Снимка: Lianhao Qu, Unsplash
Реформаторското правителство на “Продължаваме промяната” е мит. Причината за това не се крие в някаква дълбока тайна обвързаност със статуквото и бившите управляващи от ГЕРБ. ПП е заложник на собствената си миопична обсесия по демократичния процес и технократския популизъм на западния мейнстрийм, който поставя акцент не върху промяната на процесите, а тяхната абстрактна оптимизация посредством инсталиране на няколко високообразовани, добре излъскани лица. И те, както и коалиционните партньори от ДБ, добре знаят това, но остават тотално неспособни да го променят, бидейки екзистенциално обвързани с фасадата на “приемливата” представителна демокрация.
Държавата не може да бъде заснета с камера. С нея не може да се преговаря директно. Тя не може да бъде изплашена от протести или шантажирана посредством призиви към една или друга гражданска инициатива. Либерално-демократичната държава е призрак, който отдавна се е еманципирал от оковите на физическото съществуване и принципите на лична отговорност или директна отчетливост. Автономният бюрократичен и административен процес – това е грамадното туловище на това, което дефинира социалната ни сфера и диктува правилата на общото ни пространство.
Една от честите грешки при анализирането на взаимоотношението “бюрократичен апарат – политическа система” е допускането, че бюрокрацията постепенно расте в своето ниво на сложност и поглъща уж първостепенната и първо възникнала политическа и партийна система, извращавайки нейните характеристики и превръщайки я в своеобразен зомби режим на пълна безконтролност.
Демокрацията расте в стомаха на бюрократичния Левиатан. Не съществува възможност или шанс за пълноценното или дори оперативно, оцеляване на общество с такова високо ниво на софистикация без предпоставката на един невидим корпус от силно специализирани професионалисти, които наблюдават за смазването на всеки един механизъм. Сегашната бюрокрация в своя най-чист вид се състои от служителите на ведомствата, анализаторите, съветниците, преподавателите-специалисти, всичките дребни инспектори, списвачи, стажанти, секретари, експерти и прочие.
Стотици хиляди на първа линия, работещи директно за планирането, комуникирането и изпълнението на всеки един план. Но отвъд тях има и цяла каскада от допълнителни, дори алтернативни структури, които с напредването на модерността стават неотменна част от живота на всяка държава – като огромният НПО сектор, като информационно-медийната върхушка, този полис на самозвания елит, който функционира като основен интелектуален тръст на тази невероятно сложна и невероятно безлична система.
Важно е да отбележим едно: повечето от участниците в този апарат не считат себе си за част от него. Държавата е организъм с ниска, или дори отсъстваща, степен на себеосъзнатост. Тя наблюдава отражението си в езерото на публичното мнение, обществените медии и геополитиката непрестанно, но не разпознава лицето, което я гледа обратно. Бюрокрацията функционира автономно. Проблемът при нея произтича почти изцяло от взаимодействието ѝ с все по-силните алтернативни структури. Държавният бюрократ не е осъзнат и не смята своята всекидневна дейност за нещо повече от работа. Но представителят на неправителствената организация, оборудван с идеология, въоръжен с комсомолски плам и утопична визия, знае как да противопостави собствените си интереси на тези на безличната грамада. И как да накара тази грамада да заработи в синхрон със собствената му структура. Посредством редовната, повсеместна инфилтрация на държавната бюрокрация на всички нейни нива от представители на алтернативни структури, държавният призрак добива измеренията на идеологически полтъргайст, който обсебва народонаселението с присъствието си и превръща всяко пространство в окупирано такова. Това е тоталната държава.
Разликата между тоталната и тоталитарната държава е огромна. На първо място става въпрос за семантическа разлика, която постепенно придобива и реално отражение. Тоталитаризмът неизбежно е режим, има пряка наследственост, ясно обособена управленска каста, до която достъп се добива трудно, ако въобще е възможно. За разлика от това тоталната държава продължава своето съществуване именно благодарение на привидната смяна на караула. Има едно специфично усещане, което е познато на всеки българин – чувството, че независимо кой е на власт, траекторията на развитие на страната ни остава непроменена.
“Смениха се, ама те пак са същите.” Това не е конспирация. Така работи тоталната държава. Арката на нейното историческо развитие е дълга и клони към репресиране на дисидентския дух. Разликата е в повърхностните признаци. Да, Борисов говореше за християнски ценности и традиционно семейство в късните етапи от управлението си, но в нито един момент политиката му в демографско отношение не е отразила нещо различно от апатичността и цинизма на “Продължаваме промяната”. В нито един момент той не направи концентриран опит да противодейства на алтернативните стълбове, на (по негово време все още прохождащия) НПО сектор, който въведе в българската действителност чужди концепции и разбирания, които постепенно започнаха да виреят и да доминират дискурса сред младо поколение българи, които така или иначе имат много съмнителна връзка с корените си и нямат ясна представа какво представлява родната идентичност. Не приемствеността от Борисов към Петков ни доведе дотам, че София Прайд събира десетки хиляди участници всяка година и на него вече се появяват детски сцени и бутикови вибратори. До това доведе системната инерция на безличния държавен апарат, впрегнат в услуга на гол клиентелизъм от управниците и изкривен в посока дегенеративна либерализация от алтернативните властови центрове на следпреходна България. Тотално необезпокоявани.
