Победите на Велизарий са в основата на възхода на Източната Римска империя и най-големите ѝ територии след падането на Западната Римска империя, под управлението на Юстиниан I през 565 г.
Orbis romanus в Константинопол
В едноименната си книга „Падането на Константинопол“ сър Стивън Рънсиман започва главата „Загиващата империя“ с разказ как навръх Рождество Христово на 1400 година крал Хенри IV Английски дава банкет в двореца си в Елтъм не само, за да посрещне светлия празник, но и да приеме един виден гост – император Мануил II Палеолог, императорът на гърците, както обикновено го наричали на Запад, макар че някои си спомняли, че той е законният император на всички ромеи[1].
Преминал през Италия, останал за кратко в Париж при крал Шарл VI, в мъгливия Албион той носи същото усещане на възхита и състрадание, каквото през цялата му европейска обиколка. Домакините му по пътя са възхитени от високите му титли, от ерудицията и изтънчеността, с която той разисква въпроси с професорите от Сорбоната, от достойнството на придружаващата го свита.
И въпреки това, както посочва Рънсиман, в столиците на западните кралства той идва като жалък просител, отчаяно търсещ помощ срещу неверниците, обкръжили империята му. Адам от Ъск, сановник по юридическите въпроси в двореца на крал Хенри, пише, че „аз си представях колко мъчително е за този велик християнски владетел да бъде принуден от сарацините да пътува от най-далечния Изток до най-крайния западен остров, за да търси помощ срещу тях… О, Господи, какво направи ти от древната слава на Рим“[2].
Хилядолетната история на Източната римска империя, наричана в следващите редове Византия, представлява океан от събития, личности, култура, мащаб – както териториален, политически, властнически, така и идеен, творчески, съзерцателен.
Много преди тя да бъде притисната до древните Теодосиеви стени от османските нашественици, Византийската империя успява да възвърне в най-голяма степен земния обхват на orbis romanus (римски свят) не просто като политическо завоевание.
Византия има свой идеен катализатор, своя ценностна мисия, изразена чрез християно-римския светоглед да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост, да разпространява Христовото учение[3] и да се превърне в точка на сцепление между християнската вяра, християнския нравствен закон, духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация[4].
Тази нейна мисия тя следва неотлъчно през целия период на своето съществуване, от император Константин Велики до последния император Константин XI Палеолог през фаталната за империята 1453 година и падането на Константинопол. „Византия“, посочва Петър Мутафчиев, „това не бе нищо друго, освен старата Източноримска империя, която бе се запазила в бурите на Великото преселение на народите и заживя при една съвсем нова историческа обстановка. Най-силният елемент поради това в нейната култура бе традицията, наследена от античния гръко-римски свят“[5].
Връзката между Константинопол и Рим не е просто идейна.
Тя е пряка и политическа. Падането на Западната римска империя през 476 г. сл. Хр. не прекъсва „пъпната връв“ на римската държава, а просто премества нейния център от Рим в Константинопол, а точката за равенство между държавата на Константин, Деоклециан и Теодосий я поставя на равна нога с тази на Август, Траян и Марк Аврелий едновременно с тази на Великите Комнини и Палеолози.
Символният акт на тази пряка политическа приемственост се осъществява още с свалянето на Ромул Августул от готския вожд Одоакър, който принуждава римския сенат да се представи в Константинопол и да помоли император Зенон да го провъзгласи за първи magister militium и да му даде дворцовия сан „патриций“, което да му позволи да управлява Италия без да има западен император, тоест от името на Зенон с признаване на върховенството на Константинопол[6]. В този смисъл Византия следва да се разглежда като единната християнска империя на Константин Велики, чието сърце тупти на Босфора, а константинополските василевси като единствени наследници на първия християнски император и римската държавност, както и наместници на истинския Император, Вседържеца Иисус Христос[7].
Император Юстиниан Велики и последното възшествие на Рим
Когато Свети Августин Блажени трябва да опише идеята за римската държава, той заявява, че тя е реализация на идеята за реда и културата[8]. Възстановяването на тази идея се превръща в основна цел на четиридесетгодишното управление на император Юстиниан Велики.
И трите първостепенни задачи на неговото управление – войните, църковната политика, законодателството – са насочени към постигането на тази цел, а именно възстановяването на Римската империя в нейното предишно единство и величие[9], за което Фьодор Успенски посочва, че не представлява единствено политическа цел на временно завоевание, а идея за наследство, получено от древността[10].
