От детска мечта до национален герой – историята на пилота Иван Сомлев

Време за четене: 9 минути

Фелдфебел Иван Сомлев в пилотска униформа

Част I. Първи години

Това е една история за пламенна отдаденост, безкрайно родолюбие и невъобразима жертвоготовност. Главният герой в нея е фелдфебел Иван Минчев Сомлев, пилот, загинал в защита на българското небе през Втората световна.

Роден на 1 февруари 1922 година в Габрово. Баща му е просбописец[1] в габровския съд, а майка му, поради здравословни причини, е домакиня. Семейството има още едно дете – Райна, две години по-голяма от Иван.[2]

Младежът завършва Горнокрайското училище (днес училище „Васил Левски”) с отличие, а основното си образование получава в Първа смесена прогимназия „Радион Умников”, също с отличие. Там той се запознава с бъдещия полковник Христо Григоров Големинов – негов близък приятел от младежките години. Гимназиалното си образование Иван продължава в Априловската гимназия в Габрово.[3]

Интересен факт е, че родната му къща е в слабозаселения тогава квартал „Борово”, съвсем близо до къщата на Продан Тишков – Чардафон, изиграл важна роля в Съединението.[4] С основание може да се твърди, че той става кумир на младия мъж.[5]

Още в началото на гимназиалното си образование Иван се проявява със своите физически качества. Той става част от футболния отбор. Когато С.К. „Чардафон” взима решение за подмладяването на състава си, Иван е от първите включени в отбора младежи. По-късно (след записването му във Военно-въздушното училище в Казанлък) той продължава да играе мачове за отбора. Председателят на клуба (фабрикантът Иван Калпазанов) редовно го взима с автомобила си от Казанлък, а след приключването на мача, го връща обратно.[6]

Приятелите на Иван го описват като скромен, честен и справедлив. Според тях той притежава певчески дар, което му отрежда място в хора на гимназията. Полага всички усилия, за да се грижи за своето семейство. Това се потвърждава най-сериозно в края на живота му. На 15.03.1944 година той изпраща писмо до сестра си, в което я уведомява, че ще получи колет и 4000 лева, от неговите собствени спестявания, за благото на семейството.[7] Интересно защо, но Райна получава само парите, без колета.[8]

През 1938 година учителите от Априловската гимназия организират посещение на Военно-въздушното училище в Казанлък. Тогава Иван случайно се запознава с двама млади летци-изтребители – Борислав и Ангел (родовата памет не е съхранила фамилните им имена). Те го развеждат из хангарите, обясняват му за машините, разказват му и интересни истории. В този момент всичко в живота на Иван се преобръща. Той решава, че иска да стане пилот. Успехът му пада, защото започва все повече да посвещава времето си на занимания, свързани с темата за авиацията.[9]

Постепенно Ангел и Борислав стават близки семейни приятели. Борислав, който е приет като втори син, напътства и съветва младежа за всичко, свързано с военната авиация. Интересен е и начинът, по който Борислав изпраща писмата си до Иван – поставя ги в торбички с пясък и след като кръжи със самолета си над дома му, ги пуска в двора на къщата. По-късно младият бъдещ пилот ще прави същото.[10]

Част II. Сбъдната мечта

По ирония на съдбата изпитите за матура и изпитите за летци са насрочени за един и същи ден. Въпреки безкрайните молби на родителите му да завърши първо образованието си, Иван е категоричен, че иска да се яви на изпита за пилот. Казва им – „Искам да летя! Това е моят шанс да постигна мечтата си. Изпити за матура винаги мога да положа и да получа документа”. [11]

Заветният ден настъпва. Сомлев взима всички изпити с отличие, благодарение на отличната му физическа и психическа подготовка. Скоро след това постъпва като курсант във Военно-въздушната подофицерска школа в Казанлък. Точно там той извършва своя първи полет.[12]

След завършването на школата в Казанлък, Иван е изпратен да продължи обучението си в изтребителската школа в село Долна Митрополия. Тук той се сприятелява с подпоручик Кольо Колев, бъдещия съпруг на сестра му.[13]

 Школата разполага с множество тренировъчни самолети като „Врабче”, „Синигер”, „Орел”, „Сокол”, „Доган”, „Авия 135”, „Лястовица”, „Оса” и други. По това време началник на школата е безстрашният капитан Кръстю Атанасов.[14]

