В редиците на местния “политически елит” се наблюдава едно особено задоволство. Очаква се от населението на България да ликува, че страната наблюдава 0.5 до 3 процента ръст на БВП и номинален ръст на индустриалното производство. Сега трябва да изпълним следващото условие за постигане на добрия живот – да влезем в еврозоната, да направим крачката към нормализирането на държавата.
Тази одиозна мантра за нормалните държави е първото, което трябва да събуди у всеки българин, а и у всеки източноевропеец, чувството, че нейните потребители и разпространители са злонамерени към нашето население. Тя е пропаганден внос още от финалните години на социалистическия блок.
Това е лозунгът, който се тиражира във всички страни в тази част на света през 80-те години. Навсякъде той се изменя съвсем леко спрямо условията. Тук се асоциира спорадично с банани, другаде с дънки, джинси, какви ли не банални всекидневни пособия и луксове бяха превърнати в периферно оправдание за смяната на режима.
Това само по себе си не е грях, повечето българи биха потвърдили: дори убедени социалисти участват в протестните действия на СДС в последните дни на НРБ. Българският социализъм, типично за бюрократичните режими, е прогнил, безжизнен, безидеен. Това важи за целия съветски блок, за всяка една стерилна менажирана геронтокрация. Но защо продължават да ни слагат в този кюп? Защо прозападните послания продължават да звучат и днес по същия начин?
Продължаваме да слушаме за нормални държави, за евразийско влияние, за изостаналост, за “троянския кон на Русия”. Продължават да ни гледат с недоверие и да ни мъмрят сякаш сме нещо дочовешко и недостойно за коректно отношение. Европа твърди, че е поддръжник на свят, който е основан на правила и регламенти. Как тогава се получава така, че тези правила все се огъват за държави като нашата и ние сме във вечен режим на догонващ?
Отговорът е, че тези правила са фарс. Правото, по-конкретно международното такова, е опит да се затвори буря в чаша вода. Регламентите на “международния ред” важат единствено за слабия. За държавата, която няма волята, желанието или възможността да сграбчи собствената си съдба с две ръце. Страни като България, които захвърлят кървавите поля, които са катализатор на родовата им история, в името на някакви празни обещания за прогрес по безкрайния път към финалната европейска интеграция.
Такава никога няма да има. За Европа ние сме лош пример. Ние сме страната, към която ще сочат на своите деца. “Много искат, но все не могат.” И вечната причина ще бъде, че сме някаква вторична азиатска сатрапия. Че сме културно обвързани с омразната Московия, че някога един малък сегмент от населението ни е посмяло да предяви териториални претенции към свой съсед. В това нямаше да има никаква драма, ако подобни брътвежи не се насърчаваха активно от собствените ни “сънародници”, по същество една компрадорска прослойка от безродни нови европейски човеци, които са загърбили всичко естествено в собствената природа. Това са хората, които смятат Македония за периферен въпрос, докато се радват на своите 3 процента растеж на БВП. Ура за нашите пълни касички, сега ще можем спокойно да си стегнем багажа и да се изнесем от тази азиатска дупка. Това е естественият завършек на този модел на мислене.
Мечтата им е за постнационална България. Един свят на Дисни с фолклорни елементи за автентичност и цвят. Страна, която да се откъсне окончателно от историята и наследството си – а къде би могло това да стане по-лесно от страна, която паническа се опитва да изтрие цели 45 години от съществуването си и да отвори бездна между себе си и миналото – и да се превърне в изрядна икономическа зона. С уредени обществени отношения и един много прилежен, добре контролиран граждански корпус.
Това се случва в София. Поклонниците на меките социални науки от 19-ти век, тези прехвалени и префърцунени преподаватели в Нов български университет, си мислят, че може да се създаде “гражданско общество” от небитието като се изгради “публично пространство” с финансирането на огромна мрежа от чуждестранни организации. Някои от тях без дори капка ирония пишат цели трудове за това как НПО секторът държи жива някаква измислена традиция на атинянската демокрация, чийто дух бил “повсеместното гражданско участие”.
Това са кухите призиви на котилото на Хабермас и останалите неомарксисти, които си представят, че общество може да се създаде в епруветка и единственото, което му е необходимо е общо пространство, в което населението да се събира, за да кряка под претекста на общественото обсъждане.
Духът на атинската демокрация е героичен и войнствен. Няма такова нещо като повсеместно участие, това са егалитарните приумици на модернизма. Старата демокрация се основава на заслужено право, на право, което не може да бъде отречено. Модерното право, правото на участие в избори, правото на свободно слово и проче, е правото на слабака. То се основава на милостиви просвещенски и къснохристиянски схващания за равенството на душите и за послушанието като модел за достигане на добрия живот. Идеологията на телето броени мигове преди да бъде заклано.
България подпомага собственото си обезличаване. Интернализирали сме наратива за сивотата на своето минало, за потребността от гузност и смирение в настоящето, за плахата и вечно застрашена надежда в бъдещето. Соцът не е единственото в родната история, което се представя монохроматично. И до днес снимат блоковете ни, дупките по пътищата, изоставените къщи и изморените ни възрастни хора и ги представят като нещо много далечно. Сякаш са се разходили до Калмикия и са открили там местна екзотика. Игнорирайки факта, че България е практически неразличима от всяка друга европейска страна на този етап. Желязната завеса падна, но България се озова погребана под отломките ѝ. Вече нито една от враждуващите страни не желае да се занимава с нас.
И докато се радваме, че имаме “по-силна икономика от Северна Корея и Сирия” и докато нашите най-светли умове на политологическата мисъл гордо заявяват, че България се движи по-добре от Китай в своето развитие, а Унгария е ирелевантна дупка пред фалит, то е редно да се запитаме следното – кои са единствените поводи, по които България се споменава в европейските медии?
Отговорът е следният – когато трябва да ни се вземе нещо, както беше случая с ветото за Македония, когато трябва да ни се набие канчето, както беше с Шенген, и когато трябва да препотвърдим своята неуморна вярност към партньорите под някаква форма. Тези 3 процента растеж излизат солено. Защото цената за тях е отказването изобщо от концепцията за национална политика.
Добре дошли в новата България. Тази на колумнистите в Дневник и на разярените разследващи журналисти, които посвещават времето си на бясно иконоборство и на сражаване с опасните русороби, които са се вкопали в офисите на Телъс. Нашата България вече няма право на вето – то не ѝ е отнето, тя сама се е отказала от него. Държава без претенции не се нуждае от инструменти на принудата. Нашата България вече няма армия. Държава без претенции не се нуждае от инструменти на силата. Нашата България вече няма външна политика. Държава без претенции не се нуждае от инструменти на убеждаването. Нашата България вече няма правителство. Държава без претенции не се нуждае от инструменти на суверенитета.
Нашата България е първият завършен проект на европейската федерализация. Добре дошли у дома.
