Демокрацията се нуждае от аристокрация

Време за четене: 6 минути

Портрет на историка Калистен от Олинт

Автор: Марсия Кристоф-Кураповна

---

Ако западната демокрация иска да оцелее, то трябва да включи в себе си това, което счита за своята кардинална противоположност – аристократичното.

Римският философ Сенека разказва историята на убийството на Калистен от Александър Велики, престъплението, което вечно ще тегне над македонския цар. Сенека пише:

„Когато някой каже, „Александър уби хиляди перси“ отговорът ще e: “И Калистен също“. Когато се каже: „Александър уби Дарий, който имаше най-великото царство по онова време“, отговорът отново ще бъде: „Но уби и Калистен“. Когато се каже: „Той покори всичко чак до океана и разшири своята империя от един край в Тракия до най-далечните предели на Изток“ отново ще се отговори: „Но той уби Калистен.“ Въпреки че надмина всички постижения на пълководци и царе в древността, от всичките неща, които стори, нищо няма да може да се мери с това престъпление.

Тази случка илюстрира по най-добрия начин съвършеното творение на западната цивилизация: благородната личност, някога смятана за идеал, хвалена от римските философи, от англичаните от 18-ти век като Гибън и от американците от 19-ти век като Емерсън. От висотата на прометейския възглед за човешкия потенциал, който е отдавал повече значение на един Калистен отколкото на цяла войска; до изродения възглед, който принизява човека до безпомощно джудже, чийто собствен интерес често е злонамерен и чието достойнство неизбежно бива покварено, рядко е имало западна идея, която да е била обект на такова неумолимо подриване, както идеята за „човека“. Един от най-значимите примери за подобно подриване е светогледа на комунизма, който разглежда човека като изконно провинил се пред държавата; като едно хранилище на постоянен срам, вина, алчност и противообществени настроения.

Днешно време огромните проблеми, които тази изопачена представа за индивида сее в САЩ и Западния свят, вече не са просто политически, но и философски. Това на свой ред е резултата на двете крайно различни разбирания за демокрация: аристократична демокрация, такава каквато бащите-основатели са предвиждали и егалитарна* демокрация, такава каквато ние сме си създали и която се оказва все по-пагубна за нашата цивилизация.

За да се разберат Бащите-основатели по този въпрос трябва да се погледнат Федералистът 9, 10, 47, 49 и 57; Джеферсън сам признава, че неговия стремеж е да култивира в държавната служба „natural aristoi” (естествена аристокрация), както и смята, че образованието в една република трябва да бъде „демократично и аристократично. Също така ако се разгледат тези писма ще се открие почти всепоглъщащия страх на Мадисън и Хамилтън от „тълпокрация“ (власт на тълпата) и тяхната откровена неприязън към идеята за пряка демокрация. („Когато спомена обществото, имам предвид рационалната част от него, а не невежите и простите, неспособни сами да се управляват“ пише Мадисън.)

За да бъде ясно: егалитаризмът не означава просто равенство; то означава възможно най-нисшият порядък да има възможно най-много политическо и културно влияние, без значение дали ще се канализира през елитите или масите. Под „аристократично“ не се има предвид барони, барбикани или родословия. Терминът се използва в първоначалното си философско значение, най-добре обобщено не от кого да е, а от самия лорд Тенисън като „себе-уважение, себе-достатъчност и себе-увековечаване“.

Точно това последно качество на „дългия поглед“ – представата за Време – вкоренено в аристократичния светоглед е най-важната и съществена негова черта. То успява да обедини устойчивостта на свободата на индивида в едно демократично общество с това, което му позволява (на индивида) изначално да се самоиздържа: средствата му за производство или капитализъм. Имам предвид, една същинска демокрация, в която „себеуважението и себе-достатъчността“, изисквани от гражданина са oт първостепенно значение, би било също така и същинско капиталистическо общество, в което дългосрочното му „себе-увековечаване“ би било възможно. Бъдещето на демокрацията е съревнование между тези „къси“ и „дълги“ възгледи и в идните десетилетия тази надпревара ще определи дали Щатите и Западния свят ще успеят да излязат от сегашното си състояние на упадък или не.

Тоест, ако модерната западна капиталистическа демокрация иска да оцелее, тя трябва да приобщи към себе си това, което дълго време смята за своята абсолютна противоположност – аристократичното (дългия поглед). Ако тази демокрация иска да загине, то тя ще продължи да поддържа това, което погрешно се смята за най-добрия й елемент – егалитарното (сегашното, мимолетното и апетита на масите). Ако нещата останат непроменени, то тя постепенно ще придобие тоталитарни характеристики докато най-накрая се стигне до това за което Джеферсън предупреждава още 18-ти век, „избираем деспотизъм”, в който волята на един лидер поема отговорността на безпомощното цяло.