След успешното завършване и на тази школа, Иван е изпратен в летище Телиш[15] за обучение в школата за инструментално и сляпо летене. Много скоро след това е изпратен на боен стаж. Зачислен е в 6-ти изтребителен полк, разположен на летище Карлово с командир полковник Васил Вълков. От времето на обучението му в школите са запазени няколко тетрадки, в които Иван много старателно и подробно води записки по време на лекциите.[16]

 От момента на зачисляването му в Карлово, Иван започва да прави това, за което мечтае от години – да служи на Родината.

Част III. Бойно кръщение – 10 януари 1944 година

Бомбардировката на 10.01.1944 година над София е извършена от два бомбардировачни полка от по 110 бомбардировача „Освободител”(„B-24 Liberator”) и „Летяща крепост”(„Boeing B-17 Flying Fortress”) и един изтребителен полк от 110 самолета „Светкавица”(„Lockheed P-38 Lightning”). Височината на полета им е 7000 метра. С цел да се разстрои бойния ред на бомбардировачите, при което те стават уязвими, всички наши изтребители атакуват само тях. Атаката започва с пикиране повече от 1500 метра. След нея се завързва бой с американските изтребители в продължение на 20 минути.[17]

 Въпреки героизма на нашите летци-изтребители и огъня на противовъздушната артилерия, която успява да изстреля 1958 снаряда, противникът прелита на 5 вълни над София. Бомбардировката се извършва на два етапа – дневен и нощен.[18]

По време на дневната бомбардировка снаряд пада близо до регентството. Парче от взривното вещество разпаря тапицерията на кабинета на министър-председателя Богдан Филов. Това го впечатлява много и той отбелязва в своя дневник – „Това съвсем не е символично попадение”.[19]

     Първото бойно кръщение на Иван Сомлев става именно на 10 януари 1944 година. Заедно с още трима летци той е изпратен в подкрепа на 39-та български летци-изтребители, които водят неравен бой с англичани и американци. За събитието сестра му разказва:

„Щом чухме за бомбардировката над София, ние изтръпнахме от страх и се залепихме за радиото да слушаме и разберем по някакъв начин дали в този бой участва и Иван. Очите ни не се отделиха от кутията на радиото и бяхме целите в слух. Нищо друго не ни интересуваше…. По едно време се почука на вратата доста силно и видяхме, че пред вратата стои човек в униформа. В първия момент си помислихме, че това е полицай, който идва да ни съобщи страшна вест… Майка ми започна безспирно да повтаря – „За Иван е! За Иван ли е?”… Чухме познатия глас на нашия съсед Прахалчев, който беше портиер на фабрика „Принц Кирил”. Той ни съобщи, че Иван е жив и здрав и се намира в болница в Елена.”[20]

 Семейството е толкова нетърпеливо да види младия пилот, че баща му и майка му решават да го посрещнат на гарата в Царева ливада, от където се взима влакът за Габрово. По ирония на съдбата, те се разминават, защото Иван е облечен във войнишки зимен шлифер, даден му назаем от болницата и семейството му не може да го разпознае. В следващия момент Райна получава обаждане от баща си, като той притеснен ѝ обяснява, че Иван не се е появил. В крайна сметка недоразумението е разгадано – семейството се прибира вкъщи и заварва Иван, заобиколен от десетки хора, близки на семейството.[21]

 След като се разбира какво точно е станало, младежът разказва на семейството си за битката – още в началото на полета се оказва, че самолетът на един от другарите му е повреден и се налага да кацне аварийно. Останалите продължават полета си към София. В един момент забелязват, че срещу тях има десетки бомбардировачи и изтребители. Иван губи видимост и не може да разбере къде са другите двама пилоти. В този миг се оказва притиснат от два изтребителя.

Единият се скрива сред облаците, а другият прави всичко възможно, за да го атакува отгоре. Иван Сомлев си припомня редица тактики от обучението, измъква се и се оказва над преследващия го самолет. Американецът обаче не се предава и повтаря извършеното от Иван. В продължение на 20-30 минути си сменят позициите, като всеки път е застрашен ту единият, ту другият.[22]

 Сомлев забелязва, че горивото му е на привършване и започва да търси място за кацане. Една от възможностите да се спаси е като изостави самолета и скочи с парашут, но той отказва да напусне своята бойна машина. Тогава Иван прибира колесника и решава, че ще използва самолета си като шейна върху заснежената поляна пред него. Така и прави.

