Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки (отляво надясно) в т.нар. Великденска акция от 1860 г.
През 1860 г. се случва първият политически акт, с който българите се самоопределят като самостоятелен народ в рамките на Османската империя и тръгват по пътя към свободата. Великденската акция или Българският Великден от 1860 г. е кулминационният момент в борбата за църковна независимост.
На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба в българския храм „Свети Стефан“ в Истанбул митрополит Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцкия патриарх и на негово място казва „всякое епископство православных„, което се произнася само от предстоятеля на автокефална църква. Този акт означава, че не признава властта му и обявява независимост на българската църква.
Независимостта е призната официално от Османската империя със султански ферман след цели 10 години на борба.
И борбата не е толкова с друговерците, а с единоверците – православна Русия и нейният посланик граф Николай Игнатиев са категорично против и не спират да пречат ефективно на нашите пориви. Целта им е била да се запази единството на Вселенската патриаршия под властта на съюзниците им гърци.
„Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им летоброене. Но дойдоха други събития, личности. Постепенно българският календар се запълни с много червени точки и ние почти забравихме този празник…“
Това е първият абзац от книгата на проф. Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български“.
Група родолюбци решават да отхвърлят върховенството на гръцката църква, лавирайки между Великите сили, успяват да заобиколят предпазливо Високата порта и в крайна сметка да надхитрят всички. Историята е известна – на празничното богослужение в българската църква в квартал Фенер“ „необичайните конспиратори в расо и тежки търговци – по определението на проф. Жечев, организират нещата така, щото вместо името на патриарха в тържественото богослужение да бъде споменато името на султана. Съчинена е и песен за султана, която не се отличава с каквито и да е политически достойнства, но върши работа, „колкото за политика“. От черквата се чуват гласове: „Не щем гръцкия патриарх!“, а епископ Иларион Макариополски се нагърбва с отговорността и поема „древната българска патриаршеска корона“.
И още редове от „Българският Великден“:
„Изборът на деня навярно не е предизвикал никакви разногласия: никой не могъл да предположи нещо по-подходящо от най-големия православен празник – Великден, – който освен това през тази година бил в началото на април и както винаги се очаквало да събере многобройни богомолци от всички краища на многомилионния град. В събота, късно през нощта, продължителната тържествена великденска служба отивала към своя край, към своя върховен момент – радостното оповестяване на възкресението… В трепет и опиянение богомолците очаквали настъпването на определения момент. В този час дори ако видели Христос да се възнася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото така, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално възкресение….“
Това е едно от решителните събития в нашата история, минало без голямо предателство, белязано с рядко единодушие и последователност, пише проф. Жечев. И малко по-нататък повтаря: „Трябва още веднъж да подчертаем изключителното значение на това рядко, невиждано единодушие в решителния ден.
Първите 30 страници от книгата можете да намерита на сайта на издателство „Изток-Запад“. А самата книга можете да закупите онлайн.