Втората разделителна линия е в инструментите на принуда. Тоталитарният режим борави с директната репресия, със заплахата от саморазправа и с постоянното подсещане за надмощие. Държавата е зинала паст, която във всеки един момент е готова да сдъвче и изплюе своя опонент. Тоталната държава не се нуждае от това. Опонентът ѝ се скопява сам, почти доброволно, в своето отчаяно търсене на обществено одобрение и приемливост. Тоталитарната държава има един-единствен властови център.
Тоталната държава има много и различни и те често си противоречат, но всеки един от тях има уреди, чрез които може да превърне живота на обикновения гражданин в Ад.
Затова този обикновен гражданин е длъжен да търси пътя на минималното съпротивление, да лавира в границите на тънката линия на приемливостта. Политическият коментариат позволява един миниатюрен набор от “правилни” позиции по дадени теми, НПО секторът в повечето отношения го дублира с малката разлика в механизма на надвисналата заплаха, държавата, вече в съдружие с доскорошните си конкуренти, следи зорко за правилата на изказване и свободомислие. В тази всеобхватна мараня се ражда автоцензурата.
Самосиндикалното стесняване на границите. В тоталната държава няма разграничение между личното и политическото. Те са едно. Искаш да си купиш книга? Книжарницата предлага специални кондоми с лика на Владимир Путин, като 15% от цената ще отиде в подкрепа на украинската армия. Междувременно мейнстрийм медиите ти напомнят, че вечерта има шествие в подкрепа на Украйна, на което не бива да забравяш да присъстваш и което ще бъде посетено от представители на властта. Това, в своята същност, е манифестация от социалистически тертип, този път представена като доброволно волеизявление по наболяла тема. Постави на профила си снимка на украинското знаме, както и текст, че си тройно ваксиниран и все още носиш маска, за да сигнализираш на близките и приятелите си, че си от правилната страна на историята.
Последствията за неспазване на неписаните правила на тоталната държава са фатална социална и икономическа изолация. България още не е достигнала до етапа, в който се намират западни страни като Канада, където буквално няма път за дисидентска политическа организация дори на най-елементарно ниво. Но това е посоката, в която сме се запътили. От трибуната на Народното събрание се обсъжда кенсъл култура, говори се за положителното влияние на “Отворено общество”, за това дали педофилията е болест или престъпление, използват се писма на чужди посланици като правно основание за ново законодателство. Страната ни се намира в етап на ускорен разпад на суверенитета. И измежду отломките на стара България се подава главата на тоталната държава.
Тоталитарният режим поставя акцент върху реда и законността. Той може да вирее единствено в полумарка между повсеместната военна мобилизация срещу външния враг и абсолютното малодушно спокойствие във вътрешен план. Тоталната държава съществува в контекста на постоянна метаморфоза. Това звучи парадоксално, предвид по-горното статично описание на фундаменталния ѝ бюрократичен механизъм, но няма нищо необичайно в това. Човешкият дух бленува за активни, деструктивни позиции. Прогресивната идеология е една такава.
Тя е Идеология, която поставя на дневен ред движението, рушенето на норми, граденето на нов свят. Реактивната позиция, от друга страна, обикновено е далеч по-постна и непривлекателна. Защо проукраинските протести са в пъти по-големи от тези в полза на неутралитет, макар всички проучвания да показват, че неутралитетът се подкрепя от над 70 процента от населението на страната ни и представлява далеч по-популярна позиция? Защото идеята за неутралитет е реактивна. Тя призовава именно към внимателно процедиране, запазване на настоящия ред на нещата и въздържание от излишно действие. Тя зове за нормалност, докато отсрещната страна френетически тегли по посока на нов и непознат свят, в който държавата и обществото заемат различно място от досегашното си. Фанатизмът се заражда в контекста на активната идея. Това е и основният способ на тоталната държава – впрягането на активни идеи, за да консолидира някаква дребна, но изключително шумна социална, електорална и дори отбранителна база. Казвам отбранителна, защото в българския контекст се озоваваме именно в тази позиция.
Масата от хората, които са А) радетели на сегашното правителство; и Б) фенове на идеята за пълна подкрепа и военна помощ за Украйна, са софиянци или граждани от няколко големи популационни центрове. Най-вече става въпрос за София. Най-космополитният град, най-развитият, най-близо духовно и материално до Запада. И също така дом на властта. Ако имаш София, малко или много имаш държавата. Там са механизмите, които карат системата да продължава съществуването си. Точно там е и електоратът на ДБ и ПП. Манифестациите в полза на Украйна, въпреки привидната си критичност към правителството заради предполагаемата му нерешителност, са своеобразно заявяване на сила.
“Градската десница е тук и няма да позволи на Ганьо да поеме контрола”.
