Септември 1918 г., края на Първата световна война. Град Драма. 4 ескадрон, 11 конен полк, 10 беломорска дивизия. Прадядо ми Иван Фичев седнал в средата. Снимки: Семеен архив
Вземането на решението за участие на Царство България в Първата световна война е един от най-съдбоносните моменти в историята на третата българска държава. Важността му се определя от факта, че самият той е следствие от многобройни и дългогодишни исторически процеси, влияли върху националната доктрина и идентичност на българския народ, както и от факта, че самото участие на България във войната, носи след себе си дълготрайни и фундаментални последствия, чрез които биха могли да се обяснят много следващи исторически събития и важни държавни решения.
Отпечатъкът, който оставя след себе си участието на българската държава в „Голямата война”, както е било популярно да се нарича от съвременниците, е наистина осезаем, дори днес, като чрез него биха могли да се обяснят много следващи културни, социални и политически явления.
Целта на това мое скромно теоретично проучване е именно да направя опит да изясня връзката между самото решение за влизане на страната с предходни исторически процеси и събития като следствие от тях, така и с бъдещи проявления в политически и исторически решения като следствие от самото него.
През 1914 година централноевропейските държави- Германия и Австро-Унгария вече били готови да образуват съюз, с който да се опитат да преустановят досегашния световен ред, установен след колониалните войни в Новия свят и революциите в Европа. За целта те започнали да правят дипломатически опити за привличане на съюзници. Поради своето геостратегическо положение на Балканския полуостров и сравнително запазената след конфликта на Балканите войска, България попаднала в полезрението на страните и от двата, образуващи се световни лагера. Първата национална катастрофа, която идва след договора от Букурещ от 28.07.1913 година, след Втората балканска война, накланя везнитев обществото, политическото съсловие и двореца да влезем във войната на страната на Централните сили.
В този кратък текст ще се опитам да проследя как се стига до това решение.
След Втората балканска война териториите в Македония, Източна Тракия и Южна Добруджа, които са част от българския национален идеал и с предимно българско етническо население са придобити от Сърбия, Турция и Румъния. Още с края на войната в съзнанието на българското войнство и народ се оформя идеята, че свиваме бойните знамена само временно и то до изчакване на по-удобен момент за постигане на българските цели.В този смисъл, предоставената възможност от страна на Централните сили се превръща неминуемо във въжделение за поправяне на една грандиозна несправедливост, извършена спрямо българския народ.
Наред с това българското царство е запазило в голямата си част своя стопански и икономически потенциал, доколкото е съществувал, въпреки военния крах. Това се дължи на факта, че двете балкански войни се водят извън пределите на българската държава, което запазва в голяма степен устрема и възможностите на нацията за полагането на най-голямото усилие за решаването на българския национален въпрос след освобождението. Националното обединение на земята, на която живеят предимно българи е национална цел на прапрадядовците ни още от предварителния договор от трети март 1878 година в Сан Стефано.
Избухването на Първата световна война в Европа се случва на 28.07.1914 година.
Това е точно една година след неприемливия за Царство България мирен договор от Букурещ. През август на 1914 година, третото правителство на Васил Радославов обявява, че ще запази неутралитет. От гледна точка на моментните събития, този акт би могъл да се характеризира като далновидно дипломатическо решение, за да се използват всички възможности за постигане на всички български национални цели и кой от двата лагера би предоставил по-пълното им покриване.
Документите от архивите говорят и че по време на българския неутралитет, царството е сключило държавен заем, който е изтеглен от германски банки, както и че по това време през българската инфраструктура преминават влакови композиции с оръжия и муниции от Германия и Австро-Унгария към Турция. Това умишлено забавяне на включването във войната се вижда и в архива на българския премиер Васил Радославов, който е закупен от българската държава през 2013 година.
На този фон предложенията на Съглашението за включването на Царство България към него са далеч по-неприемливи в сравнителен план с тези на Централните сили. Страните от Антантата слагат на масата за преговори с България част от Източна Тракия до линията Мидия-Енос, част от Южна Добруджа и част от безспорната зона в Македония, но всичко това се оспорва от нашите евентуални бъдещи съюзници Гърция, Сърбия и Румъния. Утежняващо обстоятелство за влизането на България на страната на Съглашението е и фактът, че тези територии бихме получили чак след евентуална победа в края на войната.
От друга страна предложенията на Централните сили, далеч повече отговарят на настроенията и очакванията в Царство България, след злощастната война с нашите бивши съюзници през 1913 година.
Предложенията на страните от Централните сили и най-вече Германия, дават първоначална възможност за постигането на националните цели. Те включват корекция на границата с Османската империя, цяла Македония, цяла Южна Добруджа и райони от стара Сърбия.
В крайна сметка в предварителните преговори с Турция, българската дипломация стига до възможността границата ни с империята да мине по десния бряг на Марица като и гарата в Одрин остава в бъдещата нова българска територия. Не по-маловажен е и фактът, че договорените с Централните сили територии, бихме получили още с влизането във войната на тяхна страна, а не едва след евентуален неин успешен край. Всички тези фактори предначертават участието на България в Първата световна война на страната на Германия, Австро-унгария и Турция. Правителството, а и царят виждат възможността за постигане на националната цел само, чрез предложенията на тези сили.
