, в „неразумен юрод и отцеругател“, който се „срами да се нарече българин“ и се отвращава от българския си език, („хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай).

Така. Къде кроткият, самоуверен, работлив и добродушен, отворен към доброто българин е „срещал грък“ в паисиево време?

В Османската империя, градовете са територия, лишена от българи. В течение на столетия българинът е жител на колибите, на селцето, работлив, упорит, добродушен, кротък и гостоприемен. Отварянето на градовете за този селски жител е бавно – той пристига там когато те вече са заети от други.

Ако отворим ръкописи и хроники от онова време, ще видим, че в градовете на империята българите или отсъстват, или са малцинство. Дори дядо Вазов описва Варна като „тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.“

Според него през 1878-а във Варна не живее нито един българин – само гагаузи, турци, гърци, арменци и евреи. Подобна е и ситуацията в Македония дори до началото на XX-ти век, където един британски антрополог казва, че Западът не познава и не разбира ситуацията в Македония, защото западните журналисти и дописници не излизат от градовете „където гърците са мнозинство“, докато „вътрешността е изцяло българска“, но те не го знаят. Чудомир дори през 1930-те описва градовете ни като „чужбина“, „превзети“ от чужди имена по витрините на магазините, държани от гърци, евреи, арменци и почти никакви българи, което го забавлява.

Или с други думи, българинът, който се мести в града през XVII-ти и XVIII-ти век, попада в чуждо, дори враждебно място, където той е самотно малцинство и където набързо му обясняват, че да си българин е срамно, че е прост, че е неразумен, че е юрод, с една етническа ненавист, наследство от по-стари, византийски времена.

Този съвсем явен комлекс за малоценност, отбелязан от Паисий, е създаден в градска среда, това е гъркът на Паисий, т.е. „грък“, е градският жител на Османската империя по българските земи. В града, където натискът превръща кроткия, незлоблив и самоуверен българин в българофоб и комплексар, който се мрази и целува ръка на чужденците. Другото го знаем от Паисий.

За съжаление, късното влизане на българина в градовете има дългосрочен ефект върху националната ни психика – веднъж наложена една черта – българофобията, самоподценяването, себеомразата, подорителността и дори ненавистта към българското и юродството, по Пасисий, тази модалност се възприема от всяка следваща генерация. Тя я получава от родителите си, бедни пришълци от село, набита в главите им от тогавашния градски жител – по правило не-българин -дори когато тя е вече богата и успяваща и го предава нататък – към деца и внуци – и до ден днешен, когато българите отдавна са господари на градовете.

И така и си оставаме, и до ден днешен.

Едните „умно-красиви“, срамящи се от всяка проява на любов към България и българското, у които всяка изява на колективна идентичност, т.е. българщина, води до горък плач и истерия, която идва от дълбините на неосъзнатите комплекси на прадядовците им, плахо пристъпващи по улиците на враждебния град, населен с „гърци“, които ги сочат с пръст и им се смеят. Дълбоко-неосъзнато комплексирани по отношение на колективната си идентичност, която те възприемат като срамен факт и порицават тутакси, спешно, всяка нейна изява, другите (а всъщност същите, буквално) обичливи, естествени, самоуверени, незлобливи, добронамерени и гостоприемни, букет от прекрасни човешки качества.

Точно Трявна, Копривщица, Габрово, т.е. броеницата градчета, създадени като градове и обитаванидоминиращо от българи, са доказателство, че съм прав – там българофобия и себеомраза не възниква. Напротив, любовта към отечеството, самочувствието, колективната воля в името на българското, са естествени – защото това са градчета, възникнали като такива в българска среда, а не в чужда.

Те са доказателство, че причината за себеомразата на българина към изявите на колективната му идентичност не е в градската среда сама по себе си, а в „чуждият“ характер на една среда, където той е гостенин и аутсайдер. Там, където е домакин – Копривщица, Калофер, Сопот, Сливен, Габрово… оооо… там е различно и там българинът, българският градски жител е напълно различен. Там, в тази, създадена от него градска среда, българинът възприема българофобията с погнуса и недоумение. Там той е Вазов, той е Ботев, той е Левски…

Сподели
Светослав Стамов
Светослав Стамов

Светослав Стамов е магистър по Антропология в университета Дюк, Северна Каролина. В периода 2004-2006 г. работи в УНС (UNC, University of of North Carolina at Chapel Hill) като координатор на научни изследвания. През 2009-2010 г. е преподавател по историческа антропология в бакалавърската програма на Duke University. През 2015 г. е координатор на научни публикации и литература в Pearson Education Canada. В момента е проектен консултант на Harvard Medical School, департамента по популационна генетика. Публикувал е изследвания от областта на историческата антропология и e бил част от екипи, извършвали изследвания в областта на популационната генетика и публикували резултатите си в утвърдени англоезични научни издания. Докторалният му тезис, както и част от научните му публикации в областта на антропологията, могат да бъдат прочетени тук.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *