Екзархията като българска протодържава до 1878 г.

Време за четене: 16 минути

Оригинална публикация: Екзархията като българска протодържава до 1878 г., Петко Ст. Петков, Българската православна църква и държавната власт в Княжество/Царство България 1878-1912 г. (Институционални отношения). В. Търново : Изд. „Фабер”, 2012, с. 10-20.

---

Екзархията е резултат от общонационално движение – религиозно по форма и политическо по характер.

Учредителното й събрание (Църковно-народният събор от 1871 г.) и приетата от него екзархийска конституция (Устав за управлението на Екзархията 1871 г.) са събития и актове, характеризиращи не толкова специфична  религиозна различност и солидарност, колкото национална съобщност и политическа съпричастност към общобългарско национално-държавно бъдеще.

Екзархията подготвя исторически новата българска държавност, тя е своеобразна българска протодържава, при това с модерно устройство и управление, независимо от религиозната си форма[1]. Забележително е например, че делегатите на Църковно-народния събор решават екзархът да не е пожизнен, каквато е практиката в православния свят, а да се избира за срок от четири години, което е по-характерно за държавен глава на република[2].

Хипотезата, представена неотдавна от Илия Тодев, че Екзархията е фактическо начало на модерната българска държавност[3], има дълга предистория. 

Известна е оценката на П. Ников за значението на султанския ферман от 1870 г., с който се създава Екзархията:

„Това бе една национална победа par excellence, последиците от която тепърва трябвало да се почувстват в един небивал подем на общобългарския народен дух… Ферманът от 1870 г. е първият голям официален документ на новото българско време, който е провъзгласявал свободите на целия български народ; той е неговата Magna harta libertatum… С тоя акт се приключва една голяма епоха от развитието на нашия народ, именно епохата на Възраждането”[4].

Макар да коригира възприетата вече периодизация на новата българска история, свързвайки края на Възраждането с успешния финал на църковно-националните борби, П. Ников не стига до заключението, което е основна идея на настоящото изложение, но го предпоставя с последните разсъждения в труда си: „С една дума, Екзархията, която обедини вънкашно българския народ в една мощна национална организация, му даде същевременно чрез своите права и привилегии и една вътрешна автономия, в рамките на която той можеше вече свободно да развива своите духовно-национални сили и да се издигне и закрепне като народ”[5].

Десет години преди появата на класическия труд на П. Ников друг, не по-малко проникновен изследовател на българската история Ив. Снегаров очертава в по-малък като обем текст, но много по-категорично контурите на тезата, която тук се аргументира. Проследявайки националното и общественото значение на българските църковни борби през ХІХ в., авторът акцентира не само на „идеята за народно единство” (с. 26-29) и за „териториална цялост” (с. 29-30), но и върху идеите за „политическа свобода” (с. 30-33), „демократичен дух” и „държавнишки дух” (с. 34-35) на това общобългарско движение[6].

Според Ив. Снегаров „движена от гореизтъкнатите идеи за народна самобитност, народно единство, териториална цялост, църковната борба същевременно е носела и идеята за българска държава и с това неминуемо е вървяла към борба за политическа свобода…

Решително може да се каже, че собствено от нейния пламък е добило мощен тласък българското революционно движение, също така, както от реформацията се разгоряла великата революция… По такъв начин в кипежа на църковната борба се подготвили първите наши държавници, първите строители на Третото българско царство…”[7]

Почти по същото време до подобни заключения за национално-политическия  характер на църковните борби и за съответните функции на резултата от тях – Екзархията – стига и известният църковен историк Ст. Цанков[8]. В следващи публикации той убедително аргументира тезата, че и след Освобождението, „и в предосвободителната епоха Църквата в очите на почти всички светски дейци (а отчасти и в умовете на някои духовници) се явяваше атрибут на народността и сечиво на народно-държавната политика. Затова Църквата за тях беше не толкова православна или Христова, а народна, българска (в тясно националистическия смисъл на думата)”[9].

Своя интерпретация по темата за държавническата роля на Екзархията преди 1878 г. предлага и Г. Пашев. В студия от 1931 г. той обособява два самостоятелни параграфа с недвусмислени заглавия: „Църквата заменя държавата” и „Църквата създава и подкрепя идеята за свободна българска държава”[10]. Според автора българите виждаха в Екзархията „своя върховен покровител и закрилник и влагаха в новата институция твърде много елементи, които можеха да се търсят само в устройството на една политическа държавна власт”. Проф. Пашев е категоричен: „Църковната независимост раждаше политическата – Църквата даваше живот на държавата”[11].

Почти всички изследователи на църковните борби и резултатите от тях са на мнение, че чуждите представители в Османската империя разбират и съобразяват поведението си с политическия характер на движението и с национално-политическата функционална същност на Екзархията[12].

Според някои автори „тезата за тясната обвързаност между влизането в сила на фермана за учредяване на Българската екзархия и последващото държавно-политическо обособяване на българите е лансирана още от съвременници на събитията” и може да се открие дори в трудовете на чужди анализатори, които не са положително пристрастни към българите[13].

Като се придържа към вече цитираната оценка на П. Ников по интересуващия ни проблем, В. Бонева  фокусира вниманието си главно върху национално-политическото разбиране на фермана от 27 февруари (1870 г. е горна граница на нейното изследване)[14]. Докато проблемът, който поставям тук, е по-скоро във времето след 1870 г. до съществената промяна в статута на Екзархията през 1878 г., т.е. за периода на нейното функциониране като българска протодържава в границите на Османската империя.

Акцентирайки върху историческата заслуга на Екзархията като институционален обединител и консолидатор на българската национална общност, З. Маркова по специфичен начин допълва аргументите в полза на протодържавната роля на Екзархията[15], доколкото именно държавите в ново време имат отговорност и водят политика за национално обединение и национална консолидация.

Пак като косвено потвърждение на нашата теза трябва да приемем недвусмисленото признание на заслужилия изследовател на църковните борби, че „Екзархията е школа за натрупване на управленско-административен, общественически и политико-дипломатически опит.

С участието си в първия законодателен форум, в провеждането на избори за централни и местни църковни органи, в процеса на ежедневната дейност на тези органи възрожденският българин се учи на организационен живот, на парламентаризъм, развива чувството си за обществена ангажираност и отговорност”[16]. По същия начин – като „пръв учредителен форум на лишените от собствени институции българи” представят Църковно-народния събор от 1871 г. и други църковни историци[17].

За правилното разбиране на тезата Екзархията – българска протодържава трябва да се има предвид и нещо друго. До издаването на фермана от 27.02.1870 г., а и след това до учредяването на Третата държава българите нямат свои държавни институции. Вярно е, че през третата четвърт на ХІХ век общественото самоуправление се активизира. Както правилно заключава проф. Р. Радкова, „българските общини и настоятелства разширяват функциите си и постепенно се превръщат в официално признати организатори на обществено-просветния и културния живот”[18]. Като „кондензационни ядра в процесите на самоорганизация и самофинансиране на културата” те наистина „заместват липсващите национални държавни органи на българите по места”[19], но и общините, и настоятелствата са микроструктурни институции, докато Екзархията е общобългарско, национално учреждение.

В средата на 90-те години на миналия век Пл. Цветков в по-общ концептуален план дава израз на разбиране, което и до днес остава неприето дори от историческата колегия, макар да е защитимо и с конкретно-исторически, и с общотеоретични аргументи. Историческото повествование за „Съвременна България” той започва с глава, озаглавена „Възраждане на българската държава”, която включва три елемента, които могат да се разглеждат и като исторически етапи в развитието на държавността до средата на ХХ век:

1. „Българската екзархия”;

2. „Княжество България”;

3. „Третото българско царство”[20].

Макар да допуска някои конкретни неточности[21], Пл. Цветков е един от първите съвременни автори, които успяват да „видят” Екзархията в нейната протодържавна функция.

И за да не бъда упрекнат в едностранчивост, ще цитирам и противоположно на тезата ми мнение, използващо предимно правни, и то научно-теоретични аргументи.