Тази идея във военно отношение съпътства значителна част от неговото управление, изразена в последователно войни срещу вандали и готи на територията на бившата Западна империя в Северна Африка, Италия и Испания. В резултат на това под короната на константинополския василевс преминават много значителни територии, които Византия ще удържа в следващите около две столетия срещу многобройни противници. За последен път в историята Константинопол и Рим ще се намират под шапката на един владетел, както и за последен път една римска държава ще може да определя Средиземноморието като “mare nostrum“ или „нашето море“.
Последващите столетия, с изключение на определени периоди на възход, ще се превърнат в постепенното териториално „отесняване“ на византийския свят.
Те ще го доведат до описания в началото на текущото изложение момент – до няколко териториални анклава на Балканския полуостров, каквато е реалността при император Мануил II Палеолог и неговите наследници. Следователно, епохата на император Юстиниан Велики може да се оприличи с думите „последното възшествие на Рим“. То е такова както от политическа и военна, така и от идейна гледна точка, от „идеалите на гръко-римския свят“, както посочва Успенски.
Колкото и забележителен да бъде един владетел, той носи със себе си една епоха на не по-малко забележителни държавници, пълководци, дейци на културата и словото, образуващи неговото обкръжение и играещи значителна роля в преследваната от него цел. Подходяща историческа аналогия може да се направи с генералите на Александър Велики, с маршалите на Наполеон Бонапарт.
Същото може да бъде казано и за самия Юстиниан. И тук на преден план изпъква едно име, което се оказва особено инструментално не само в неговата дейност по възстановяването на „римския свят“ и империя в техните реални и исторически граници, а и в утвърждаването на сигурността и силата на Византийската империя по други фронтове – срещу Персия, при потушаването на въстания, на нашествия в балканския области на империята. Всяко описание на епохата на Юстиниан Велики едва ли било пълно без споменаването на Флавий Велизарий, един от най-забележителните пълководци в историята.
Велизарий – „последният римлянин“
В историята се среща едно интересно понятие – Ultimus Romanorum, или „последният римлянин“, употребявано в сходния контекст на личност, която въплъщава ценностите на римската цивилизация. Особено приложимо то е за периода на ранното Средновековие между варварските нашествия срещу Римската империя, падането на Ромул Августул и опитите на Византия да обедини „римския свят“ под скиптъра на един владетел.
То се употребява спрямо Флавий Аеций, борещ се едновременно срещу хунските и германските племена, известен със своята победа в битката при Каталунските поля срещу Атила през 451 г. Амброзий Аврелиан, който се бори срещу англосаксонците в Британия, също получава такова звание в историографията. Същото звание, „последният римлянин“, се употребява и по отношение на Велизарий.
Велизарий е роден около 505 г. в античния град Германея, днешна Сапарева баня. За произхода му се лансират различни теории, като според най-разпространената той е с тракийски корени. Някои историци оспорват това и подкрепят тези, че той произлиза от готски, келтски или романизиран славянски род. Първоначално той служи в гвардията на император Юстин I (518-527) и се отличава във войната срещу Сасанидското царство (Персия).
През 528 г. по време на нова война с персийския цар Кавад 25 000-а ромейска армия, подпомогната от конница от хуни и херули, под негово командване нанася поражение на 40 000-а персийска армия, която губи над 8 000 души в двудневното сражение.
Няколко години по-късно, през 532 г., Велизарий, заедно с други двама офицери от епохата на Юстиниан Велики, има водеща роля в потушаването на въстанието „Ника“ и опазването на властта на василевса. Това допълнително го издига в очите на императора, който му поверява първата съществена кампания от времето на последното възшествие на Рим – тази срещу кралството на вандалите.
Държавата на вандалите в Северна Африка възниква по времето на император Валентиниан III (425-455), когато римският наместник Бонифаций се вдига на бунт срещу него и вика вандалите на помощ. Римската провинция бива превзета и вандалите създават свое кралство, към което впоследствие присъединяват провинциите Нумидия и Мавретания.
Най-голям разцвет африканското кралство достига при крал Гензерих, след което започва период на западане и превръщането на вандалите в страшилище на Средиземноморието заради пиратството им и разбойническите нападения. Постепенно те губят и уважението на местното население, чиято земя заграбват и поставят в подчинено положение.
В същото време вандалите са малочислени и целият им народ се числи на 200 000, от които войни са едва 40 000 души.
Проблемите с местното население се развиват и в религиозен план, защото то, приело римското православие, бива репресирано от вандалите, които са ариани – „православните християни под игото на арианските владетели продължават да търпят преследване заради вярата си“[11].
Финалната „капка“ в решението на Юстиниан да намери повод за война става един държавен преврат, по време на който провизантийският крал Хилдерих е свален от власт и убит от узурпатора Гелимер. Така Юстиниан пристъпва към плана, за който може да се прочете в закона, издаден през 533 г.: „за едно молим светата и славна Дева Мария: да се застъпи пред Господа да удостои мен, Своя най-низък раб, да обединим отново с Римската империя онова, което е откъснато от нея, и да изпълним докрай нашия височайши дълг“[12].
Така в късното лято на 533 г. Велизарий отплава за Африка с армия от 10 000 пехотинци, 5 000 конници и 600 кораба[13], което изглежда крайно недостатъчно за толкова голяма експедиция. След кратка почивка в Сицилия византийската армия дебаркира недалеч от Лептис Магна, на пет дни път от Картаген. Гелимер събира войските си и пресреща Велизарий при Децимум, където на 13 септември 533 г. ромейският пълководец нанася на вандалите съкрушително поражение. След тази победа жителите на Картаген сами отварят вратите си за византийската войска и радушно посрещат Велизарий[14], а Гелимер се оттегля към Нумидия.
На 15 декември 533 г. новата събрана армия на Гелимер се сблъсква с Велизарий при Тикамерон, на 30 километра от Картаген, и претърпява ново поражение.
Това принуждава вандалският крал да капитулира. Гелимер е отведен в Константинопол, където Велизарий получава титлата „консул“ и последния римски триумф в историята, а в негова чест се раздават медали с надпис „Gloria Romanorum”.
Велизарий донася в Константинопол и златните съдове от Соломоновия храм, които император Тит някога е пренесъл в Рим, а през 455 г. вандалите са взели при плячкосването на Вечния град[15]. Император Юстиниан предприема бързи стъпки по включването на новите територии в състава на империята. Вандалското кралство е обявено за префектура и разделено на седем провинции, заграбените земи са върнати на местното население, а бившите вандалски войски са разделени на полкове и включени във византийската армия като са изпратени да служат в сирийските крепости. Самият Гелимер получава от Юстиниан земи във Витиния и правото да живее там като частно лице[16].
Успехът в Северна Африка въодушевява Юстиниан, който насочва своето внимание към владенията на остготите в Италия. Casus belli в случая се превръщат вътрешните раздори в кралството им след смъртта на крал Аталарих и избирането на Теодот, който трябва да подели властта с майката на Аталарих Амаласунта. Тя обаче бива затворена в една крепост, където впоследствие бива убита по заповед на Теодот[17]. Юстиниан изпраща две армии в Италия – под командването на Велизарий и на Мунд. Самият Велизарий слиза в Сицилия с 7 500 души и завоюва острова, след което се прехвърля в Южна Италия и през 536 г. превзема Неапол след слаба съпротива от страна на остготите. Следва да се отбележи, че силите, които са му поверени, изобщо не съответстват на поставената задача[18].
Армията му напредва към Рим, което прави положението на крал Теодот несигурно.
Той се оттегля към Равена, но по пътя се убит от разбунтувалите се остготи, които избират за свой крал командира си Витигес. Паралелно с това в едно сражение бива убит и Мунд, което поставя ромеите в несигурно положение. Витигес събира голяма армия и започва контраатака като подчинява отново Южна Италия и блокира Рим.
Велизарий, разполагащ с много по-малки по численост сили, се придържа към старата галска стратегия на Цезар и започва война на изтощение с готите и след повече от година на тази „игра“ те се оттеглят на север. Велизарий ги следва и заедно със своите най-добри ветерани превзема Милано, а след това обсажда Равена.
Градът е превзет с хитрост. Остготите предлагат на Велизарий да стане император на Западната римска империя и той се преструва, че приема, което му позволява да прекара войските си по насип през блатата по единствения път към Равена и да я превземе.
Витигес с взет в плен, а Остготското кралство се превръща във византийска провинция през 540 г. като остготският крал е отведен в Константинопол.
Интересен момент е как самият Велизарий отговаря на предложението на Витигес за мир, който предлага да отстъпи на ромеите Сицилия, Кампания и да плати данък на император – „ние сме съгласни да отстъпим на готите Британия – голяма страна, много по-обширна от Сицилия – преди също беше подчинена на римляните“[19], показваща продължението на римската имперска нагласа не само при Юстиниан Велики, но и при най-видния му пълководец.
След Италианската кампания Велизарий е изпратен в Сирия, където положението за Византия е тежко заради нова война със Сасанидското царство. Поради липсата на нужната подкрепа от Константинопол Велизарий се ангажира единствено с отбранителни действия и изтощаването на персите чрез защитата на ключови за отбраната на империята крепости. Особено успешна е неговата отбрана на Едеса, което принуждава персите да търсят мир, който е сключен и Сасанидите изплащат на Константинопол 5 000 фунта злато.
