Бившето българско село Курфали, Силивренско в Турция

Време за четене: 4 минути

Курфали е бивше българско село в Тракия, близо до Цариград/Истанбул. Снимки и видео: Денис Хакарар

Курфали е едно от последните български села в Силивренска околия, чиято история е доста интересна заради сложната взаимозависимостта между етнос и религиозна принадлежност.

Преди Балканските войни село Курфали е населено с гърци и българи, като във вероизповедно отношение всички са в лоното на Цариградската патриаршия. По тази причина след войната населението не е подложено на геноцид от страна на турските власти, както това се случва с останалите български села в Тракия, които са основно прочистени.

След Първата Световна Война би трябвало да се очаква едно също така толерантно отношение към населението в него, защото България и Турция са съюзници по това време и търпят еднакви наказателни мерки от държавите победителки по Версайската договорна система. След войните на Кемал Ататюрк срещу Гърция и масовото изселване на гръцко население от Анадола, по силата на конвенция за размяна на население между Турция и Гърция започва депортиране на гърците и от Източна Тракия, което трябва да отстъпи място на турски бежанци.

При заминаването на гърците, българите в селото се отричат от Патриаршията и на 4 октомври 1922 г. преминават под ведомството на Българската екзархия. В желанието си селото да стане чисто турско, правителството прави опит заедно с гърците да изсели и българите. Благодарение на Смесената гръцко-турска комисия населението е върнато в родното му село, но натискът за ликвидирането на българщината в него не само че не прекъсва, а напротив – непрестанно се засилва, докато не се постигне желаният от турците резултат.

*Село Курфали е на 2 часа път с кола от Одрин, посока Цариград.*

След промяна на религиозния статут на селото, на 7 януари 1923 г. в Курфали за първи път стъпва екзархийски свещеник, а около година по-късно е открито и първото българско училище.

Според статистика от 23 юни 1924 г. училището има 2 отделения с 55 ученика, една учителка и един турчин, за задължителното преподаване на турски език. На църквата и училището обаче не им е съдено да просъществуват дълго.

През 1924 г. турските власти затварят българското училище под претекст, че няма позволително за него. От страна на Екзархията са предприети мерки за издействане на такова, но е получен отговор, че хората в селото са гърци и подлежат на депортиране. Тогава Охридски Борис се обръща към Смесената турско-гръцка комисия по изселването, която приема доводите му, че това са българи-патриаршисти, които вече са преминали в лоното на Българската екзархия, поради което не подлежат на никакво преместване.

Българо-турските преговори от същата година не допринасят с нищо за защита на църковно-просветната дейност на църквата. „Надявахме се, че този въпрос ще се уреди с договора, сключен напоследък между България и Турция. Обаче той и до сега не е уреден и стои висящ” – констатира владиката. При започналото преброяване на населението, властите снабдяват жителите в областта с нови метрически свидетелства. На селяните от Курфали обаче такива не се издават с мотива, че „положението им не е определено и не са признати за българи”.

*Изоставена сграда в Курфали в наши дни.*

На имотни санкции подлежат и онези, които през 1916/1917 г. заминават да служат в България.

Съвсем удобно се забравя, че по същото време много турци от България служат в армия на „съюзника”, но нашите правителства не изземват за това земите им. Нещо повече, „властта сега туря ръка на имотите на всички тия, които или са умрели през време на войната или са останали в България, и лишава наследниците им от права върху тия имоти” – алармира Борис Охридски. Местните власти прибират и имотите на няколко семейства от две съседни български села, които се преселват в Курфали още в 1913 г., когато съселяните им масово преминават в българските предели.

Независимо от препятствията, Екзархийският заместник насърчава българите от селото да продължат да се борят за отварянето на училището. В отговор на това на 17 септември 1925 г. А. Арнаудов му пише от името на Курфалийското българско основно училище, че настоятелството със задоволство е прочело неговите наставления и е пристъпило към действия.

Двама души от настоятелството веднага заминават за Чаталджа, за да направят постъпки в тази посока. Моариф мюдюри обаче им отговаря, че молбата им не може да бъде удовлетворена, тъй като „селяните не са признати за българи, но за гърци”. Тогава училищните настоятели подават повторно заявление до валията като поясняват, че онези, които са се смятали за гърци, още през миналата година са се изселили в Гърция. На свой ред валията извиква нофъз мюдюри, за да проучи как стои въпросът.

Писмо от 30 март 1924 г. на кмета и помощниците му в с. Курфалъ, с което напомнят на Екзархията, че очакват обещания при посещението им в Цариград, български свещеник.

Странен е отговорът на последния, който казва, че „наистина курфалийци до 1918 год. са били българи, но от тогава насам те не са такива, защото чрез заявление се отказали, че са българи”.

След като научава това, валията заявява, че не може да разреши откриването на училище в селото. Така от края на декември 1925 г. по нареждане от по-високо място училището не само е закрито окончателно, но наред с него е запечатано и помещението, което се намира в църковния двор.

От писмо на екзархийския заместник с дата 25 януари 1926 г. № 54 до МВнРИ научаваме, че в Чаталджански окръг са останали само две български села – Курфали и Деркос. Първото брои около 100 български къщи, но независимо от това турското правителство продължава да търси аргументи срещу отварянето на българско училище в селото, водено от идеята да не допуска съществуването на чуждо етническо население в един район с ключова военна отбранителна линия като Чаталджа.

Не по-различно е положението в село Деркос, което отдавна признава Българската екзархия, но след Балканската война населението му се изселва в България. Останалите около 15 български семейства се препитават като майстори по каптирането на водата в Деркоското езеро за нуждите на Цариград.

Турските власти обаче отнемат и техните имоти, а не само тези на заминалите, като ги лишават дори от къщите им.

Властите оказват натиск върху работодателите да уволнят българските работници и ги заменят с турци. Така и тези семейства остават без работа и подслон – умишлено изтезавани и ограбвани от своите съседи турци и от органите на властта, за да ги принудят да се изселят.

Някои от тези нещастници пристигат в Цариград и по нареждане на екзархийския заместник са настанени в оцелелите пристройки на бившата Духовна семинария. Притокът на подобни прокудени обаче не секва, поради което Борис Охридски уведомява своевременно не само Царската легация в Цариград, но и министър-председателя в Ангора (Анкара).