Изписването на България на различни езици и азбуки показва и развитието на самото понятие.
Нашата държава е по-стара от своето име, ако имаме предвид неговата форма. Имената на държави в Европа (където повечето от езиците са от едно езиково семейство, индоевропейското) са образувани по различни начини.
Някои са с втора наставка „земя“, например England, Nederland (втората съставка -land означава точно „земя“ и названието, с което нидерландците наричат страната си, буквално е „Долна земя“. По този начин и ние сме наричали (и наричаме) страната си „Българска земя“.
Някои славяни наричат страните си (и съседните също) с прилагателно, което е съкращение от израз със значението Еди-каква си земя“.
Например, хърватите наричат страната си Хърватска, а нашата държава наричат „Бугарска“. В Османската империя пък популярност са получили означения с втора част, която е персийска по произход: -стан. Затова и турците до ден-днешен говорят за Булгаристан и Сербистан. Това -стан, бидейки персийско, е познато в родствената му и съвсем близка и по значение дума „стан“.
Имаше едно стихотворение на Пенчо Славейков, където се казваше:
Циганите катунари
ще стануват тука стан.
Този „стан“ е временно, нетрайно разположение, характерно за катунарите. Но в персийски не е така. А и „становит камък“ във фолклора е побит камък, коледарите пък ходят при „станенин“ и му пеят „Станенине, господине“, това е човек, който има жилище, установен човек.
Названията с наставка -ия са стари латинизирани означения на държави. Наставката -ia има индоевропейски произход, но се среща и в гръцки. За названията на европейските държави значение има главно латинската традиция.
В българския език наставката -ия има интересна съдба. Тя не е славянска по произход, а е заета – в едни случаи от латински, в други – от гръцки. Често българският език я прибавя към някоя чужда дума, в която я няма в езика, от който се заема. Такива са например някои турски думи като капия, кадия и т.н. Но понеже е дълбоко влязла в нашия език, има я и в домашни думи, например, неразбория, оправия и т.н., също и „слободия„.
Днес ние наричаме доста от страните, които познаваме, с латинизирани названия, съдържащи наставка -ия: Германия, Франция, Англия и т.н. Е, и нашата държава така наричаме. Вече.
Тъй като с латинската традиция у нас са свързани българите католици, нормално е, че името БЪЛГАРИЯ се среща за първи път в техните писания. През 1651 г. Филип Станиславов издава в Рим книжката „Абагар“, където се подписва накрая така:
ОД ВЕЛИКЕ БУЛГАРИЕ БИСКУП
„Бискуп“ е думата за „епископ“. Ето ни името, с което сме свикнали!
Естествено, при Паисий впоследствие това име се среща многократно. Но с „о“ (Болгария), в стар български изговор тук вероятно се е срещало сричкотворно „л“ и то е било писано като ЪЛ или като ЛЪ.
В редакциите, повлияни от руския, това съчетание се предава като ОЛ: Болгария. В интерес на истината, в чипровския диалект (откъдето са старите католици!) и до днес се среща сонантично „л“, в другите диалекти е изчезнало (ако не броим Белоградчишко за отделен диалект).
Но правописът на нашите католици, и във варианта с латински букви, и във варианта с кирилски букви, не е позволявал то да бъде записано. А сонантичното „л“ в книжовния език и в повечето диалекти нормално се е развило в съчетание ЪЛ: България.
