Есе върху идеалната антична политика

Аристотел, Тукидид и Плутарх отдавна са решили нашия проблем с „лявото“ и „дясното“. Във всеки античен град-държава е имало „народна“ и „аристократична“ партия. Народната обикновено се състои от не най-богатите, но все пак притежаващи къщичка и по един куц роб. Аристократичната – от невероятни богаташи, но като правило такива със стари пари. Разбира се, има изключения: тук-таме сред народняците се срещат задлъжнели, обеднели или свръхамбициозни ренегати от аристокрацията, както и сред аристократите понякога биват допускани достатъчно старомодни в разбиранията си новобогаташи. Обикновено на всеки десетина-двадесет години става преврат или поне опит за преврат в полза на партията, която не държи властта към момента. В промеждутъците между два преврата овластената партия се опитва първо да унищожи опозицията, а след частичния успех или неуспех – да я успокои с малки отстъпки и с подкупване на част от по-конформистки настроените й лидери.

От всичко това следва, че всяка партия има своите привилегии, когато е на власт: членовете й заемат държавните постове, имат достъп до обществените поръчки, получават по-добро образование и така нататък. Затова в повечето антични градове вътрешнополитическата история е на редуващи се изгнания и амнистии при смяната на демокрация с аристокрация.

Демокрацията се нуждае от аристокрация

Ако западната демокрация иска да оцелее, то трябва да включи в себе си това, което счита за своята кардинална противоположност … More