Село Чанакча, Чаталдженско е българско село по време на Османската империя.
В периода на кърджалийското време в селото се заселват българи от странджанските села Факия, Горно Ябълково, Долно Ябълково, Дерекьой, както и от Панагюрище, Дупница, Кюстендил, Чирпанско и Родопите.
През XIX век Чанакча е българско село в Османската империя.
В 1830 година то има 100 български къщи, в 1878 – 170, а в 1912 – 250.
През учебната 1908 – 1909 година в Чанакча функционира българско начално училище, в което се обучават 95 ученици от двата пола.
Българското население на Чанакча се изселва след Междусъюзническата война в 1913 г.
От тях 18 семейства (100 души) са настанени в бургаска околия, 27 семейства (127 души) в ямболска околия, а 180 семейства в бившото турско село Бидикли, Софлийско.
Всепризнатият краевед на Странджа и Одринска Тракия Георги Попаянов (1881-1951 г.) ни е оставил безценни свидетелства за душевния мир на тракиеца от преди повече от 110 години.
Имало един особен обичай през 1902-1903 г. в българските села около Чаталджа – Чанакча, Даякадън, Деркос, Имриоркьой и др., който външно се изразявал в прекомерно почитане на иконите, особено тая на Богородица: жени изпадали продължителен религиозен транс „прифащане“, както го наричали местните селяни. Ето как се появил обичаят:
„В родното ми село Чанакча разказал му Русан Стоянов в един неделен ден в юни, по време на жътва било, когато много хора били събрани на богослужение, една жена на име Стойка Георгиева Неделчева, почнала да вика, да писка и пребледняла като мъртвец. Грабнала една икона в ръце, взела да я прегръща и целува, да се блъска с нея по главата и да вика: „Тук българско ще стане, кръв ще се лее!“ Всички от женското отделение на църквата останали вцепенени от уплаха на местата си, почнали да се кръстят и да шепнат: „Прости й, Боже, прости й, Боже…“
След Стойка била прифаната Стоянка, след нея в същото екстазно състояние изпаднала и трета жена Дона… Прифанатите, движейки се ритмично, подобно на танец, минали B мъжкото отделение, достигнали олтара на черквата и почнали лудо да целуват подред иконите, да скачат и да се катерят по иконостаса… Това се повторило и на следния неделен ден… Заразата била обща. Броят на прифанатите жени достигнал 50- 60… Жените се предавали на пост и молитва, сами отивали в черквата, без свещеник, отваряли я, палели изобилно свещи през целия ден и нощ, целували и прегръщали иконите, изпадали B транс обезумели и пребледнели, като повтаряли: „Тук българско ще стане…“
Прифащането ставало не само в черквите, но и в къщи, на полето. Една жена в Даякадън била прифаната на хармана, както била на диканята…“
Йеромонах Аркади, свещеник и проповедник преди Балканската война в чаталджанските села, е предал на Попаянов разказа на своите енориаши:
„На Стоянка Вълкова от Чанакча се присънило, че св. Богородица й казала, че скоро по тия места „българско ще стане“ и когато отишла в черквата, изпаднала в екстаз, започнала да целува иконите, да вика и да повтаря: „Тук българско ще стане…“ Тая патриотическа мания, макар проявявана B състояние на религиозен екстаз, започнала да плаши първенците в селото. „Бесът“ изчезнал постепенно едва след погрома на Илинденско- Преображенското въстание. Пресъхнал чудотворният извор на хипнозата у обезверените българи в Странджа и Одринска Тракия.
Според Попаянов този странен обичай се е появил на християнска религиозна почва под формата на прекомерно И страстно иконопочитание. Под булото на това иконопочитание се криел и аскетичен елемент „Кръв ще се лее, вяра ще се дели, българско ще стане!“ Нима това не е било чиста революционна проповед за духовен преврат, зов за бунт срещу патриаршията и турската власт?
Българските села в Тракия
Курфали
Синекли
Секман
Търново
Тарфа
Тая Кадън
Имрахор
Цариградските българи
