Старите улици на София – Ючбунар

Време за четене: 4 минути

Всичко тръгна от един наркоман. Господи, видях го да лежи върху пейка в парка зад черквата. Прибирах се уморен и ми се натрапи като гледка.

Всъщност, лъжа ви!

Всичко тръгна от от един друг човек. Киро Японеца и онова, дето родната медия експонира чрез този за паметниците на културата. После се влях в живота на квартала, в който живея – Банишора. Минах по улица „Коритник“. Поспрях пред старата книжарница. Книжарката Цонка ме поздрави. Цонка е завършила „Априловската гимназия“ в Габрово, но живота я донесъл в столицата и продава на учениците разни неща в малката книжарничка на тази красива Банишорска уличка.

Книжарницата е много стара. Взела я Цонка под наем от едни белогвардейци, прокудени от родината си. Мъничка, сбутана и някак разпадаща се постройка. Запалихме с Цонка по цигара – почерпих я с кафе, а тя говори ли говори. Не я слушах. Допихме кафето и се прибрах.

Ючбунар. На турски името означава „Три кладенеца“. Стъргалото на Ючбунар била днешната улица „Пиротска“

Започвала от кръчмата „Трите смока“. Там файтонджии чакали мющерия за центъра. Трима от тях били нещо като диспечери. Имали файтони, но не работели много. Разпределяли пасажерите и постоянно пиели в тази ханджийница. Пиели като смоци – от там и името на кръчмата „Трите смока“.

А там където свършва Ючбунар е друга една кръчма „Сивият кон“.

Сега стои само табелата и често ченгета от 03 РУ-СДВР получават сигнали, че някой се опитва да разбие и открадне нещо от тази зловеща, запустяла и толкова близо до Ларгото емблематична кръчма в Ючбунар.

„Сивият кон“.

Сещам се за старата баба Неврие – туркиня, женена за арменец. Да, невъзможна като въображение комбинация, но факт като житейска истина. Джери наричаха стария арменски бижутер в квартала. Работеше филигран от сребро. Още го помня в дворчето, седнал в работилничката си току зад „Сивият кон“ с тръбичка в устата си и горорелка в едната ръка майстореше гривни, брошки, обеци и каквото там майстори един бижутер. Винаги усмихнат и майтапчийски настроен. Все казваше: „Абе хората от бижутерията и златарство пари направиха, а аз с филигран се захванах. Ама само това умея. А и го обичам бе мамка му. Обичам дантелата на среброто!“

Вечер сядаше и винаги черпеше някого в „Сивият кон“. Един от почерпените бях и аз.

Помня разказите на стария Татеос. Джери беше за останалите – ние студентите му казвахме Тато.

Тато го наричахме и студентите богослови, посещаващи тази кръчма.

Все имаше някой от нас почерпен от Тато. Помня и разказите му, помня и мустаците му, както и начина по, който държеше ръцете си. Неколкокртано спах у тях, когато баба Неврие идваше да ни извади от кръчмата. Все зимъска беше. Не ме пускаше туркинята из снеговете да се прибирам, а живеех наблизо.

Приготви леглото, отвори вратата към тяхната стая, че да е топло при мене, а сутрин правеше кафе с кадаиф и сетне ме изпращаха с Тато и винаги нещо увито за другите студенти. Тато обичаше ракия и кисели краставички. Изговаряше краставички като „крастъфчки“ и някак ритуално повдигаше две обърнати навън, нетипични за бижутер длани с наведена примирено глава – сякаш искаше да каже „Това е последна поръчка“, но никога не беше последна до идването на баба Неврие. Ларж беше арменеца. И на приказки и на акъл и на гостоприемство.

Децата им бяха далече. Напуснали България, а те с Неврие далече от внуци и синове – и двамата обичаха приказките, младите хора и усмихнатите събития. Много вечери изкарах с Тато в „Сивия кон“.

А Тато разказваше и разказваше. Едва ли не целият му свят беше свързан с това да седне до някой млад човек, да го почерпи и му разкаже историята на улицата дето се е родил, израстнал и челяд завъдил.

Ючбунар – еврейският квартал на София.

Малцина знаят, че там имало и богаташи. Те поставили като традиция на улица „Пиротска“ едно интересно начинание. Начинание изтляло във времето и непросъществувало до наши дни. Всеки един ден от седмицита някой от богаташите по „Пиротска“ давал безплатен обяд. Ама като давал – давал от сърце. Колкото и хора да дойдели хапвали. А там където днес е чекрквата по празник млади еврейски девойки излизали и се виело хоро. Българско хоро. Идвали цигани продавали захаросани ябълки на клечка и червени карамелени петлета. До среднощ се чувал смях, глъч и тропот.

Файтонджии спирали конете си, не зарад мющерия, а колкото да се насладят на празника.

Живота на улица „Пиротска“.

Отдавна мислех да седна и напиша за разказите на Тато.

Пусти мързел.

Сега там е центъра по наркомании. Амбулантно- дюкянджийска търговия. Съборетини граничат с трамвайни линии и авточасти втора употреба. Само някакво дихание от старите …аха да паднат балкони на еврейските къщи с дюкяни отдолу напомнят за онова което някога е дишало, туптяло, влюбвало се , трудило и успяло да изгради халите, еврейския дом, синагогата, мъжката гимназия , еврейското училище и да се спре чак при… джамията.

Синагога срещу джамия, а съвсем наблизо и черква с камбани!

Нямаме очи да го видим. Нито разум да го помислим.

Било е!

Играли са хора заедно! Свирела е музика и всеки с носията си, религията и езика си. Заедно всичките – усмихнати и ведри.

Български хора! И всеки носел от своите сладки да почерпи другите. А файтонджиите се спирали да погледат.

Мюсюлмани, евреи, християни.

И всичкото това разказано от арменец, женен за туркиня. Старият майстор на филигран!

Където и да си Тато!

Бог да благослови тебе , децата ти и внуците ти! Господи, а всичко тръгна от един наркоман, лежащ на пейка и един „бизнесмен“ сутринта по телевизията. Все за това място иде реч!