Със закъснение забелязва, че самолетът неудържимо се отправя към бетонна стена. Затваря си очите и си казва: „Край, не само себе си, но и самолета не успях да спася”.[23] Перката обаче се забива в земята и самолетът спира малко преди да се удари в стената. Излизайки от самолета, Иван припада в следствие на умората, стреса и силното слънце. Хората наоколо успяват да го изтеглят и да му окажат бърза помощ.[24]

 След това Иван разказва на семейството си, че докато чакал на гарата в Горна Оряховица, се запознал с рота, чийто командир успял да го разпознае. Всички му отдали почести с викове: „Ура”. Споделя, че на ум си казал: „Ето това е най-голямата и най-ценна награда, която човек може да получи през живота си, и аз съм този щастлив човек”.[25] Разказва, че след това си говорил с войниците, разказвали си истории, а на тръгване се прегърнали по братски.  Командването оценява дейността и смелостта на Иван и го прехвърля в елитния 3/6 орляк, който разполага с машини „Месершмит Bf 109“.[26] Именно в този орляк малко преди Сомлев служи и Списаревски.

Последвал обаче конфликт с неговия партньор по време на боя – бъдещия полковник Тодор Розев, който описва целия полет в своята книга „Спомени за летеца”.[27] Розев твърди, че Сомлев е действал самонадеяно и го е изоставил. Също така казва, че не е имало американски самолети, а немски и Иван се е объркал. Тези твърдения, обаче, нямат особено солидни доказателства и затова не са приети от по-голямата част от командването. (Снимка 1)

Част IV. Последен полет – 16 април 1944 година

Животът на елитния 3/6 орляк е напрегнат. Летците-изтребители са в непрекъсната бойна готовност.  В едно писмо Иван пише до сестра си: „Положението при нас е много напрегнато. Приличаме на затворници в килии. Стоим в помещенията в пълна бойна готовност, очаквайки всеки момент заповед за излитане и среща с врага на Отечеството.”[28]

Настъпва 16 април – ден преди Великден, към Букурещ се отправят 400 противникови самолети, които подлагат нашата столица на най-тежките бомбардировки, на които са били свидетели българските граждани. Летците са вдигнати на тревога. Сомлев не е в списъците на бойните екипажи в този ден, но воден от непреодолим порив да защити родното небе, влиза в самолета на Тодор Розев , който по-късно остава вечно благодарен на Иван, и казва: „Макар да не съм в списъка, и днес е мой ред! Мой свещен дълг е да бъда редом с цялото ято”.[29]

Категорично отказва да напусне самолета, а Розев гледа с изумление как Сомлев излита и се губи в мъгливото небе. Думите са безсилни да опишат тази велика жертвоготовност и дълбока синовна обич към Родината, която само един български мъж може да даде.[30]

Срещата с врага става край село Гушанци, Берковишко. В мрачното небе Иван Сомлев се натъква на няколко „летящи крепости” и куп изтребители. Разразява се героична и жестока схватка. Въпреки че Иван полага всички усилия и знания, въпреки че се бие с решителността на Списаревски, не е особено трудно да бъде уцелен един-единствен самолет. В един момент „Месершмит”-а на Сомлев полита рязко надолу, забива се в земята и мигновено експлодира.[31]

 Селяните от Гушанци с ужас наблюдават схватката. В началото си мислят, че падналият самолет е вражески, но след като се приближават, разбират, че е български. Намират разпръснати пагони, ботуши, часовник със спряла стрелка точно на 12:00 часа, части от тяло и дрехи. Гордост и скръб се изписва по лицата им пред невероятния подвиг на този българин,  който смело се противопоставя на противника, заплашващ Отечеството.[32]

Така завършва последният полет на подофицер летец-изтребител Иван Минчев Сомлев, изпълнил докрай синовния си дълг и святата клетва към Родината, че ще се бие за нея до последния си дъх.