Като си поставя за цел да разгледа учредяването на Българската екзархия от държавноправна гледна точка и като изхожда от дефинитивното разбиране за държавата като съвкупност от територия, население и власт, Мария Манолова стига до извода, че „предоставените на Българската екзархия функции в рамките на османската държава по администрирането на епархиите, тяхното финансово подсигуряване, разрешаване на спорни въпроси според нормите на каноническото право – колкото и значими да са те, не покриват понятието „власт”, нито могат да бъдат окачествени като свръхфункции, довели до преддържавност или държавност преди държавата”[22].

Нещо повече, именно по повод на посочените в моя публикация сравнения на Църковно-народния събор от 1871 г. с учредително конституционно събрание и на приетия от него Устав за управлението на Екзархията с Конституция на Българската православна църква, М. Манолова категорично заключава, че „използването на държавноправни понятия в смисъл, различен от вложения в тях, или навлизането в понятийния апарат на даден отрасъл на науката, изграден на строго научни критерии, е не само неточно, но и крие твърде голяма опасност за страна с големи религиозни общности”[23].

Като не разбирам каква точно опасност визира известният ни правен историк, напълно приемам настойчивостта й научните термини да се прилагат коректно, но от всички, изследващи дадена историко-правна материя.

В този смисъл как ли правната наука би обяснила използвания и от нейни представители термин „Временно руско управление” за властта в реално окупираните от Русия през и след войната (т.е. от 1877 до 1879 г.) бивши османски територии, населени предимно с българи и собствено с оглед точното прилагане на научната терминология през периода на „временно руско управление 1877-1879 г.” българите в коя държава живеят – в своята (ако приемем това, излиза, че последната българска държава е създадена от великите сили в Берлин през юли 1878 г.), в османската (чийто държавен глава е сюзерен на все още неизбрания и не встъпил в длъжност български княз) или са окупирани доброжелателно от чужда, в случая руска  власт, която им помага да си създадат собствена държава[24]?

Доколкото ми е известно, строго научно определение за „протодържава” няма, но това понятие все пак се използва, макар и рядко.

И обратно – научно определение за понятието „окупация” отдавна има (при това то не вменява непременно положителни или отрицателни качества на окупатора), но пръстите на едната ръка са повече от авторите, които през последните 130 години са обозначавали коректно с този термин Временното руско окупационно управление 1877-1879 г.

Нищо друго, освен явна, скрита или автоцензура  не пречи научното мислене по дадена тема или обект на изследване да се движи и извън утъпканите пътеки на терминологично-теоретичната яснота, която впрочем във всеки един етап на научно развитие също е резултат от преосмисляне и редакция на старо статукво (тук ми се струва уместно да напомня за безспорните научни приноси на М. Манолова с труда й „Създаване на Търновската конституция” към момента на публикуването му през 1980 г.). 

Впрочем ако проблемът е само в спорния обозначителен термин „протодържава”, то специфичният исторически феномен, за който говоря, би могъл да се характеризира с лаконичната, но изчерпателна фраза на проф. А. Пантев за връзката между фермана за учредяване на Българската екзархия от 1870 г. и „възможността за заздравяване и разширяване на българската национална програма, ако не със съдействието, то не непременно и чрез противопоставянето на Турция” – политическа стратегия, чиито следосвобожденски постижения той основателно определя като „българската дипломатическа революция”[25].

И така, макар и просъществувала твърде кратко, за да развие целия си протодържавен потенциал, от конституирането си до войната 1877-1878 г.

Екзархията проявява твърде разнородна активност, само част от която е строго религиозна. Тя събира данъци и разпределя приходи (финансова). Издържа/обгрижва училищата на българите (образователна). Тя представлява съгласно фермана и обичая в империята, но и съгласно с устава си своето паство пред властите и отговаря за него (политическа).

Особено показателно това става през 1876 г. след българското въстание – мисията на Др. Цанков и М. Балабанов – и в края на годината по повод нежеланата от българите османска конституция – случая с демонстративното отсъствие на българския предстоятел екзарх Антим І от османския парламент); тя има съдебни правомощия и дейности; тя проявява дори международна активност (дипломатическа), доколкото чуждите представители в империята гледат на екзарха като на главен изразител на българските интереси, нагласи, желания и контактуват с него в този смисъл и в това му качество[26].