Ако приемем правителството на Кирил Петков за крепост, то тези протестиращи са вражеска армия, която е обградила стените и чака мирно и спокойно капитулация. Едновременно с това, обаче, извършват и друга функция – възпират други нападения. Трета армия, за да стигне до стените на тази крепост, трябва да прекоси обсадилите я орди. И така армията се превръща в отбранителен ров.
Това са принципи и взаимоотношения, които се разбират на интуитивно ниво. Ако допреди 2 седмици градският елит и политическия коментариат бяха изпаднали в триумфален екстаз и зовяха за разправа с лукавите нечовеци от русофилски тип, то сега, след излизането на резултатите от няколко проучвания (YouGov, Евробарометър, Естат) за нагласите на средния българин тонът бе смекчен и ентусиазмът за гонения се превърна в гневна индигнация за това колко примитивен продължава да е Ганьо на фона на тежката международна ситуация. Несигурността на сегашното статукво се крие в неговата вродена склонност към загубата. Българският либерал и евроатлантик е пристрастен към слабостта си. Той се страхува да сграбчи държавата изцяло. Налага му се да шикалкави, да прикрива желанието си за смяна на сегашната администрация с такава, която е удобна за собствените цели, зад сложни мисловни конструкции за лустрация и за ревизия на борисовите правителства. Това са естетически нелепици, от които лъха на страх. Собственият електорат на ПП и ДБ ще бъде отвратен от всеки открит и откровен опит за затягане на хватката върху властта. В този смисъл едно от големите клишета за Ur-Fascism на Умберто Еко е вид автопортрет на следвоенния либерал: представата му за самия себе си е някаква сложна ментална гимнастика между прекомерната сила и доминантността на либералната система от една страна, и от друга на вечно надвисналата опасност и неминуемото настъпване на ужасната Алтернатива, която дебне отвсякъде.
В този смисъл достигаме и до последния голям белег на тоталната държава, който я отличава от тоталитарната. Опозицията е двигателната сила на тази система. Но не в наивния смисъл на политическия плурализъм. Опозицията е демонът, чрез който изтощеното и деполитизирано мнозинство бива стъписвано и активизрано. Във Франция видяхме пример пар екселанс за това – Макрон мобилизира огромни части от левия електорат единствено по силата на това, че успешно прожектира сянката на фашисткия звяр в лицето на Марин Льо Пен. Френската система е идеално създадена по начин, който гарантира, че максимално голяма част от населението ще бъде еднакво недоволна при всеки един развой на събитията. Но, както британците редовно си казват, че “поне не говорим немски”, когато се случи нещо особено неприятно, така и французите могат да се успокояват, че поне фашистката Льо Пен не е на власт, докато Макрон продължава да качва пенсионната възраст и да създава още по-силни специализирани полицейски части за разправа с гражданското недоволство.
Същото виждаме и в България. Страхът от “Възраждане” е единственото, което държи управляващата коалиция цяла. Никой не крие това; Кирил Петков заяви в прав текст по време на злощастната си среща с представителите на превозвачите, че при нови избори ще дойдат на власт Костадинов и сие. Христо Иванов от седмици тръби за екзистенциалния ужас, който го изпълва при мисълта за демократичен процес, който не протича според неговите строги очаквания и изисквания – сиреч, изборна победа на “Възраждане”. Единствената партия, чийто електорат расте въпреки кризите е тази на Костадинов. Тя е най-важният стабилизатор на правителството. Това е вечна битка без резултати и без победител. “Възраждане” никога няма да постигнат нищо смислено преди да се сдобият с властта, а правителството никога няма да ликвидира “Възраждане”, защото това би означавало самоунищожение в полза на следващата фасада за автономно функциониращата администрация, в лицето на ГЕРБ, както и на следващия вътрешносистемен опозиционен елемент от рода на Янев.
В този смисъл, Костадинов и Петков вероятно не си дават сметка колко дълбоко обвързани са съдбите им. Наследството, което ще оставят след себе си, ще се базира изцяло върху постоянното им единоборство. Двамата са симптоми на един и същ феномен на вопиющата, убийствена “нормалност” на тоталната държава, която асимилира всеки опозиционен елемент и го превръща в поредния механизъм на оцеляването си. Заявявам това въпреки привидната пълна антисистемност на Костадинов. Партията му се състои от него и още двама или трима сравнително кадърни политически изпълнители; отвъд тях се наблюдава аморфна маса от хора без ясни цели и без ясна полза. Няма нищо, което да ни навява на мисълта, че “Възраждане” ще се справи по-добре с овладяването на държавния Левиатан и впрягането му в посока собственото му унищожение. Костадинов е също толкова голяма жертва на либералния демократичен процес, колкото и всеки друг. Заложник е на естествения популистки инстинкт за повсеместното задоволяване. Авторитарната му (може би по-точно авторитетна) външност функционира единствено като параван за иначе народна политика, каквато сме свикнали да виждаме навсякъде. Дори и да дойде на власт, неговата воля ще бъде пречупена от тази на електората му.
Принципният консерватизъм и стратегията на тихата нормализация са формула, която води в най-добрия случай до отлагане на загубата. Време е за истинска новация в българската политическа сфера. Да си представим свят отвъд вампиричния замък на либералната демокрация.
