Манастирски ливади и паметникът на Малкия принц.Снимки и текст: Деница Драганова и Георги Драганов
Ако се чудите кой е най-страшният кошмар, най-свирепият враг и най-лютият душманин на съвременния градско-селски партиец с претенции на жълтопаветен интелектуалец, мокър сън за грант и регистрация в бюрото по труда, то това не е корупцията. Не е и Тръмп. Даже и точните науки не са. Можете да продължите да отгатвате, но ще ви улесня – това е ж.к. Манастирски ливади.
Кварталът до такава степен ужасява представителите на тази каста, че ако стане чудо и този социо-политически слой се осмели да докосне човек от срещуположния пол и създаде поколение (малко вероятно, все пак семейството е за мега смотаните и изостанали простаци), ще бъде учредено НПО, което да се занимава ексклузивно с пренаписването на детските приказки, благодарение на което ще се родят шедьоврите „Баба Яга инвестира в УПИ“, „Дядо Торбалан пресича Каблешков“, „Рапунцел и затворения комплекс“.
Историята на квартала е доста банална.
Земите, както подсказва името, са били собственост на Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка“ и са били основно ниви, с тук-таме пръснати къщички и постройки за обслужване на земеделската работа.
До налагането на комунистическата диктатура и масовата урбанизация чрез строеж на нови квартали с панелно строителство, районът се намира далеч от град София. Така до бъдещия квартал биват застроени от социалистическата градоустройствена мисъл съседните ж.к. Гоце Делчев, Мотописта, Борово, Бъкстон и Павлово. Вероятно само разпадът на системата през 1989 г. предотвратява строителството на панелни блокове и в тези земи.
С идването на демокрацията, Манастирски ливади става това, което можем да очакваме – средната класа търси къде да заживее.
Това става по възможност в нови жилища, по възможност не в панелната сива еднаквост, по възможност в къща или поне малък блок. В северните квартали няма добър транспорт, по-южните и вече очертаващи се като елитни квартали в подножието на планината Витоша комуникацията също е сложна. Някак логично е празните терени да бъдат апетитни за строителство. Относително по-малкото регулации[1] при строителството в този нов квартал естествено бързо го правят желан за множество от новите и старите жители на София.
И ако преди 15-20 години строителството в началото е основно на големи мастодонти от тухла, емулиращи духа, но не и визията на панелните блокове, то напоследък из останалата част на квартала се наблюдава строителство на по-ниски сгради, повечето от които – със собствени дворове.
Има и няколко кокетни нови детски площадки.
За бога, има дори бронзова статуя на Малкия принц от произведението на Екзюпери, която бие по абсолютно всички естетически критерии поръчаните нови статуи за публичните пространства от Столична община през последните години.
Има мол, има супермаркети, има десетки квартални магазинчета, има болница, има два парка наблизо (пред Националния исторически музей и Южния парк), има достатъчно адекватен градски транспорт – трамвай 7, тролей 2, автобус 111, лесен вход до бързи пътни артерии като бул. „България“, „Околовръстен път“ и бул. „Братя Бъкстон“.
Че кварталът, построен повече като хаотичен проект на колективната строителна мисъл, а не на централното планиране, има своите проблеми, факт – нищо не е съвършено. Че може да се поработи върху качеството на тротоарите и пътната настилка, може. Че има нужда от детска градина и поне един площад, има[2].
Но наблюдавайки кварталите, създадени за благото на обществото, можем да си дадем сметка, че пазарната мисъл работи по-добре дори и когато става въпрос за естетика. А това, че в квартала липсва кооперативно пазарче, площадка пълна с фасове и олющена катерушка във формата на ракета, аз лично бих го преживяла.
Бележки
[1] Градоустройствената политика в София. Препоръки за реформа, ЕКИП. Автори: Георги Вулджев, Теодор Караколев, редактор: Стоян Панчев, София, 2018 г., стр. 9-15
[2] Стратегия за развитието на София – град на свободни хора, арх. Христо Генчев и доц. д-р Марин Генчев