Впрочем като главен представител на българите в империята и пред външния свят гледат на екзарха и османските управници; иначе те едва ли биха инициирали свалянето му от екзархийския пост през 1877 г. заради активната му подкрепа за стремежите на собствения му народ към политическа автономия и реално държавно самоуправление.

За разлика от други историци, анализиращи Екзархията като начало на възстановяването на българската държавност, аз не смятам, че битността й като българска протодържава не е за сметка на основните й духовни религиозни функции и задължения. Напротив!

Това е цената – отказът дори да се мисли Екзархията като духовно, душеспасително учреждение от повечето българи до 1878 г. е само преобладаваща тенденция в българското общество, която от 1879 г. по ред причини става водеща държавна политика в Княжество България.  

Вече стана ясно, че значителна част от българското общество приема учредяването на Екзархията като успешен завършек на продължително и справедливо движение за национално признаване. Но още през 70-те години на ХІХ в. българската общественост се раздвоява в преценката си какво е основното предназначение на Екзархията – духовно или национално-политическо. По-малко са привържениците на истинското, духовно предназначение на Българската православна църква (Екзархията), които аргументирано и последователно апелират: “нека не забравяме, че преди всичко екзархията е църква; нека не забравяме това никога, защото само тогава тя ще може да отговори на целта си, като влезе и в правилния онзи път, в който я води самото й високо назначение”[27].

По-лесно се възприема (а след 1879 г. окончателно се налага) национално-политическото внушение на Христо Ботев:

“Екзархията е такова учреждение, което има смисъл само за оние епархии, които още не са смъкнали от шиите си ненавистното фанариотско иго и които се раздират от убийствените пропаганди на гърцизма и на сърбизма. Екзархията, повтаряме ние, е потребна само затова, за да прибере разпръснатите части на народът и да ги свърже в едно цяло; а сичкото друго – не е за нейната уста лъжица… Един от най-главните врагове на прогресът и на свободата са били, а може би още дълго време ще да бъдат духовенството и религията”[28]. Подчинени на господстващия през ХІХ в. дух на национализма, повечето представители на българския елит (както и някои висши духовници и най-вече Йосиф І[29]) са убедени в приоритета на националноохранителните функции на Екзархията, те я възприемат предимно като “сечиво” на националната политика.

По същата причина мнозинството депутати в Учредителното събрание от 1879 г. налагат в конституцията на Българското княжество един „мъртвороден” и неприложим чл. 39, който не само че не се прилага в бъдеще, но и блокира нормалното, ефективно самоуправление на Българската православна църква в Княжеството, доколкото по конституция тя трябва да се управлява от „върховната духовна власт” – общ Синод, какъвто обаче (общ за българите в Княжеството и Османската империя) никога не се свиква[30].

Пак поради същите национално-политически причини и обстоятелства, Екзархията след 1878 г. се мисли (поне от българите) и се изявява като свръхдържавна институция.

Това е така доколкото тя се занимава с държавно-присъщи задачи и функции в територии, признати й за диоцез и населени с българи, но след съществените международноправни промени през 1878 г. включени в няколко различни държави: Княжество България, Османската империя, Румъния и Сърбия. Що се отнася до последните две, екзархът и българското държавно ръководство още през 1879 г. разбират, че независимо от гръмко-пожелателния текст на чл. 39 от княжеската конституция, частите от „българската църковна област” в Северна Добруджа и Нишко са завинаги загубени за българско църковно управление и окончателно откъснати от екзархийския диоцез[31].

Екзархията след 1878 г. и особено след 1908-1909 г. е своеобразен субект на международното право, тъй като нейната юрисдикция не се ограничава само в пределите на Османската империя. Както твърдят някои автори още през 30-те години на миналия век, „Българската екзархия неусетно се превърна от чисто национална или административна, вътрешна организация, в извъндържавна”[32].

Но ако това може да се твърди с известна условност за периода до Балканските войни, то за времето след 1913 г. упоритостта на Ил. Секулов да отстоява валидността на същото твърдение е неоснователна.