Велизарий се връща в Италия отново през 544 г., където ситуацията е силно изменена и в тежест на Византия.
Остготите са избрали младия вожд Тотила за свой крал, успели да са отблъснат ромеите от Северна и Централна Италия и настъпват в Южна Италия. През 546 г. Рим отново пада в техни ръце. С малка армия Велизарий контраатакува и превзема Неапол и Рим. Впоследствие обаче той е отстранен от командването и заменен с Нарзес, Войната продължава с променлив успех за двете страни, докато Нарзес не побеждава решително остготите в битката при Тагина през август 552 г. Победата слага окончателен край на остготското господство в Италия, а самият Тотила изчезва в сражението. Властта на Юстиниан над цяла Италия се утвърждава окончателно през 554 г., когато е сломена последната съпротива на варварските кралства[20].
След втората Италианска кампания Велизарий се оттегля от активна военна и политическа дейност до 559 г., когато заплаха срещу Византия го връща обратно. По това време владетелят на кутригурите Заберган нахлува в Тракия и с обединена армия със славяни достига до Галиполския полуостров, който е преграден със защитна стена. Заберган оставя по-голямата част от армията си там и с 7 000 конници тръгва на изток към Константинопол[21].
Местното население бяга към столицата, а Заберган лесно преодолява Анастасиевата стена. Юстиниан изпраща столичният гарнизон да пресрещне нашествениците, но той претърпява поражение, и Заберган достига до стените на столицата. Тогава Юстиниан се обръща за съдействие от стария вече Велизарий, който организира отбраната на столицата и с неголям отряд излиза от градските стени и се укрепява в лагер близо до Константинопол. До генерално сражение обаче не се стига, а след като в един сблъсък с авангарда на Заберган Велизарий надделява, владетелят на кутригурите се уплашва и се оттегля първо към тракийския Херсонес, а след това отвежда своите войски обратно отвъд Дунав[22].
Велизарий умира с няколко седмици разлика от Юстиниан през 565 г. във владението му в Руфиниане в азиатските предградия на Константинопол.
Животът му, част от един от най-забележителните епизоди в историята на Византия, преминава със силата на меча, въплътила думите на Евсевий – „един Бог господства над всички, една е империята, която притежава всички народи. По едно и също време по небесна воля се появиха два кълна, които се извисиха над земята и покриха целия свят със сянката си – това са Римската империя и християнската вяра, предопределени да свържат в недрата си целия човешки род във вечно единение“[23].
„Последният римлянин“ намира вечен покой, изпълнил историческата мисия на своето съвремие, а именно да обедини Рим и Константинопол под един скиптър за последен път в историята.
Бележки
[1] Runciman S. The Fall Of Constantinople 1453. Cambridge University Press. 1965, p. 1
[2] Ibid.
[3] Treitinger O. Die oströmische Kaiser- und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremonie. H. Gentner, 1956, p. 160
[4] Ensslin W. Das Gottesgnadentum des autokratischen Kaisertums der frübyzantinischen Zeit. Atti del V Congresso internazionale di studi bizantini, 1939, p. 155
[5] Мутафчиев П. Лекции по история на Византия. С., 2023 г., стр. 16
[6] Бек, Х.-Г. Византийското хилядолетие. С., 2013 г., стр. 89
[7] Димитров Д. Византия. Между Изтока и Запада. С., 2014 г., стр. 10
[8] Успенски Ф. История на Византийската империя. Т. 1. С., 2023 г., стр. 10
[9] Пак там, стр. 10
[10] Пак там, стр. 9
[11] Успенски Ф. История на Византийската империя. Т. 1. С., 2023 г., стр. 19
[12] Пак там, стр. 21
[13] Мутафчиев П. Лекции по история на Византия. С., 2023 г., стр. 125
[14] Пак там, стр. 125
[15] Пак там, стр. 125
[16] Пак там, стр. 126
[17] Пак там, стр. 126
[18] Успенски Ф. История на Византийската империя. Т. 1. С., 2023 г., стр. 27
[19] Пак там, стр. 32
[20] Мутафчиев П. Лекции по история на Византия. С., 2023 г., стр. 128
[21] Пак там, стр. 139
[22] Пак там, стр. 139
[23] Успенски Ф. История на Византийската империя. Т. 1. С., 2023 г., стр. 45
За който се интересува от тази епоха, много – и интересни, и забавни – детайли от живота на Велизарий, че и на Юстиниан, могат да се намерят в „Тайната История“ на Прокопий Кесарийски.