Филмът “Пътят на охлюва”

Премиерата на филма „Пътят на охлюва“ бе и в памет за писателя Алек Попов.

Тежка е съдбата на един творец. Особено на един голям писател в дребнавото, лицемерно и кърваво съвремие.

А отговорността, която поема режисьорът в предаването, аналитичното и систематизирано тълкувание пред самия себе си преди снимките, в процеса на работа и при финализирането на окончателния облик на филмовата творба по дадена литературна такава, тя е огромна.

Такава отговорност може да бъде понесена и успешно издържана, когато режисьорът е наясно с величието на литературата като способ за изразяване на неизказаните душевни състояния, когато познава в дълбочина автора на литературната творба, още повече – работи с него рамо до рамо в процеса по съставяне на сценария – и владее кинематографичните похвати, проумявайки лещите на обектива не просто като човешко око, а като божествено същество, което едновременно концентрира, фокусира погледа си върху малкия – на пръв поглед примитивен и профанен – детайл, върху общата картина и отделните, многомилионни и многопластови чувства в дадения кадър, сцена, секвенция и завършената лента, съставляващи финалния продукт.

Режисьорът Деляна Манева, съпруга на покойния български писател Алек Попов, успява да внесе посланието на буквите в щриха на жестовете и в силуета на фигурите с впечатляваща инвенция и такт.

Завършената творба, „Пътят на охлюва“, бе прожектирана в неделната вечер на 26 октомври в РЦСИ Топлоцентрала. Цялата вечер бе посветена на Алек Попов, след прожекцията се състоя и дискусия, а цялото събитие мина под организацията на CineLibri. Но тук няма да изпадам в репортажност относно провелото се мероприятие.

Целта ми е критика на филмовата творба. Една по-различна дисекция на продукта, разрязан с различен от този на утвърдилите се съвременни български критици скалпел. Различен единствено в качествата на неопорочените ми сетива.

В своята същност, филмовото изкуство е с изцяло индустриална природа и следователно е изначално лишено от влияние върху човешкото въображение, за разлика от литературата, която го стимулира и води във вътрешно неизживяните светове, вместо да му сервира един застинал, чужд прочит на посланието. 

В днешно време и особено в тази индустрия, талантливият творец се счита за чудовище. Защото изостреният му до краен предел вкус за неподправената истина (да не се бърка с фактологичната) потиска и задушава вкуса за красотата – след като красотата винаги съдържа елемента на чудо, би било абсурдно да се предполага, че чудното е винаги красиво. И тъй като публиката е неспособна да изпита радост от въображението само по себе си, от мечтите и възхищението, иска да изпита първичната тръпка от чудната изненада (страхотния драматичен, екшън обрат), а последната е чужда, извънземна за истинското изкуство. И по този начин творците в съвремието плащат „данък обществено мнение“, прекланяйки се пред вкуса и изискванията на публиката.

Това беше и причината да вляза скептично настроен в залата. Но грешах.

„Пътят на охлюва“ е един от тези редки образци в киното, които се отърсват от данъка; които предават литературното въображение въпреки филмовата адаптация. В този филм не красотата, драмата и обрата са издигнатите до идолопоклонничество качества, а болките, лицемерието, гордостта, самотата и обичта са интимните, фини и скромни послания, които не са насочени към масите, а към онези чувствителни души, които разбират пътя, живота и копнеят за свободата.

И въпреки че по своята същност тази творба е елитарна, тя низвергва – в своята близост до житието на обикновения човек, –  снобизма и присъщото му пренебрежение към простолюдието. Този филм е близо до всички социални класи и хора с различен произход, подтикващ ги да се стремят към необременеността и чувствителността. Защото животът, както предава с посланието си Алек Попов, е крехък. Прекалено ценен, за да се пропилее в търсенето на мимолетна слава, благосъстояние и сигурност.

Естествено няма да преразказвам сюжета. Нито пък ще оценявам актьорската игра. Тя е достатъчно професионална и спокойно може да се конкурира с тази на западните актьори.

Това, което бих могъл да подчертая по отношение на продукцията, е майсторският поглед, насочил оператора към естетически издържаната картина.

Монтажът ловко сменя сюжетните времена, без да натежава излишно. Като забележка в картината може да се споменат  телефонните обаждания и анимираните съобщения, които са подредени прекалено наивно и не толкова креативно.

Музиката не е достатъчно аналитична и вглъбена, а по-скоро навлиза в първичното схващане за мястото и ситуацията, несъумявайки да се плъзне под и следователно да изнесе “подкожните” абстрактни пластове на сценария. Пропуск, който се среща все по-често в българското кино и театър, сякаш пренебрегващи ролята на композитора в основното послание. Така например в този филм, когато сцената навлиза в гръцкия свят, музиката подема клиширан гръцки лайтмотив с опит за новаторство като включва цигулки, „поемащи щафетата“ от бузукито в кулминацията или по-скоро малко след нея.

Може да се наблегне много повече на старинните ладове и не толкова на кръчмарските мотиви (въпреки че някои от гръцките сцени са именно в кръчми), защото връзката между нашия и гръцкия народ е вековна, изпълнена с битки за надмощие, а чисто човешките отношения, лишени от политическа полемика, носят много плод за вдъхновение не само в литературата, но и в композицията.

Дори комунизмът, представен (визуално) ярко в една от сцените, може да се обвърже например със старата гръцка демокрация и дори с древногръцкия вдъхновител на социализма Платон, да се търсят по-вкоренени в европейската цивилизация звучения, защото самият сценарий, въпреки че не показва тази връзка, носи духа й. А гробът на Казандзакис с неговото послание отваря портата към много други, древни и анархистични светове, които са пропуснати от музикалната форма във филма.

Но, връщайки се на сюжета и посланието, най-важното в тях е успешно представената трагедия в личния живот на един човек на изкуството (главният герой, писателят Виктор Попов, изигран от Михаил Билалов), с проблемите в семейството, обществото, цивилизацията и дори собствените възможности.

И въпреки тях, той намира покой, утеха, радост. В несигурността, в преходното, в движението на живота, в Божественото творение и Твореца, които се различават толкова, колкото се различават Аз и Мен. Тези две думи не са нищо повече от една конвенция. А в крайна сметка, както осъзнават великите писатели овреме – и както сам ме научи покойният Алек Попов, когото имах честта да познавам, макар и за кратко, – думите не предават живота, те просто го символизират.