Жалейката за смъртта на Иван Сомлев
Част V. Погребение и памет

След като семейството разбира за трагичната смърт, останките на Иван за пренесени в родното Габрово. Погребението е на 20 април 1944 година. Цялото население се стича по улиците на града, за да отдаде почит на героя. (Снимка 2)

Ковчегът е носен от неговите бивши съотборници от габровския футболен клуб и другари от армията. Тръгват от църквата „Св. Богородица”, стигат до кметството, където кметът Петър Клинчев произнася смразяваща кръвта реч, а след това пренасят ковчега до габровските гробища.[33]

На панахидата за 40 дни от смъртта му в Габрово идва летецът Кольо Колев, запознава се със сестрата на Иван и няколко години по-късно се жени за нея.

Бившият рефер и доайен на футболните съдии в Габрово Кръстьо Дойчинов си спомня за една част от последното писмо на Иван, изпратено до сестра му. Там е написано следното: „Готов съм за народа си да дам всичко, що зависи от мен, за един мирен свят. Моята саможертва е нищо пред дълга към Родината”. [34]

По време на комунистическия режим от 1944 до 1989 г. Иван Сомлев и делото му са буквално изтрити от историята, поради факта, че е царски подофицер. След промените истината възтържествува и Сомлев беше обявен за национален герой преди по-малко от 10 години. Името му се споменава редом до това на Списаревски на всички национални чествания.

Краткият, но славен живот на Иван Сомлев е пример за истинското родолюбие и искрената жертвоготовност в името на едно по-висше благо. Нека неговата памет и паметта на всички наши летци, загинали в защитата на българското небе, да остане завинаги в народната памет!


Библиография
  1. Берберова, М., Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк. Габрово: „Габрово принт“, 2001
  2. Берберова, М. Реквием за Златокосия небесен рицар. Габрово, изд. „Габрово принт“, 2005
  3. Розев, Т. Спомени на летеца. София: „Военно издателство“, 1957

Бележки

[1]Човек, пишещ молби, заявления и жалби;

[2]Берберова, М. Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк, 2001 г., Габрово: „Габрово принт“, с. 9;

[3]Пак там, с. 9 до 10;

[4]Български опълченец, а по-късно и военен. На 6 септември 1885 година влиза в Пловдив с четата си;

[5]Берберова, М. Иван Минчев Сомлев…, с. 12 до 13;

[6]Пак там, с. 14 до 15;

[7]Части от писмото са цитирани в книгата „Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк”, а то самото е в личен архив на наследниците на сестрата на Иван;

[8]Берберова, М. Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк, 2001 г., Габрово: „Габрово принт“, с. 22;

[9]Пак там, с. 22 до 24;

[10]Пак там, с 24;

[11]Пак там с. 27;

[12]Пак там, с. 27/30;

[13]Пак там, с. 30;

[14]Пак там, с. 31 до 32;

[15]Летище, намиращо се в село със същото име, област Плевен;

[16]Берберова, М. Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк“, 2001 г., Габрово, изд. „Габрово принт“, с. 32;

[17]Пак там, с. 41;

[18]Пак там, с. 41;

[19]Пак там, с. 41;

[20]Пак там, с. 41 до 42;

[21]Пак там, с. 42 до 43;

[22]Пак там, с. 43

[23]Пак там, с. 44;

[24]Пак там, с. 44;

[25]Пак там, с. 45;

[26]Пак там, с. 45

[27]Розев, Тодор  „Спомени на летеца”, 1957 г.;

[28]Берберова, М. Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк“, 2001 г., Габрово, изд. „Габрово принт“, с. 49;        

[29]Пак там, с. 49;

[30]Пак там, с. 49;

[31]Берберова, М. Иван Минчев Сомлев – биографичен очерк, 2001 г., Габрово, изд. „Габрово принт“, с. 49;

[32]Пак там, с. 49 до 50;

[33]Пак там, с. 56;

[34]Пак там, с. 62;

Сподели
Петър Сомлев
Петър Сомлев

Петър Веселинов Сомлев е роден на 08.03.2003 г. в София. Възпитаник е на НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“, а понастоящем е студент по история в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Интересите му са в сферата на историята, генеалогията, политиката, международните отношения, икономиката и спорта.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *