Карта на царство България към XIII век, показваща и българските владения северно от Дунава. Виждаме феодалното разделение и въстанието на цар Ивайло.
Статията е написана за „История в кратце„
Византийският историк Никифор Григора (1295–1360 г.) в своята „Ромейска история“ е оставил едно кратко, но много интересно съобщение.
То е свързано с възцаряването на българския престол на Михаил III Шишман (1323–1330 г.). То, струва ми се, е останало незабелязано от историците. Ето какво пише Григора:
„Близките лица до младия император Андроник[1], виждайки че животът на стария император може да продължи още дълго време, и не можейки поради своята низост повече да понасят разделението на властта, понеже бързали да си присвоят цялата власт, решили с хитрост и някакви коварства или да отнемат напълно от него властта, или заедно с властта да го лишат от живот.
След това те не пропускали нищо и правили всичко, което помагало и подкрепяло тяхното намерение. Най-накрая те проводили пратеници при Михаил, който след смъртта на Светослав[2] получил властта над българите отсам Истър, за да сключат здрав и нерушим съюз.”[3].
„Истър“ е традиционното гръцко име на Дунава, следователно Никифор Григора индиректно съобщава, че по времето на описваните от него събития имало и други българи, но отвъд Дунава.
Христо Димитров, автор на единственото по рода си изследване „Българо-унгарски отношения през Средновековието“ (София, 1998) обръща внимание на една грамота на унгарския крал Карол Роберт от 23 октомври 1317 г., от която става ясно, че по това време Михаил Шишман, тогава все още деспот на Видин, властва над част от Северинския Банат и част от Влашко, вероятно днешна Олтения в Румъния.
Пак от същия период (1308 г.) е и сведението от едно анонимно съчинение, според което река Дунав преминава през средата на България.
Според Христо Димитров България окончателно губи земите си във Северинския Банат и Олтения през 1324 г., където унгарците установили своята власт.
Христо Димитров не е обърнал внимание на сведението на Никифор Григора за български владения северно от Дунава към 1322 г., но то подкрепя факта, че до края на първата четвърт на XIV век България контролира районите на Олтения и част от Северинския Банат.
Дали загубата на тези земи в началото на 1324 г. има отрицателни или положителни последици за бъдещото развитие на Второто българско царство?
Да, от една страна това е унизителната загуба на територии и плащащо данъци подвластно население. От друга загубата на тези спорни територии смекчава вековния българо-унгарски антагонизъм и, подобно на ампутация на загноял крайник, ликвидира заплахата от един хронично тлеещ в тила на България фронт. Което й позволява да съсредоточи усилията си южно от Дунава.
Но загубата на Олтения-Северин има една друга последица, която не може да се пресметне в реални мерки като земя, поданици и престиж. Отказът на България от тези земи занапред я откъсва от голямата европейска политика и от едромащабни дипломатически и военни действия, запращайки я в провинциализма на дребните балкански конфликти със Сърбия и разлагащата се Византия. Тоест Банат и Олтения бяха онова, което беше Унгарската равнина за България от Крум до Симеон – порта към Европа.
Бележки
[1] Византийският император Андроник III Палеолог (1328 – 1341 г.)
[2] Българският цар Теодор Светослав (1300–1322 г.)
[3] Гръцки извори за българската история. Том Х, с. 151