Прогресивна България на бившия президент ген. Румен Радев е големият нов играч в българската политика.
Най-опасното в политиката не е грешката, а самозаблудата, която винаги превръща реформаторите в това, което доскоро са отричали.
Има нещо метафизично в това как една политическа енергия може да се превърне в собствената си противоположност. В инженерния свят аварията рядко е резултат от един голям срив. Тя почти винаги започва като малко отклонение с натрупване на напрежение.
Системата продължава да работи, дори изглежда стабилна, но вътрешният баланс вече е нарушен. И колкото повече се игнорира този дисбаланс, толкова по-неизбежен става моментът, в който напрежението се освобождава рязко.
Политиката не прави изключение. И там аварията не идва като външен удар, а като вътрешно натрупване от самоувереност и игнорирани сигнали.
В един момент системата вече не може да поеме собствените си противоречия и тогава настъпва онзи преломен момент, в който енергията се обръща срещу самата себе си.
Именно така реформаторският импулс започва да произвежда резултати, които приличат повече на реставрация, отколкото на промяна. От самото начало проектът около ППДБ носеше заряд на морална революция с обещания за борба с корупцията и демонтаж на статуквото.
Само че в тази бързина да се разграничат от старото, те пропуснаха да видят кой стои зад кулисите на новото. А там, сравнително тихо и търпеливо, се позиционира Румен Радев, който отлично разбира силата на вакуума. В стремежа си да се борят с руското влияние, част от десницата на практика легитимира политическа рамка, в която именно това влияние намери нова форма на живот.
Така, в името на европейския път, се отвори пространство за един много по-хибриден модел. Но има и още един пласт, който прави картината по-иронична. В обсесията си да се борят срещу Бойко Борисов и ГЕРБ, ПП-ДБ постепенно започнаха да възпроизвеждат именно онова, което уж искаха да разрушат – усещане за морално превъзходство и политическа непогрешимост. Нещо като политическа версия на старата максима на Фридрих Ницше „Ако дълго гледаш в бездната, бездната започва да гледа в теб.“
В опита си да унищожат модела Борисов, те започнаха да го имитират.
Именно в момент, в който гласоподавателите показаха, че искат нещо друго. И аз лично продължавам да се чудя това плод на политическа наивност ли беше или на амбиция. Дали става дума за глупост и неспособност да се разбере средно статистическия човек или съзнателен опит да се превърнат в новия Борисов, но с по-излъскано присъсвие в социалните мрежи.
Проблемът е, че медианният български избирател не търси спасение в комбинация от Зелена сделка, тротинетки и съдебна реформа. Няма да ви казвам какво търси, защото ще кажете, че е прост. Вие, умните. Енергията, която трябваше да пренареди дясното, в крайна сметка го вкара в аварийна ситуация. Ако има урок от тази „прогресивна авария“, той е болезнено прост и гласи, че в политиката не е достатъчно да си самоуверен, трябва и да разбираш хората, които се опитваш да убеждаваш.
А когато не ги разбираш, те ти отвръщат със същото. Цената на тази самозаблуда не я плащат лидерите, а идеята. Защото докато едни се опитваха да бъдат морално по-високи от всички останали, реалният резултат е, че дясното в момента е натикано в ъгъла. Колкото по-дълго отказва да признае това, толкова по-дълго ще стои в този ъгъл. И това няма да се промени с високопарни приказки, надменно отношение и чувство за превъзходство
Свързани публикации:
Да живее българо-новозеландската дружба!
Липсват политики, които адекватно да адресират задълбочаващите се проблеми
Защо една майка смята, че държавата не трябва да поема 100% от инвитро разходите
Изкачва ли се наистина България в класацията за свобода на словото?
Цената на компромиса: как „Спаси София“ плати за съюза с миналото