Заключението му, че и през 1934 г. „Екзархията продължава да бъде, както в миналото, единственият законноустановен и признат от международното право църковно-просветен институт на всички българи от източноправославно изповедание, където и да се намират те – в пределите на свободната българска държава, под гръцко или сръбско иго, в Албания и другаде из Европа и Америка и въобще всякъде по света”[33] надвишава по пожелателно-заклинателния си заряд дори ентусиазма и ината на учредителите, решили че с един текст от конституцията на Княжество България (чл. 39) могат действително, независимо от реалните условия и обстоятелства, да гарантират националното единство чрез въображаемо съподчинение на всички български църковни области на една обща „върховната духовна власт” – Синода на Екзархията, „дето и да се намира тя”…

Българската екзархия подготви исторически новата българска държавност, тя би могла да се разглежда (макар и условно и при коректното прилагане на един нов термин) като своеобразна българска протодържава.

Но така тя можеше и успя да функционира за кратко време, и то само в условията, в които беше създадена, т.е. в Османската империя (1870-1878)[34].

Известно е, че „българите наследяват от Османската империя минимален опит в държавните дела”[35]. Но значителна част от този скромен, но важен опит е свързана с устройването, функционирането и управлението на Екзархията през 70-те години на ХІХ в. не само като религиозно учреждение, а и като българска протодържава. Именно нейните ръководители – екзархът, митрополитите, епископите, както и миряните, участвали в борбата за учредяването й и в конституирането й като институция – Г. Кръстевич, д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Т. Икономов, М. Балабанов и др. – са първите и почти единствените държавници с някакъв управленски опит. В това отношение духовните лица имат предимство пред светските – те управляват цели епархии и отговарят за всички изброени дейности на Екзархията в тях.

Като проследяват промените в обществената роля на БПЦ след създаването на Третата българска държава, някои автори правят констатации, които косвено потвърждават аргументираната тук теза. В един кратък обзор за доста голям период от  историята на БПЦ К. Бойчин стига до извода, че след 1879 г. „в условията на гражданско общество Църквата заема подчинено положение спрямо държавата”[36]. Всъщност и преди 1879 г. БПЦ (Екзархията) е в подчинено отношение спрямо османската държава, но за времето от учредяването й през 1870 г. до съществените политически промени, настъпили през 1878 г., тя в посочения по-горе смисъл е и църква, и протодържава, доколкото е единствената легитимно призната общобългарска институция с различни правомощия и функции.

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, всъщност Българската  екзархия е не само резултат от десетилетните усилия на българите за национална еманципация в условията на Османската империя, тя е и върховно постижение на българската преддържавна модерност[37], което обаче не можеше да оцелее в първоначалния си вид при променените политически и международноправни условия след 1878 г.

Това, че като историческа конструкция Екзархията просъществува и след 1878 г. и продължава да действа предимно като българска националноохранителна институция в Османската империя до войните 1912-1913 г. е неоспорим факт и заслуга на цяла плеяда духовни и светски дейци от „века на национализма”.

Но функционирането й като Православна църква на българите със специфични и предимно духовни задачи и след 1878 г. е поставено пред трудно преодолими пречки и препятствия, част от които са свързани с необратимите политически резултати от руско-турската война 1877-1878 г., а други произтичат от самия характер на продължителните българо-гръцки църковно-национални борби, завършили от църковна гледна точка без победител[38].

---

Бележки

[1] П. Ст. Петков, Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2003, с. 55 сл.; П. Ст. Петков, Болгарский Экзархат: болгарская предгосударственность Нового времени 1870-1879 гг. – В: MODERN HISTORY. Партийно-политическая, духовная история и общественные движения в странах Запада и Востока. Выпуск ХІV. Материалы международной научной сессии кафедры новой и новейшей истории БашГУ 25 апреля 2011 года. Уфа, Министерство образования и науки Руской федерации, Башкирский государственный университет, 2011, с. 104.

[2] П. Ст. Петков, Документи за новата история на България (ХІХ – началото на ХХ век). В. Търново, 2002, с. 43 (чл. 5 от Устава).

