Може би някой ден човечеството, цялото, ще възприеме единна колективна идентичност. Може би един ден всички ще станем един народ. Бих бил безкрайно щастлив. Този ден обаче още не е дошъл. Този ден не е днес и не е догодина.
Много ще е хубаво. Палестинците ще кажат – ние не сме палестинци, израелците ще кажат ние не сме израелци. Руснаците ще кажат „не сме руснаци“, а украинците – „вече не сме украинци, край“. Ще бъде прекрасно. Може би. Китайците ще кажат не сме китайци, а ромите – вече не сме роми.
Докато се случи ще живеем, всеки от нас, с етническата си идентичност.
Има два вида идентичности. Индивидуална и колективни. Индивидуалната е една и я маркираме с името си и с това, което наричаме себе си. Може би, някой ден ще се откажем и от нея, тоест, да твърдим че сме себе си и да носим имена. Но да не избързвам твърде.
Колективните ни идентичности са повече от една. Те са много. Един индивид е едновременно германец, примерно, като колективна идентичност, а също и католик, примерно, като още една колективна идентичност, служащ, пак примерно, или работник, като трета идентичност. И фен на Байерн, като четвърта.
Няма индивид, който освен индивидуална идентичност, да няма и някаква колективна. Няма такъв, откакто свят светува и това го казвам като антрополог. Без колективна идентичност, така сме направени, че изобщо не можем да развием личност. Има някои опити в това отношение – получава се инвалид, непълноценна личност. В мозъка ни има някакъв слот, който трябва да бъде зает от някаква колективна идентичност.
Колективната идентичност е по правило условна – нека ѝ дам една работна дефиниция:
Колективна (народностна) идентичност е колективен консенсус върху едно условно общо минало, с маркери и предшественици и история, които условно всеки приема за свои и общи за колектива, и взаимно признание за членство в колектива.
Толкова. Тя е най-важната от всички колективни идентичности, в смисъл, че без нея, неизвестно защо, няма индивид. Не се появява. Национализмът, т.е. твърдението, че една колективна идентичност е нещо повече, или по-висше от другите колективни идентичности, е без съмнение грозен и за него няма място в днешния интензивен свят, в който се бутат хиляди народи (т.е. хора, споделящи колективната си идентичност) с армии, ракети, флот и други удоволствия.
Българският национализъм обаче винаги е бил от една по-особена категория.
Докато повечето националисти твърдят, че народите им са нещо повече от другите народи, българските националисти твърдят, че и те са като другите. Българските националисти не се опитват да доказват, че са нещо повече от другите, а че и българите са, също толкова ценни и важни като другите народи – отбелязва проф. Станислав Станилов.
Сигурно не сме единствените, които са така, но народи като нашия, с такова самомнение, просто създават по-малко проблеми на останалите. „И ний сме дали нещо на света“ – забележете, най-националистическият ни поет, Иван Вазов, казва „и ний“, не „ний. И ний като другите сме дали „нещо“ – не повече, не всичко. Не, просто, и ний като другите, сме дали нещичко, а значи сме като другите, не повече, просто като „другите“. Толкова и такъв ни е национализмът и винаги е бил. Щедър към другите.
Българската колективна идентичност вероятно е оформена за пръв път през IX-X век, с инкорпорацията на славяни, византийци и много други хора в българския етнос.
Защото държавотворческият етнос на Първото българско царство са именно българите, не славяните или пленяваните византийци, а значи тези, които наричаме прабългари, са инкорпорирали в народа си останалите, а не обратното. Българската идентичност е преживяла някои исторически премеждия, почти е умряла и се е наложило да бъде възкресявана от Отец Паисий през XVII-ти век.
В този смисъл, тя е млада и крехка. А е крехка заради трудната съдба, на хората, които са възприели българин като колективна идентичност, трудната съдба от XIX-ти век насам, от 1878-а година. Велики колективни усилия и жертви, стотици хиляди, много стотици хиляди, при това напразни. Загубени войни, при това такива, с които сме заслужили уважението на победителите и сме воювали брилянтно, за изумление на света.
Но пак загубени – как да победиш Русия/СССР, Англия, Франция и САЩ едновременно?
Национални катастрофи, три на брой поне, тежка икономическа криза, окупации – руски, съветски, германски, съседски – и всичко това заради едната колективна идентичност. Как да не я намрази човек? Какво му е донесла, на него, на фамилията му? И българинът, два века след Паисй, след безброй патила – се оглежда – а не мога ли да я захвърля тази колективна идентичност, да я сменя с друга?
Или директно, захвърлям я, бягам към Терминал две, аз не съм Ганьо като другите, не искам да съм българин, те са ганьовци (или каквото си измислим). Става. Става и така.
Обаче трябва да го решим. Нещо като колективна идентичност се решава колективно – проблемът е, че трябва да придобием някаква друга, не става просто с отказ от старата. Идентичността е като кожата – не можем просто да я одерем, няма да можем да живеем без нея.
И тук настъпват и други проблеми – въпреки положителните перспективи, още никой не се е отказал от колективната си етническа идентичност – нито в Европа, нито в Азия, ни в Америка. Дори където има борба срещу идентичността, това са само приказки как не е важна в стил „другари, дайте да дадем“ – т.е. вие се откажете, ана ние – не.
Ако толкова ни е опротивяло можем да обявим колективно, че се отказваме от колективната си идентичност и сме първият народ в света, който няма такава.
Проблемът е, че народ означава колективна идентичнсот, тоест, ставаме не-народ. Нещо като не-коалицията, която ни управлява. Не звучи зле – не-коалиция управлява не-народ. За не-държава – Слави вече го каза. Не-коалиция-управлява не-народ в не-държава.
Обаче има проблем – държавите все още съществуват (както и народите). И ако обявим, че сме не-народ в не-държава, някой може да забележи освободеното място и да си създаде своя държава тук. И да заживеем в нечия чужда държава, разбира се, като не-народ, т.е. като индивиди. тъй като обаче още никой друг не се отказва от колективната си идентичност, може да стане така, че да се наложи да възприемем и идентичността на тези, които биха си създали държава тук. Случвало се е. На същото място.
Но, въпреки това, въпреки горните пречки, си струва да се обмисли… народите в нашия край на света обаче правят впечатление на доста непотистични, а ние като индивиди всъщност не сме на върха на пирамидата, не сме незаменими гении. Но, ще си намерим място, поединично, в чужда социална пирамида. Пак да кажа – вече се е случвало, наоколо, тук, повече от веднъж.
