Българи от старо време – Илия Ивков

Време за четене: 4 минути

Снимката е надписана „Специални занятия по мостови работи, Дупница, 1909 г.“. Отзад е надписана „За Споменъ Илия Николов, от десния фланг. Семеен архив


Десетата статия от поредицата „Българи от старо време“ е тук. Поредицата, кръстена на едноименната повест на Любен Каравелов, е посветена на нашите баби и дядовци, както и прабаби и прадядовци, на хората, изградили България между Освобождението и 1989 г. Какво са правили, какъв живот са живели, какъв морал са имали, какви ценности са изповядвали. Историите на тези хора трябва да бъдат описани, за да се знаят от нашето и от идните поколения. А тази история ми е особено скъпа, тъй като Илия Ивков е баща на моята баба Богдана Накева.


Малко семейна история.

Тези две снимки имат огромна стойност за мен и сега ще ви разкажа тяхната история и живота на човека, който е увековечен на тях – моят прадядо Илия Николов Ивков.

Раждане и израстване

Прадядо ми е бил шоп, родом от Брезник. Научава занаят, става майстор ковач и решава да се установи някъде. Имал е две предложения – в София, или по-скоро извън София – между Централна гара и Лъвов мост, или в новата тогава гара Батановци до Перник, пресечна точка на две ж.п. линии и място, където той е отишъл един път по работа и се е влюбил. Прадядо гледал, мислил и си казал – какво ще си правя ковачницата извън града, я да я направя до гарата, там ще има повече работа.

На снимката правият отляво левент е моят прадядо, Илия Николов Ивков. Годината е 1909 г., само една след Независимостта, когато сме били на косъм от започване на Балканската война три години по-рано.
На снимката правият отляво левент е моят прадядо, Илия Николов Ивков. Годината е 1909 г., само една след обявяването на Независимостта, когато сме били на косъм от започване на Балканската война три години по-рано.
Войните, в които участва

Като всеки здрав и прав мъж тогава, освен да гради новата България, прадядо Илия е бил и в армията. Става кавалерист, офицер, участва в крайна сметка във войната срещу Османската империя през 1912 г. Бил е именно участник в онези паметни сражения – Чаталджа, Люлебургаз, Одрин. За храброст е награден с орден, който още се пази вкъщи като реликва, редом до неговите кавалерийски саби.

Даже е бил сред вероятните кандидати да направят онова прочуто първо летене с аероплан и той да мята гранати, но в крайна сметка друг го прави.

Връща се от войната, прави си ковачницата в Батановци, участва в изграждането на швейцарско-българския завод за цимент „Гранитоид“ в Батановци, повече за който можете да прочетете в статията на Данчо Драганов, неговия внук и мой баща.

Животът като ковач в Батановци

Работил е като вол. Има деца, всичките ги образова – като една от многото му дъщери е моята баба, Богдана, която също учи в София. Освен децата си, има храненичета – бедни деца или сирачета, които подслонява, дава им храна и занаят. При него те са чираци, калфи и цели 13 накрая сами стават майстори ковачи под неговото ръководство.

Прадядо Илия е бил социалдемократ по убеждения и по партийна принадлежност, но никога не е ламтял за власт, нито се е кандидатирал за пост. Работел е по шест дни в седмицата, за да има храна на масата.

Прадядо е помогнал да се вдигне и паметник на онези негови бойни другари от Батановци, които са си оставили костите в Балканските войни. Този паметник и днес е там и съвсем скоро ще бъде възстановен и реставриран в първоначалния си вид, а около него ще има нов парк за жителите на града.

Идва 9 септември

В Батановци също изведнъж се появяват комунисти – като те са били най-големите нехранимайковци, пияници и упаднали хора, които буквално до дни преди това не са се интересували от политика. Прадядо е разглобил пушката си и я е скрил, както мнозина други мъже. През 1949 г. се ражда и татко ми, Данчо.

Един ден, татко ми е съвсем невръстно дете, един от тези нови господари на света, влязъл в къщата да търси прадядо ми с пушка, да го търси да го убива, защото е „фашист“. Прадядо точно този ден не бил вкъщи, затова онзи застрелял кучето на баща ми пред очите му и заявил, че това чака и дядо му. В крайна сметка, другарите му го успокоили и спрели да извърши такова нещо.

Преди няколко години, когато и баба Богдана, и дядо Йордан вече бяха починали, а къщата ни там стоеше празна и никой не живееше или ходеше там, отидох един път сам. Обадих се на татко да му кажа в какво състояние е тя – беше пострадала от земетресението през 2012 г. и имаше нужда от ремонт, който мислехме да правим. Татко ми каза – виж онези две картини, които висят над леглото ми. Вземи ги и ги отвори.

И зад картините – безобидни и прости рисунки на пейзажи седяха скрити две снимки – тази и още една на прадядо в униформа. Крити толкова дълго от властта, да не види някой съсед случайно снимката на дядото в царска униформа, че чак забравени къде са скрити.

Когато ги взех в ръцете си – две огромни, стари снимки, на дебела хартия, надписани от 1909 г., направо се разтреперах. И чак вчера ги сканирах и дигитализирах. Прадядо много е обичал татко ми и му е пял песните, които са пеели на фронта. Татко ми пък ми ги пееше на мен и до днес помня текста на една от тях:

Хей, хей,
не щем да плачем ний,
Че скоро, че скоро,
бай Ганьо ще ви бий!

Със сърби, гърци, турци,
Ний славно се борихме
А подлите румънци
във гръб ни удариха!

Хей, хей,
не щем да плачем ний,
Че скоро, че скоро,
бай Ганьо ще ви бий!


Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *