Оригинална публикация: Никола Алтънков – един от нас, сайт на БНС
Рядко ми е било по-трудно да напиша една статия.
От една страна искам в нея да кажа толкова много за Никола Алтънков, а от друга ми е изключително трудно да опиша с думи чувствата и мислите си за този мой приятел и съратник.
Целта ми тук не е да представя изпълнения с премеждия живот на професор Алтънков и да изброявам постиженията и заслугите му. Със сигурност има други, които могат да го направят по-добре от мен и може един ден някой историк ще ни зарадва с написана биография, която да очертае подробно земния път на тази забележителна личност. Моята цел е далеч по-скромно.
Аз искам с написаното тук да изтъкна огромното значение на професор Алтънков за развитието на нашето движение през последните 20 години и защото дълг на днешните и бъдещи български националисти е да съхраняват паметта за него и да продължават неговото дело.
„Краставите магарета се надушват от далече“ – този цветущ български израз използваше професор Алтънков, когато искаше да обясни по забавен начин защо се чувства изключително комфортно сред хора, които са 60-70 години по-млади от него. И наистина, трудно е да се обясни само с рационални доводи защо успяхме да изградим през последните над 20 години такова здраво другарство с Никола Алтънков.
Очевидно бе, че като никой друг от неговото поколение, той чувстваше и мислеше така, както чувствахме и мислим ние – новото поколение български националисти, което започна да се заражда след 2000-та година.
Едва ли ще разкрия голяма тайна ако кажа, че, за съжаление, не може да се говори за голяма приемственост между нашето поколение и поколението на българските националисти от преди 9 септември 1944 г. – старите легионери, ратници, отецпаисиевци и бранници, които бяха преживели комунистическата власт или се бяха върнали от емиграция. Тук не е мястото да анализирам надълго и нашироко защо така и не се получи добра спойка между съидейниците от различни епохи и защо възрастните не успяха да предадат в сериозна степен своя опит и знания на младите, които тръгваха по техните стъпки.
Разбира се, веднага трябва да направя уточнението, че имаше положителни изключения, като например стария легионер Иван Сокеров, който беше член на Български Национален Съюз и издателят на вестник „Легионер“ от Бургас – Иван Григоров, на когото помогнахме да издаде своята книга за СБНЛ.
Ако обаче имаше някой, който си беше поставил за цел да построи мост между познанията, възможностите и опита на изстрадалите националисти от царско време и устрема, жаждата за дела и пламъка на младото поколение български националисти, то това беше Никола Алтънков.
Той не само ни запознаваше и свързваше с представителите на тази генерация, но и много често се явяваше като наш застъпник пред тях, защото често те биваха наплашвани от лъжливи и манипулативни писания в медиите и в следствие на тях се притесняваха открито да бъдат свързвани с нас.
В това отношение професор Алтънков се отличаваше значително от старите легионери, които страдаха от комплекса, че биват все още наричани „фашисти“ и полагаха кански усилия да бъдат признати на образцови демократи – разбира се, без успех, защото старите комунисти и новите розови марксисти така или иначе винаги са използвали „фашист“ като обидна квалификация за политическите им врагове и никога не са се интересували от истинските им убеждения. Професор Алтънков, подобно на нас, винаги казваше открито това, което мисли и в което вярва, без да се притеснява как то би било прието и интерпретирано от политическите ни опоненти. Затова и не се притесняваше публично да се асоцира с нас, както правеха други.
Но освен, че правеше жива връзка между нас, младите, и ветераните на националното движение, професор Алтънков ни направи и достояние на историята на националистическите организации в България през междувоенния период и така успяхме да получим вдъхновение от техните дела и борби, което да ни послужи в дейността ни. Безспорно „Нарекоха ги фашисти“ е най-доброто и пълно историческо изследване на СБНЛ, РНБ, БМС ОП и Бранник. А освен всичко друго то е и написано абсолютно неутрално и не е повлияно от клишетата и целенасочените заблудени на марксистката историография, с които изобилстват подобни изследвания както преди 10 ноември 1989 г., така и след това.
Творчеството на професор Алтънков, което е от полза за нас, като националисти, обаче далеч не се изчерпва само с „Нарекоха ги фашисти“.
Веднага трябва да спомена книгата му „Кой победи“, посветена на задграничното правителство на професор Александър Цанков. Този негов труд не предизвика толкова внимание, колкото „Нарекоха ги фашисти“, но е изключително ценен за историческата наука, защото реално е единственото подробно изследване на тази тема.
Никола Алтънков написа и първата, след падането от власт на комунистическата партия, „История на БКП 1919-1989“, която е един безценен източник на информация за престъпната същност на този тумор за нашата държава.