[3] И. Тодев, Екзархията – фактическо начало на модерната българска държавност? – В: Държава & Църква – Църква & Държава в българската история. Сборник по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия. С., 2006, с. 235-246. Въпросителният знак в края на авторското заглавие и предпазливото заключение, сравняващо мисловната конструкция за Екзархията като зародиш на общонационална държавност с „имагинерния” Санстефански прелиминарен мир в полза на последния ме навежда на извода, че самият автор не е докрай убеден в предположението си. Твърдението, че  „Екзархията не е алтернатива, а е съществена част от предисторията на Санстефанска България…” (с. 240) е отчасти разбираемо, но само в хоризонта на национално-териториалното мислене. Защо е необходимо „българска държава” да се замества със „Санстефанска България”, след като самият автор ясно признава имагинерния характер на втората.

[4] П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 311 (Първо изд. 1930).

[5] П. Ников, Цит. съч., с. 372.

[6] Ив. Снегаров, Националното и обществено значение на българските църковни борби. С., 1920.

[7] Ив. Снегаров, Цит. съч., с. 31, 35.

[8] Stefan Zankov, Die Verffasung der bulgarishen orthodoxen Kirche. Zürich, 1918; Stefan Zankov, Die Verwaltung der bulgarishen orthodoxen Kirche. Halle (Saale),1920.

[9]  Ст. Цанков, Българската православна църква от Освобождението до настояще време. – Год. на Соф. унив., Богосл. фак., Т. ХVI, С., 1939, с. 8.

[10] Г. Ст. Пашев, Отношението между българската църква и държавната власт (Кратък преглед на тия отношения предимно в по-ново време). – В: Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максима. С., 1931, с. 254-255.

[11] Г. Ст. Пашев, Цит. съч., с. 255, 256.

[12] Г. Ст. Пашев, Цит. съч., с. 256; А. Пантев, Църковен въпрос, назован български. – В: Лекции по сравнителна история. Благоевград, 1995, с. 21; И. Тодев, Цит. съч., с. 236.

[13] В. Бонева, Българското църковно-национално движение 1856-1870. С., 2010, с. 1047, бел. 1018.

[14] В. Бонева, Цит. съч., с. 1046-1047.

[15] З. Маркова, Българската екзархия 1870-1879. С., 1989, с. 316-317.

[16] З. Маркова, Цит. съч., с. 321.

[17] Хр. Темелски, Църковно-народният събор от 1871 г. – Родина, 1996, кн. 2, с. 93.

[18] Р. Радкова, От просвета към национална култура. – В: История на българите. Том ІІ. Късно средновековие и Възраждане. С., 2004, с. 600.

[19] Р. Радкова, Цит. съч., с. 600.

[20] Пл. Цветков, България и Балканите. Том втори. Съвременна България. С., 1996, с. 5-134.

[21] Пл. Цветков определя Екзархията като „автокефална църква” (цит. съч., с. 8), макар тя да не е такава нито по смисъла на фермана от 1870 г., нито по признание от другите православни църкви. Статутът й на автономна, самостоятелна, но не напълно независима църква по това време е ясно подчертан и в документите, и в литературата. – вж. напр. З. Маркова, Цит. съч., с. 5, 29. На друго място (цит. съч., с. 5) Пл. Цветков определя екзарха като „глава на българската църква”, макар той да не е такъв нито по смисъла на фермана от 1870 г., а още по малко по екзархийската конституция – устава от 1871 г. и това е известно на българската аудитория дори от публикации от началото на 90-те години. – вж. напр. П. Ст. Петков, Православните български архиереи в Учредителното и Първото Велико народно събрание 1879 г. – Духовна култура, 1993, № 10, с. 15-23.

[22] М. Манолова, Учредяването на Българската екзархия от държавноправна гледна точка. – В: Държава & Църква – Църква & Държава в българската история. Сборник по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия. С., 2006, с. 265.

[23] М. Манолова, Цит. съч., с. 265, бел. 26 (с. 268).

[24] Срв. П. Ст. Петков, Резултатите от Руско-турската война 1877-1878 г. и въпросът за възстановяването/началото на българската държава. – В: 130 години от Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и възстановяването на българската държавност. Юбилейна международна научна конференция, 19-20 февруари 2008 г., УНСС. С., 2008, с. 149-154.; Същото в: П. Ст. Петков, Преди сто и повече години. Изследвания и очерци по нова история на България. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2009, с. 51-57.

