Употребата на дронове се превръща в ключова част от съвременната война – затова е важно България да бъде подготвена.
I.
Преди няколко дни гледах едно интервю на Роберт „Мадяр“ Бровди за икономиката на войната с дронове, в което той обясни, че в момента с един долар, вложен в безекипажни системи, на противника се нанасят щети за над 100 долара.
Няма да проверявам дали тази математика е вярна, но по груби „бабешки“ сметки това е доста близко до истината. В тази връзка и с това, което ми е известно (далеч не само от публични източници), ще се опитам да систематизирам кои са основните предизвикателства пред Република България в този сектор.
И още отсега нека да си изясним едно нещо – възможностите на „класическата“ оръжейна индустрия нямат голямо значение при безекипажните системи. Да не кажа никакво. Да не говорим, че лично аз имам доста мрачни прогнози за горепосочената (защо мисля така, мога да изложа в отделен текст).
На нейно място трябва (и тук не съм особен оптимист) да дойде новата „оръжейна индустрия“ – това са представители на IT и R&D средите, особено като се има предвид, че огромна част от тях в миналото са работили за немския автомобилен сектор, а сега няма да имат особено много работа. Същевременно редица компании, които към днешна дата са оставали извън официалната „оръжейна“ индустрия, могат да се окажат важни.
От друга страна, ако искаме Въоръжените сили на Република България да не изостават критично, то там следва да бъде извършена сериозна трансформация.
И тук говорим не толкова за огромни капиталови разходи, колкото за нови щатове, подход и концептуални промени. Е, без пари също няма да стане, но в сравнение с класическите въоръжения това са „пари за семки“.
И така, да систематизираме нещата – основните предизвикателства пред производството на подобни апарати (тук имам предвид „уникални“ – каквото и да значи това – собствени разработки) са:
Предизвикателства към цикъла на иновациите
Стандартните подходи тук вече не работят. Дори тези в класическия R&D бизнес, работещ с месеци и години и търсещ „нулев дефект“. Неколкократно беше споменавано, че цикълът в Украйна е 8–12 седмици, след което противникът измисля контрамерки и иновацията става значително по-ниско ефективна. Това предполага изключително кратък цикъл „идея – прототип – тест – мащабиране“.
При нас дори частните структури са на цикъл „НАСА“, а не на цикъл „Мъск“. (Цикълът НАСА е цикъл на нулевата грешка, при който дълго време се изчистват всички бъгове и едва тогава се преминава към прототипиране и тестове, като вместо тест на цяло изделие се тестват отделните елементи. Цикълът „Мъск“ е цикъл на проба – грешка – проба, при който провалите са „калкулирани“ и неизбежни.)
Предизвикателство към качеството на кадрите и конструкторските бюра.
Сега ще напиша нещо, което на много хора ще се стори скандално. Извън приказките как украинският напредък в дроновете е резултат от работата на домакини с 3D принтери в кухнята, всички, които са запознати с генезиса и техническите възможности на Украйна като инженерен състав, КБ (конструкторски бюра) и IT, са наясно, че това не е баш така, или по-точно – съвсем не е така. Украйна наследява от СССР немалък брой конструкторски бюра и водещи технически ВУЗ-ове, които успяват да поддържат относително високо ниво на образование.
Зад дроновите разработки стоят хора като например Максим Поляков (Maksym „Max“ Polyakov) и конструкторски бюра, свързани с частния космос. Към днешна дата под една или друга форма в този процес са ангажирани десетки хиляди разработчици по цял свят – голяма част от тях „pro bono“.
За съжаление у нас именно този модел е неприложим (поне за момента), но необходимостта от създаването на КБ, или по-скоро „тинк танкове“, ако искаме собствени разработки, е неизбежна. Доколко ще са ефикасни или ефективни такива структури – зависи от това дали за пореден път ще са насочени към процес (известен сред народа като „усвояване на средства“) или към резултат. За съжаление, чисто на базата на частна инициатива това няма как да стане поради една друга причина – липсата на бърза пазарна реализация и монетизация.
II.
Предизвикателства пред мисленето
Допреди четири години всичко, свързано с дроновете, се считаше за „високи технологии“, достъпни едва ли не само за водещите държави/нации/армии. Украинците отвориха кутията на Пандора и показаха, и доказаха, че освен всичко останало това може и да е евтино и масово. Накратко казано: времето на бутиковите изпълнения в единични бройки приключи – всеки един дрон трябва да е:
- Ценово ефективен (т.е. не гледаме само цената, а цената спрямо получения резултат).
- С възможности за бързо и евтино мащабиране на производството (отделно ще поговорим за парадокса – бързо остаряване на изделието vs. ако ни потрябва, ще ни потрябва в количества).
- Максимално вертикално интегриран.
- Максимално локализиран. Под локализиран имам предвид – в най-добрия случай – на територията на Р. България, а в общия – на територията на ЕС (с изключение примерно на процесорите, защото там няма много варианти) и НАТО. Ако се използват компоненти от континентален Китай, то същите трябва да са от вид, практически изключващ забраната за техния износ (например едно е батерия, друго е батериен елемент).
До скоро нямах „добрия пример“ за такива решения в България.
Буквално преди дни имах разговор с един от създателите на „Ендуросат“ и се оказа, че те са успели да направят именно това – отлична вертикална интеграция и като резултат да получат ценово ефективно изделие с отлично мащабиране.
Т.е., както се казва: „Като искаме, можем, ама трябва да знаем какво искаме.“
Същевременно след две години „копаене“ по темата вече съм напълно убеден, че България по отношение на електрониката и по-конкретно на печатането на платки и тяхното насищане има напълно адекватни способности, а по отношение на специалистите по комуникация и сензори – аналогично.
Да – цената ще бъде над китайската, но и в конкретния случай не е нужно – всичко до 30% отгоре е разумен компромис от гледна точка на сигурността на доставките. Сигурно ще е шокиращо за някого, но се оказа, че и в други сектори има местни производства – например композитите (да – дори карбонови листове се произвеждат у нас).
За софтуера и ИИ – също сме на достатъчно предни позиции – например институтът INSAIT (но не само).
Има специалисти по mesh комуникации, има натрупан опит в изграждането на сложни системи (но, ах и уви, в система тип НАСА, не в система тип Мъск). Имаме компании в оптико-електронния сектор (ще се удивите, но извън добре известните „Оптикс“ и „Оптико-Електрон“ у нас са R&D и производствата за ЕС на няколко доста големи американски производителя). Т.е. потенциал има. Какво липсва?
Липсва прагматичен подход, базиран на търсене на резултат, а не на процес. Отделянето на науката и практиката е колосално – и това е стар и много дъвкан проблем. България е сигурно на едно от последните места по отношение на монетизацията на научните разработки.
Другото, което липсва, е бързо финансиране с цел бърз резултат. Това е едно липсващо звено в целия ЕС, между другото. Т.е. трябва ни нещо подобно на украинските „волонтерски“ фондове или украинския Brave1 – механизъм за финансиране на проекти със суми в рамките на няколко десетки до няколко стотин хиляди евро на базата на бърз процес на валидация. Нещо подобно на фондовете, финансиращи стартъпи – от 10 може да тръгне 1, но той осмисля цялата инвестиция. Но фокусът трябва да е в РЕЗУЛТАТА, а не в усвояването на едни пари.
III.
В предишните две части разгледахме предизвикателствата пред концепциите за развитие на дронове.
Там се стига до следния парадокс – в мирно време не може да се поръчват големи количества дронове, тъй като бързо остаряват, а във военно няма как, без развитието на цялата екосистема около тях, да се произвеждат в количества. Този парадокс е и една от причините, поради които FPV дроновете все още плахо навлизат в европейските армии. Нека обаче да си изясним няколко неща:
FPV дроновете във вида, в който са сега, са все още сурова технология, базирана на „хоби“ материали. Ноу-хауто при тях не е самият дрон, а процесът на серийно производство с контролирано качество. Нещо, което в Украйна е доведено до съвършенство. Т.е. на базата на подобно ноу-хау може да се увеличава производството по експонента.
Кое остарява? Рамата, батериите и двигателите са най-малко изменящата се част. Поддържането на определени запаси от тях не крие риск от остаряване. Бързо се развиват оптичните датчици, радиоуправленията, видеотрансмитерите. Добавя се функционалност като „терминал гайдънс кит“ (наричан още машинно зрение), който прави голяма част от „окопния РЕБ“ безсилен. И! Динамично се развива и ще се развива софтуерът, още повече когато настъпи времето, в което от стандартни решения ще се премине към специализиран софтуер.
Рано или късно ще се стигне до концепцията за сериен „летящ боеприпас“, а не хоби дрон с прикрепен боеприпас.
Да, това ще се отрази на цената на изделието, но ако всичко това доведе до повишаване на надеждността и облекчаване на използването му, то пак влизаме в отговора на два прости въпроса: „Какво ще ни струва и дали си струва?“
Вместо работа „на парче“, е по-добре предварително да бъде обмислена цялата екосистема – FPV коптер (15+ км), FPV самолет (35+ км), лек „мид страйк“ (3.5 кг бойна част – 50+ км), среден „мид страйк“ (30 кг бойна част – 70+ км), тежък „мид страйк“ (60+ кг бойна част – 90+ км) и така нататък, и така нататък. И това е само началото – следват средни и тежки коптери бомбардировачи, носители на FPV дронове самолетен тип, НРК (наземни роботизирани комплекси), дийп стракове (включително с реактивна тяга), ракети-дронове и прочие, и прочие, и прочие.
Всичко това на петте типа връзка: аналогова, цифрова (по възможност с mesh), по оптично влакно, 4G (операция „Паяжина“) и сателитна. В момента вече се говори и за лазерна, и квантова връзка.
В този цикъл изобщо не съм и започвал да разглеждам средствата за противодействие – РЕБ, РЕР, софт и хард кил.
Както и че самото въвеждане на системите в армията ще е предизвикателство по отношение на интелектуалните качества и техническите умения на личния състав.
В следваща публикация, когато ми дойде музата, ще се опитам да систематизирам какво би било добре да се случи.
А така – стига засега, че аудиторията се отегчи.
Това е кил зоната, в която бронираната техника не вирее и където ротацията на екип от пет човека е задача, решавана на батальонно, ако не и на бригадно ниво.
Където броят на дроновете е по-важен от броя на танковете и бронираните машини – а повече пехота в болшинството от случаите означава основно повече загуби.
P.S. Малая Токмачка е в долния ляв ъгъл… Като краварката.