В своята дейност като историк професор Алтънков, подобно на своите изяви в политическата и обществена сфера, отказа да бъде опортюнист и да върви само по посока на най-малкото съпротивление. Темите, които избираше за своите исторически изследвания, безспорно поляризираха и предизвикват и до днес много спорове сред нашето общество. Но това не го притесняваше, за разлика от повечето историци, които и днес предпочитат да не се захващат с някои теми или да ги разглеждат извън наложените исторически догми – явно рефлекс, останал от комунистическото ни минало.
Но може би най-голямото доказателство за желанието на професор Никола Алтънков да помага за развитието на българската младеж и нейното духовно обогатяване, са многобройните лекции които той изнесе в щаба на Български Национален Съюз през последните 20 години.
Няма случай, в който да сме поканили професор Алтънков да говори пред нас и той да ни е отказал. Дори когато премина 90-годишна възраст и със сигурност това изискваше не малко усилие от негова страна винаги се съгласяваше на момента. Каквато и да беше темата, по която искахме той да говори като историк пред нас, той винаги се подготвяше много отговорно за нея. А тези, които са имали щастието на присъстват на някоя от тези лекции, могат да потвърдят, че той ги изнасяше по-толкова интригуващ и запленяващ начин, че слушателите не можеха да скучаят дори за минута.
Тук е мястото да споделя една случка, която ще остане завинаги в съзнанието ми и която е показателна за отношението на професор Алтънков към нас. Става въпрос за последната лекция, която той успя да изнесе в щаба на БНС, на 25 януари тази година, посветена на Народния съд и комунистическия терор в първите месеци след 9 септември 1944 г. Той дойде, както беше уговорено около половин час пред началото на лекцията. Но веднага ми направи впечатление, че той не изглеждаше толкова енергичен, както обикновено. Както сам се изрази: „Възрастта започна да ме застига, колкото и да бягам от нея“.
Той седна веднага на един стол, защото явно му беше трудно да стои прав и в личния разговор говореше доста тихо, така че трябваше да се напрягам, за да чуя какво ми казва. Стана ми съвестно, че сме поискали от него да говори в това състояние, а той очевидно не е искал да ни откаже. Веднага дадох инструкции на момчета от организацията да подготвят стол, на който да седи по време на лекцията (до този момент той винаги беше говорил пред нас прав) и да донесат микрофон с колони, за да може да се чува от всички това, което казва.
Но когато дойде моментът да започне лекцията, той стана и отказа стола, който бяхме подготвили.
Не се наложи да използваме и микрофон, защото изведнъж изчезна всяка следа от отпадналост в него и той заговори пред младата публика с познатия си силен и плътен глас. И така повече от час, докато траеше изложението му.
Не разказвам случайно тази случка. Тя е живо доказателство за нещо, което той често казваше – че контактите с нас, младите националисти, го зареждат и му дават сили. Определено това чувство не беше едностранно, защото съм сигурен, че всеки, който дори за кратко време е общувал с професор Алтънков, е бил заразен от неговото нестандартно мислене, от позитивното му отношение към живота и бъдещето и от чувството му за хумор. Разбира се и от любовта му към България и силното му убеждение, че новите поколения български родолюбци ще постигнат така бленуваното възраждане на Родината.
Тук проличаваше едно негово безценно качество, което много рядко се среща у хора на неговата възраст – той можеше да говори с абсолютно всеки като равен с равен, без значение възраст и социално положение. Така той намираше приказка както с 17-годишния ученик, така и с 60-годишния университетски преподавател. Тази негова способност да разговаря с младите съвсем непринудено е една от основните причини той да се ползва с толкова голяма уважение в нашите среди.
Такъв беше Никола Алтънков за нас, българските националисти.
Докато беше жив, а и дори след като почина, имаше хора, които го обвиняваха в едно или друго прегрешение. Без значение каква част от тези обвинения са верни или дали въобще в тях има някакви истина, това не би променило мнението ни за него. Защото за разлика от майсторите на гръмките слова и претендентите за морални стожери, на които сме се нагледали и наслушали толкова през изминалите години, Никола Алтънков не гледаше на нас от високо и не се опитваше да ни поучава назидателно.
Със сигурност той не е бил безгрешен, както и ние не сме. Но той, точно като нас, беше идеалист и човек на делото, и не се криеше зад клавиатурата, както много от тези безгрешни „светци“, чиито „активизъм“ се изчерпва с тежки критики и обвинения във виртуалното пространство. Затова и в днешния ден, когато си взехме последно сбогом с професор Алтънков, може да заявим с гордост – Той беше един от нас!
Време е да махнем съветските паметници