Илюстрация: Текла Алексиева
В публичното пространство в момента е изключително популярна темата за евентуалното приемане на еврото в България. Позициите са про- и анти-единната европейска валута, но същността на спора е друга – да запазим или да загубим националната си валута, основен символ на държавността ни.
От древността до днес по нашите земи това какви монети се ползват, показва кой е на власт. Нищо повече и нищо по-малко от това. Навлизането на чужди монети е било сигнал, че тази или онази империя има апетити към тези земи. Kъде с мека сила и дипломация, kъде с други средства, планира да разшири влиянието си. По същия начин всеки път, когато има движение за независимост от империите, наред с другите държавни символи, неизменно започва и сеченето на нови, отделни монети.
При покоряването на първото българско царство, император Василий II Българоубиец моментално включва новите-стари имперски земи по всички начини – с административно деление на провинции, с назначаване на нови-стари управители и, естествено, с налагане на византийските монети. С вдигането на успешното въстание срещу тази власт, братята Асен и Петър започват да секат монети, чрез които да легитимират своята власт.
Респективно, когато второто българско царство пада под османска власт, българските монети биват заменени с други, легитимиращи властта на султана над покорените народи при всяка битова интеракция, включваща пари.
След Освобождението на част от българското землище, на нашите предци им е предстояла грандиозна задача да превърнат бившата османска провинция в самостоятелна европейска държава. Първите няколко години се ползва микс от руски, френски, османски и други монети, но всички са били наясно, че това е временно, докато се създаде национална валута.
Левът е приет за българска парична единица на 4 юни 1880 г. с приемането на Закон за правото на резание монети в Княжеството, а на следващата година са отсечени и първите монети. Този закон определя количеството злато, сребро и мед в различните монети и ограничава общото парично предлагане до 15 млн. лева. По това време левът има стойност равна на тази на френския франк – нещо като сегашния валутен борд.
Следват години на растеж и упадък на лева, инфлации, кризи, три фалита по време на комунистическата диктатура. Това налага и някои промени във валутата, за да отразява националната ни идентичност, премахвайки комунистическите символи и слагайки нови такива при емисията от 1991 г. Тогава мнозина са вярвали, че комунизмът си отива безвъзвратно и идва нова епоха на благоденствие за българите, вече живеещи като свободен народ.
Да, ама не, преименуваната комунистическа партия печели изборите, спира реформите и докарва хиперинфлация в мирно време – „великолепно“ постижение. За да се справим с последствията от некадърната им монетарна и фискална политика и в опит да сложим рамка на евентуални бъдещи огромни харчове, при които да се повтори Виденовата зима, българското общество прие някои доста сурови мерки. Правителствата на Стефан Софиянски и Иван Костов извършиха реформи, благодарение на които от 1997 г. насам ние имаме вече един стабилен лев, след извършена деноминация и създаването на валутен борд.
Близо три десетилетия левът работи. Преминавайки през редица правителства – Иван Костов, Симеон Сакскобурготски, Сегрей Станишев, Бойко Борисов, Пламен Орешарски, пак Бойко Борисов и днес Кирил Петков, при редица директори на БНБ, българската валута е стабилна. Първо тя бе вързана към германската марка, а днес е вързана към еврото, което ѝ дава стабилен курс и ограничава мераците на правителствата да вземат огромни заеми и да печатат пари без покритие – и това работи много добре. А щом нещо работи добре толкова дълго, каква е причината да се променя?
Мнозина изтъкват аргумента, че така е по-удобно нас като граждани. Сякаш минаването за няколко минути през банка или чейндж бюро няколко пъти годишно е огромна драма и проблем и сякаш банковите карти не превалутират автоматично, когато теглим от банкомат. Не, скъпи приятели, запазването на лева като държавен символ е много по-важно от спестяването на 10 минути годишно.
Нещо повече, дългосрочно, запазването на наша отделна валута ни дава шанса, при евентуални проблеми в еврозоната, да сменим валутата, към която сме вързани – дали към американския долар, швейцарския франк, руската рубла, китайския юан, японската йена или към доброто старо злато – това е решение, което е жизненоважно да запазим. Централизираните системи имат своите безспорни ползи, но конкуренцията е това, което ни поддържа във форма.
Един свръх-централизиран Европейски съюз, поел неотклонно по пътя на безумия като Зелена сделка и други либерални политики, не може да ни бъде самоцел, ако искаме добър живот за нас сега и в бъдеще.
