Лиляна и Михаил и техните родители – Тодора и Матей Георгиеви, 1938г., София
Матей Георгиев е роден е на 20 август 1880 година в гр. Казанлък. Завършва Педагогическото училище в Казанлък. Работи като образцов учител в родния си град. Учи право в Лозана, Швейцария. Работи като юрист-консулт за Ориентабако и в. Зора в София. Секретар на Казанлъшка дружба „Розова Долина“ в София с председател Михаил Тенев. Изследовател на историята на Казанлъшкия край, автор на книги и статии с краеведска и педагогическа тематика. Преводач с френски език (на него и Жан Ягершмидт дължим първия превод на френски език на Бай Ганьо през 1910 г.). Умира в София на 20 декември 1948 година.
На 20 август 2022 г се навършват цели 142 години от рождението на Матей Георгиев, моят дядо, когото и до днес помня и дори понякога сънувам.
Интересно , като се замисля сега кои лица първи са се запечатали в детската ми памет установявам, че това не е образът на майка ми, д-р Лиляна Георгиева, а на дядо ми Матей. За мен той беше и си остава най-добрият човек, когото някога съм познавала.
Домът ни беше на 4 етажа, строени един по един през годините 1923 – 1930 с желанието децата му да имат сигурен подслон – нещо, което той не е имал като млад. Роден е в Казанлък е през 1880 г ., родителите му са били бедни и с мъка са издържали 3-те си рожби – 2 момичета и 1 момче – дядо ми.
Mайка му умира докато са още деца с по-голямата си сестра – Минка, и татко му се жени втори път. От втората си майка има сестра. Никога не са делили децата си, но бедността е била постоянен спътник. Той никога не се е оплаквал, поне аз не съм разбрала. От време на време, явно когато е разплитал детски спомени, ми е разказвал как сутрин преди училище, преди дори за изгрее слънцето, е ходел на розобер. Плащали са му и понякога като награда стопанинът на градината му е давал за награда по 1 симид (бяло хлебче), което той е ядял с хляб, изпечен от майка му. Това съм запомнила и по едно време и аз търсех симид за хляба си.
Годините след 9 септември 1944г. са били трудни и точно около 1945 – 47 г от когато датират първите ми спомени. Разказвал ми е как се е запознал с баба ми – Тодора , плевенчанка и също учителка. От него знам, че и тя е останала сираче – без баща и майка ѝ с голяма мъка – вдовица на 26 години – с помощта на роднини е успяла да изхранва и даде бъдеще на четирите си деца. Като учителка баба ми си е събрала за 10 години пари да отиде в странство и да продължи образованието си .
Не щеш ли и двамата се качват на един и същ кораб и поемат по река Дунав – тя към непознати страни, а той – да вземе едни от последните си изпити на юрист, образование, което той успява да получи задочно – работил е като образцов учител първо в Казанлък, а после в София. Явно сродните души се привличат и като в романите пламва любов от пръв поглед и баба ми вместо да учи стопански науки се отзовава в един пансион в Ньошател – Швейцария – да учи френски език, докато дядо ми си вземе изпитите. Прибират се заедно и веднага създават семейство, като кумове са им семейство Михаил и Домна Теневи от Казанлък.
Всичко това си спомням от разкази на дядо ми с когото бях почти непрекъснато, а след ранната му смърт през зимата на 1948 г. и от баба ми. Той имаше много интересни книги на френски език, в които ми показваше разни илюстрации и ми разказваше като на голям човек за Швейцария, планините, езерата и най-яркия спомен, който пазя и досега е едно санбернарско куче с бъкличка на шията. Разбрах всичко за породата и за какво се използват. Друг ярък спомен е четенето на приказки и стихчета.
Не знам как ги е чел, явно е успявал да събуди интерес у мен, защото се научих да чета на 5 години без да се усетя. Запомнила съм една голяма книга с твърди корици – „Златна книга на приказките “ със стихотворения, някои от които имаха и мелодии. Запомнила съм – Когато бях овчарче, Аз съм българче, О майко моя родино мила Добре дошъл кос. Той ме заведе и на детска градина, но тъй като съм имала лошия навик от време на време да си бъркам в носа и учителката ми го попитала „вие за онова дете, което си бърка в носа ли идвате ?“ Нищо кой знае какво не е, но обиден той ме е взел от градината – и до там.
Помня като днес деня, в който почина. Беше зима. Със синьото съдче с дълга дръжка отидохме за кисело мляко. Той влачеше и шейничка за мен, защото имаше дебел сняг. Спомням си белия тротоар, стълбите пред входната врата, които изкачихме двамата, той със съдчето с мляко в ръка, отвори вратата, посрещна ни баба ми, той подаде съдчето, приседна на дивана, затвори очи и не помръдна. Баба ми се затюхка уплашена наоколо, мен изпратиха в друга стая, но аз , с детското си сърце разбрах, че любимият ми дядо е напуснал този свят. Не можаха да скрият от мен. Не помня дали съм плакала, но сега като пиша това очите ми се насълзяват. Отиде си на 68г., може би и покрусен от факта, че ОФ властта го обяви за незаконно забогатял и конфискува 2 етажа от семейния дом, който той с голяма любов, много труд и мисъл за бъдещето бе построил.
Нека си спомним за Матей Георгиев – един добър и честен казанлъчанин, който винаги е милеел за родния си град.
Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.