Не би трябвало да се подминава и фактът, че на 15.06.1913 година във Вардарска Македония избухва Тиквешкото въстание. След потушаването му от страна сръбската власт, както и прогонването на етническите българи, от властите в Гърция и Румъния, предизвикват бежански вълни към старите предели на Царство България. Тези миграционни процеси на българи, които изоставят родните си населени места, носят допълнителен негативен заряд за не добрите дипломатически отношения между България и нашите съседни страни. Зараждат се нови ревизионистични вълни в българското общество.
Това дава тласък за обновяване и нова подготовка на войската за реванш в този не дълъг период между 1913-1915 година.
В същото време в София управлява третото правителство на доктор Васил Радославов. Самият той е немски възпитаник и е начело на коалиция между Либералната, Народнолибералната и младолибералната партии. Тези партии се опитват да постигнат националното обединение чрез включване във войната на страната на Централните сили.
Това се случва с неявната подкрепа на Цар Фердинанд Първи и неговите лични съветници. На другия полюс са Народната, Прогресивната, Демократическата и Радикалната партии, заедно с БЗНС и тесните социалисти. Те поддържат тезата, че страната трябва да се включи във войната на страната на Съглашенските сили Великобритания, Франция и Русия. Освен това, тесните социалисти прокламират за създаване на голяма федеративна държава в Югоизточна Европа като начин за решаването на националните различия между държавите на Балканския полуостров.
В следствие от всички тези събития, настроения, външни и вътрешни фактори на 26.08.1915 година Царство България сключва общо четири международни договора. Това са военна конвенция с Германия и Австро-Унгария, военен договор с Германия, тайна спогодба с Германия, която урежда бъдещите нови граници на царството по време и след войната и военна конвенция с Турция. Военният договор с Германия задължава двете страни да не водят военни действия помежду си като не влизат във вражески съюзи и да си оказват взаимопомощ във всички случаи.
Този документ е подписан от райхсканцлера Георг Михаелис и премиер-министъра д-р Васил Радославов.
Те двамата подписват също и тайната спогодба като към нея е прикрепена и карта, на която са начертани новите, договорени граници на Царство България. Военната конвенция между Австро-Унгария, България и Германия е документ между генералните щабове на войските трите държави за съвместно нападение над Сърбия. Под този документ слагат подписите си генерал Франц Конрад фон Хьотцендорф, подполковник Петър Ганчев, генерал Ерих фон Фалкенхайн, съответно от австро-унгарска, българска и германска страна. Конвенцията с Турция е подписана в София от премиера Васил Радославов и османския пълномощен министър в столицата, Фехни бей. Тя урежда новата българо-турска граница като в територията на България влизат Караагач и Димотика по десния бряг на Марица, както и одринската ж. п. гара с линията до Дедеагач.
На 10.09.1915 година в Царство България е обявена всеобща мобилизация.
В състава на българската войска са зачислени над шестстотин хиляди чинове, като те са разпределени в три основни армии. В определени моменти от военните действия общата численост на българската войска надвишава осемстотин хиляди български войници, офицери и генерали. За дадения момент, тази численост се изразява в около една пета от общото българско население. Именно поради този факт включването на Царство България в Първата световна война и до днес се смята за най-грандиозното усилие на българския народ за постигане на своето национално обединение!
На 14.10.1915 година Цар Фердинанд Първи чрез манифест обявява война на Сърбия. С този акт българската държава се включва в Първата световна война. Наши съюзници са страните от Централните сили- Германия, Австро-Унгария и Османската империя. Наши противници във войната са страните от съюза на Съглашението или Антантата, който в основната си част е съставен от Великобритания, Франция и Руската империя.
Днес, сто и десет години след тези събития, виждаме резултатите от края на Първата световна война.
Доста по-лесно е да отбележим, че решението да изберем именно съюзниците си от Централния съюз за такива е основна грешка. Грешка, която предопределя следващите събития, следващите решения и последствията за всички участници в нея за столетия напред. Според мен определянето на главен виновник в този случай не би било обективно.
Например идеята да определим само Цар Фердинанд или само Васил Радославов би било неправилно. В самите дни на този съдбовен избор много трудно нашето общество би възприело мъглявите и несигурни обещания на дипломатите от Антантата. Да не говорим за недопустимите предложения за създаването на голяма федеративна държава на Балканите.
Да, имало е висши военни, които още тогава са обявили, че техните наблюдения и информация подсказват, че Царство България не би могло да е на печелившата страна в тази война с тези съюзници, техните индустриални икономически способности за водене на дълготрайна война, както и тяхното неблагоприятно стратегическо положение на континента.
Всички знаем, че в историческата наука въпросът „ако” не се анализира. Смисълът от нея е да можем да се опитаме да анализираме фактическите събития, за да успяваме занапред да избягваме големи грешни избори.
Аз обаче вярвам, че изучаването на история има и една още по-висша цел, а това е да си спомняме с благодарност за работата и порива на нашите праотци. Още по-важно е да предаваме на младите хора информацията за техните родолюбиви дела. Те отиваха на война с името на България на уста и в сърцата си, независимо коя политическа коалиция е на власт в момента!
Въпреки всичко, България е чудесна