Една забележителна социо-интелектуална черта, която подчертава всички тези фактори едновременно – опорочаването на идеята за индивида; всеобщото предпочитание за апетитите и импулсите на сегашното; съвременната обществена неприязън спрямо бъдещето и планиране за бъдещето – може да се открие в отскорошната интелектуална тенденция капитализмът да се „превръща“ в нещо, което не е и не трябва бъде. Тази подмяна се заражда там където всички „subversions” започват: в езика; тънки, но отличителни промени в терминологията започват да набират сила още от икономическите кризи и се засилват от тогава. Прави впечатление как икономическите коментатори и „експерти“ все повече настояват за „комунитарен капитализъм“, „социален пазар“, „социално предприемачество“, както и се надига вой из западните университетски кампуси за прекратяването на т.нар. „Gucci капитализъм“ и т.н. На повърхността всичко това изглежда безобидно, дори положително. Даже за много хора, включително и бизнес лидери, тези нови категории представляват една интелигентна и прогресивна стъпка в правилната посока, привидно одобряващи производствените цели на капитализма и в същото време, приобщавайки някои социални съображения към тези цели. Поддръжниците вярват, че по този начин думата ще се отърси от наскоро придобитото си мръсно значение.

Но точно тука е опасността. Подобен нюансиран език се корени във философията, според която традиционния крайъгълен камък и дух на капиталистическото предприемачество, индивидът – неговата индивидуална изгода, неговия стремеж към печалба, неговия собствен интерес, неговото собствено изтъкване пред други и дори „слава“ – представлява нещо безвкусно в най-добрия случай; изконно престъпно и дори покварено в най-лошия случай. И според това мислене следва, че единствената легитимна икономическа цел, както и морално превъзхождащата, е социо-комуналния групов интерес. Тази линия на мислене използва вина, престъпленията на олигархичния финансово-политически бандитизъм (крони капитализъм), както и потъващата икономика за да подкопае и превземе представата за капитализъм. Така главната предпоставка на капитализма е преобърната, като се поставят груповите цели за преразпределение на благата над защитата на фундаменталните средства за производство – индивида и индивидуалния ум. Егалитарното се превръща в главната цел докато аристократичното – главната движеща сила зад стандартите, дългосрочното планиране и продължението на поколения – се превръща в обект на непоносимост.

Ерик Хофер (Eric Hoffer) в класиката си The True Believer пише: „Причината нисши елементи на нацията да са способни да упражняват значимо влияние върху развитието й е, защото никак не почитат и са без съзнание за миналото или бъдещето. Те виждат животите си и настоящето непоправимо повредени и това ги изпълва с готовност да изхабят и изпотрошат и двете, от там идва и желанието им за хаос и анархия.“

Това изобразява егалитаристът по разрушителния си път. Той създава и мисли краткосрочно, защото сегашното е само несгода, през която трябва да се премине, миналото неизменно е източник на злини, а пък бъдещето е извън властта и вниманието му. Краткосрочното е удобното, мигновеното, утоляването на апетит или импулс. Скоро краткосрочното се превръща не само в икономическo, но политическо, културно и социално желано състояние на ума. То на свой ред води до: краткосрочния интерес в финансовите практики; краткосрочната изгода в политическата целесъобразност, краткосрочното в изкуството – всичко рециклируемо, заменяемо и забравено – краткосрочното в образователните стандарти, краткосрочното в стойността на продукт или услуга; краткосрочното в човешките взаимоотношения и подетите ангажименти.. Всичко това дава сегашната реколта на човешки капитал, която жънем днеска. И тогава, vox populi (глас на народа) и представяващия ги лъжеелит упрекват и порицават индивида, че е грабителски настроен хищник, който само заговорничи за своята пошла изгода. Трябва да знаят – те го създадоха такъв.

Колкото и трагично да звучи, има краен резултат на всичко това. Ако едно демократично общество не изисква по-високи личностни стандарти от себе си, то рано или късно ще се преобрази във квази-фашистко общество. Имам предвид, ако повече не се изисква от индивида, то тогава нищо няма да се изисква от масата народ – защото нищо не може да се очаква от еднo стадо – и един човек, една „воля“ ще се натовари с отговорността за множеството, превръщайки се в диктатор, какъвто неизменно ще трябва да стане – джеферсъновия избираем деспот. Понастоящем в Запада имаме население, което не е годно за демокрация така както трябва да се поддържа, особено икономически. Но „капитализмът“ се обвинява за упадъка и падението, докато същия този капитализъм е държан заложник от политкоректната терминология, така че все още да може да се примами в това да се появи и спаси положението.

Аристократичният елемент на демокрацията е нейното дългосрочно качество. То има уважение и съзнание за миналото, както и планове за бъдещето. Това е необходимия инстинкт от който демокрацията отново се нуждае и капитализъм – практичната и материална подкрепа за една демокрация – трябва да бъде освободен от фалшиви етикети, будещи виновна съвест или извинителни такива, които са лепнати за него. Едно време в Европа този поглед представлявал огромни богатства от горско стопанство или миньорство, създадени с целта да съхраняват поколения; в САЩ той се превърнал в общия възглед на Мадисън, Адамс и Джеферсън, които многократно наблягали на нуждата от “благородно гражданство“, което да поддържа и отстоява техния всестранен и невероятен експеримент. Това е и възгледът за такъв индивид, когото никаква голяма сила – нито император, нито войник, нито правителство – може да замени.