Свалянето на Ромул Августул и продължаващата Късна Античност

Време за четене: 3 минути

Ромул Августул предава римската корона на Одоакър, илюстрация от XIX век. Източник: Wikimedia Commons

2-4 септември 476 г. Пълководецът Одоакър сваля от трона западния римски император Ромул Август, наричан „Августул“, Августчето. Ромул не е последният западен римски император, но е последният, царувал в Италия. Неговият предшественик и приемник Юлий Непот продължава формално да носи титлата още няколко години в Далмация. Въпреки това, популярното „пророчество“, че Рим щял да „падне“ при царуването на втори Ромул, съименник на основателя, продължава да влияе на въображението.

Ромул Август(ул) е син на стария магистър на армията Орест и към момента на възцаряването си през октомври 475 е едва дете – някъде между дванайсет- и шестнайсетгодишен. Царуването му е чиста формалност: по това време Западната империя е сведена до Италия и Далмация, като Далмация твърдо е под контрола на предишния император Юлий Непот. Одоакър, който първоначално поддържа режима на Орест и малкия му син, е пълководец и благородник от източногермански произход – командир на съюзническите войски от покръстени германски варвари, поддържащи реда на Апенините и събрани от различни племена. След като екзекутира Орест и изпраща царственото му дете в почетно изгнание, Одоакър демонстративно изпраща императорските регалии в Константинопол като знак за формално подчинение пред законния старши римски император Зенон, но не забранява да се секат солиди и тремиси с името на Юлий.

Римският свят поне формално отново е обединен. Никой не обръща повече внимание нито на живеещия в луксозна изолация малък Ромул, нито на незначителния претендент за западната императорска титла Юлий в Далмация. Реално владеещият Италия Одоакър е едновременно римски патриций и германски крал. Поредната смяна на царуващото лице този път дори не довежда до война. Реалната столица на римска и постримска Италия в този момент вече е Равена. Все още функциониращият Сенат в постепенно западащия Рим продължава да упражнява цивилните функции на административното управление над Италия. Уважаваните епископи на Рим, Милано и Равена на свой ред са се превърнали в авторитетни фигури, разчитащи на вниманието на сенатори, императори, военни магистри и крале. Градовете на полуострова все така са заети със своите вътрешни работи и тук-там дори организират игри в класически стил, макар че реалният театър и гладиаторските боеве са заменени от надбягвания с колесници, мимове и борба с животни. Латинският все така се говори в съдилищата и църквите, заместили изоставените храмове. Поетите-класицисти от Северна Африка пишат изтънчени панегирици във възхвала на своите вандалски крале в помпозния стил на Клавдиан. Вестготските владетели на Испания се носят в химатиони и преиздават Теодосиевия кодекс. Дали изобщо някой е тъгувал за липсата на император в Италия?

Кой знае дали е засвидетелствана каквато и да е носталгия по това призрачно присъствие – в крайна сметка, към 476 година Рим вече е бил далеч по-насилствено превземан два пъти от варвари и са минали над шейсет години, откак свети Августин е утешил римляните, че падането на един земен град никак не смалява блаженството и величието на Небесния. В южните части на Италия местното население продължава да говори гръцки, а учени сенатори като Касиодор и Боеций все така се отдават на интелектуални занимания с философия и история в свободното си от държавни ангажименти време. Всичко се е променило… но и всичко си е останало същото.

Монета на Одоакър, Равена, 477 г.

Единствено ролята на западните римски императори е преминала от активно командуване на армиите в незначително съществуване под надзора на властни попечители. Франки, бургунди, готи, херули, скири и вандали посещават същите бани и форуми, които от векове събират градското население. Вилите извън стените са по-укрепени и въоръжените отряди по пътищата са станали очевидно частни. Емблемите, които абсурдно късните преписи на „Notitia dignitatum“ приписват на различни военни подразделения, постепенно се превръщат в гербовете на благородни семейства. Все повече земевладелци вече не смогват да поддържат подовото отопление на апартаментите си и спестяват от разходи за гръцки възпитател на синовете, а вместо това предпочитат да вложат злато в коне и оръжие. Вместо това обаче все повече абати и епископи залягат над текстовете от езическата древност… вероятно защото мнозина от тях са от сенаторски семейства. Да, статуите намаляват и качеството им не е като на красивите стари образци, но пък колко много нови мозайки са се появили! Пръкват се и екзотични „крале на римляните“ в Галия и Африка.

Противно на учебникарската представа, в началото на септември 476 г. никой и не подозира, че е започнала епоха, която някой някога ще нарече Средновековие. То всъщност или е започнало почти два века по-рано, или пък му предстоят още поне два века чакане – това зависи от гледната ви точка по темата. Относително безкръвното сваляне на невръстния, формален западен император е исторически вододел само за група модерни историци някъде между Едуард Гибън и Питър Браун, а ако пожелаем да търсим виновника за популярността на тази иначе не особено значителна дата и на самата идея за Средновековие, можем да се обърнем към Леонардо Бруни или Петрарка. Обаче въпреки това, което ще мислят някога ренесансовите и по-новите автори, в пети век късноантичната цивилизация на вече християнски Рим все така си крета напред, постепенно замествайки философските и реторските школи с манастири и добавяйки латинския превод на Библията към учебната програма, пълна с Тит Ливий и Вергилий. Сякаш нищо особено не се е случило. Императорите идват и си отиват, а Рим продължава, какво толкова. Предстои царуването на Теодорих Велики, а някъде напред в бъдещето, в шести век източните римляни отново ще си спомнят западната част от своята империя.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.