[25] А. Пантев, Мирни и бойни победи. – В: А. Пантев, Исторически многоточия. С., 1999, с. 114.

[26] З. Маркова,Българската екзархия 1870-1879. С., 1989, с. 250-314. Именно българският екзарх дава препоръки на делегатите на българския народ Др. Цанков и М. Балабанов във важната им дипломатическа мисия в столиците на великите сили през втората половина на 1876 г.

[27] М. Балабанов, Трета народна нужда. – Век, бр. 29, 27.07.1874 г.

[28] Хр. Ботев, Народът и духовенството. – Знаме, бр. 16, 17.05.1875 г.

[29] В „автобиографични бележки на екзарх Йосиф”, писани след 1878, но преди Съединението, предстоятелят на БПЦ споделя първата част от Ботевия завет: „Екзархията ще е потребна за ония българи, които не би могли да влязат в Българското княжество”. – НБКМ-БИА, ф. 360, оп. 1, а.е. 1, л. 2.

[30] П. Ст. Петков, За един „мъртвороден” член от Търновската конституция. – DE JURE. Официално издание на Юридическия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, № 1, 2010, с. 79-84.

[31] П. Ст. Петков, Българската православна църква и откъсването на Северна Добруджа от диоцеза на Екзархията (1877-1879 г.). – В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. VII. В. Търново, 2000, с. 343-356; Същото в: П. Ст. Петков, Историята като полифония. Изследвания по нова история на България (От Българската завера 1835 до Крайовския договор 1940 г.). Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2005, с. 95-115.

[32] Ил. К. Секулов, Българската екзархия от гледището на международното право. С., 1934, с. 8.

[33] Ил. К. Секулов, Цит. съч., с. 16.

[34] Ако само за миг успеем да си представим, че финалът на преддържавната нова българска история не е реално случилият се в годините от 1876 до 1879, че еволюционният път на почти двувековния български преход към Новото време не беше така рязко прекъснат през 1876 г., независимо че нарушаваме догмата „в историята няма „ако”, ще можем много ясно и дори ярко да си представим Екзархията като българска протодържава.

[35] Д. Парушева, Правителственият елит на Румъния и България втората половина но ХІХ и началото на ХХ век. Социална история. С., БАН, 2008, с. 57.

[36] К. Бойчин, Правомощията на църквата и законодателството по българските земи ІХ-ХІХ в. – В: Българската православна църква. Традиции и настояще. Съст.: Л. Зидарова, П. Павлов. С., 2009, с. 50.

[37] Доколкото „идеята за модернизация от края на ХІХ в. е неотделима от цялата гама протекции на „националното”. – Р. Аврамов, Стопанският ХХ век на България. С., 2001, с. 21.

[38] П. Ст. Петков, Църковно-духовното и национално-политическото начало в българо-гръцката разпра през ХIХ и началото на ХХ век. – В: Международна конференция в чест на професор доктор Тотю Коев. Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”.  В. Търново. 2005, с. 188-197; Същото в: П. Ст. Петков, Историята като полифония. Изследвания по нова история на България (От Българската завера 1835 до Крайовския договор 1940 г.). Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново. 2005, с. 82-94.

За да не бъда разбран неправилно, ще цитирам целия абзац от статията, посветена неслучайно на проф. Т. Коев: „…Независимо от това, че Цариградската патриаршия провокира национално-политически конфликт с българите и няма същински (а само формално канонични) църковни основания, като остава в същата (сиреч национално-политическата) плоскост, т.е. като се отклонява от църковното начало, българското антипатриаршеско движение автоматично се натоварва с предимно минусите и малкото плюсове от политическия характер на борбите дотолкова, че по мое мнение дори в края на ХХ век не може да се твърди със сигурност коя от двете страни е спечелила и дали от църковна гледна точка изобщо има победител.

Изводите за справедливия характер на движението и постигнатите значими резултати – национално-политическото признаване и оцеляване на българската общност (1870-1913 г.) – са исторически аргументирани, но с тези постижения не могат да се оправдаят и компенсират трайните негативни последици за духовните функции на БПЦ, резултат от развитието на продължителния българо-гръцки спор предимно в руслото на национализма”.