Черната дата Девети

Време за четене: 4 минути

9 септември 1944 година е един от най-пагубните дни за България. Това не е дата, в която България е освободена от измисления фашизъм, учил се в последствие в червените учебници по история, а е ден на окупация на българското царство – Деветосептемврийския преврат. Това е успешното и насилствено превземане на държавната и местната власт в Царство България с въоръжени сили, организирано от опозиционната политическа коалиция Отечествен фронт.

България обявява неутралитет на 5 септември и започва преговори със страните от анти-хитлеристката коалиция. Всички немски войски са напуснали страната или им е иззето оръжието. СССР е напълно наясно с тези стъпки на новото регентство и правителство. При подобна международна ситуация, навлизането на РККА (Червената армия) в българските земи е в нарушение на всички международни права, а и на обикновения морал. След заповед на българския военен мистър, войските на Царството остават в казармите, където им е иззето оръжието от съветските окупатори. В резултат на тези действия има дори случаи на самоубили се български офицери, при опит да бъдат обезоръжени. След края на войната са оставени съветски войски, чиято издръжка е поета изцяло от българската държава. Изнесен е целият архив на Царството, много злато и още безброй ценности, което отново говори, че РККА не освобождава България, а я окупира и вкарва в своята зона на влияние.

Непростими са действията на Народния съд – фактически орган на левия революционен терор, действал в Царство България през декември 1944 – април 1945 г. Това са думите на немския журналист-антифашист Волфганг Бретхолц, кореспондент на швейцарски и шведски издания – очевидец на събитията:

На девети септември, държавната власт в София, бе обсебена от група мъже, които се представят за истински демократи и представители на българския народ. През януари 1945г. в София се разигра чудовищния процес срещу повече от 100 военнопрестъпници. Още в деня на пристигането си, издействах от министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многословие, че този процес доказвал колко честно България скъсвала с фашисткото си минало. Самият съд се бе превърнал в театрална сцена с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето отвращение и възмущение. Върху многото, подредени една зад друга пейки, седяха подсъдимите, общо 162-ма. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието. Голямото избиване на хора бе започнало. То нямаше да приключи преди във всеки град и във всяко село да бъде унищожена и последната свободомислеща личност, която би застрашила комунистическата диктатура. Един цял слой от населението. Духовният елит на народа. Той трябваше да бъде ликвидиран физически.

Този инструмент на терор е създаден с наредба-закон на 30.09.1944г., от правителството на Георгиев, като това става в противоречие с Търновската конституция, която кабинетът претендира, че ще възстанови, и легализира започналото с Деветосептемврийския преврат повсевместното политическо насилие в страната. От 20.12.1944 до 02.04.1955 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са около 30 000, а обвинения са повдигнати на над 10 000. Съдбата на много други арестувани е неизвестна и до ден днешен. Процесите биват извършвани из цялата страна, включително на места като Софийския университет и Съдебната палата. За период от около 4 месеца са издадени над 9000 присъди, с които биват осъдени на смърт почти 3000 души, над 1000 получават доживотен затвор, а останалите получават присъдата от затвор от 1 до 20 години. Един от осъдените е Димитър Пешев, обявен за почетен гражданин на Израел и посмъртно получил най-високия български орден – „Стара планина“, човек с голям принос за спасяването на българските евреи. Въпреки това присъдата му е 15 години затвор заради „фашистка дейност и антисемитизъм“. Константин Муравиев е единственият оцелял министър председател на България от преди преврата. Присъдите се изпълняват в името на „Симеон Втори, цар на българите“, не заради него, а защото комунистите са искали да създадат илюзията, че Търновската конституция все още действа, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища.

Присъдата на тримата регенти Богдан Филов, княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов, както и на други бивши министър председатели става ясна в 16:00 ч. на 01.02.1945 г. В нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945 г. край бомбени ями край Централните софийски гробища един след друг са разстреляни деветдесет души осъдени от народния съд, включително тримата регенти, бившите министър председатели Добри Божилов и Иван Багрянов, министри от техните кабинети, дворцови съветници и депутати от 25-тото Обикновено народно събрание. Присъдите са издадени под обвинението, че подсъдимите са монархо-фашисти и са виновни за въвличането на България във ВСВ на страната на Третия райх.

След установяване на властта и извършването на незаконния народен съд, са създадени няколко концентрационни лагери, най-известен от които е този в Белене. Там са вкарвани дори и хора, неизвършвали престъпление, всички – неудобни на властта или осмелили да й се противопоставят. Условията в лагера са ужасни, като дажбите храна са крайно недостатъчни.

Лагерът функционира почти до края на режима. Убитите в него, и в останалата част от лагерите са десетки хиляди, има и безследно изчезнали и преследвани, без да споменаваме нерегистрираните.

Следващо престъпление на Окупацията е отказването от изконна българска територия – Македония. Място, което тежи на сърцето на българския революционер от край време. Като част от замисъла за привличане на Тито и Югославия към СССР, Сталин изготвя план за създаване на македонска нация, като са правени такива и за създаване на добруджанска и тракийска. Войните от 1885, 1912, 1913 и 1915-1918 г. са представени като великобългарски шовинизъм и са отречени от новите управляващи. Българите в Македония са принудени да се отрекат от българското си гражданство. Същото се случва и в югозападния край, който се подготвя да бъде присъединен към Югославия. Има случаи на изтезавани и убити хора, поради отказа им да се пишат македонци. Единственото нещо, което попречва на осъществяването на плана, е спора между Тито и Сталин. Благодарение на него е спасен югозападният край и България не се присъединявава към Югославия.

Списъкът с неща, случили се по времето на окупацията и след нея, които са в пълна вреда на българския народ, е толкова дълъг, че могат да бъдат изписани цели рафтове с книги. Девети септември не е датата, в която започват светли дни за България, тази дата е 10 ноември 1989 г., когато българите най-после свалят комунистическия режим от плещите си. За съжаление в наши дни този социализъм отново е на мода. Цари дезинформация – обществото не знаяе как функционира една държава икономически. Всеки иска безплатни неща, рязко увеличение на заплатите, солидарност към всички… Това заплашва да доведе до нови черни дни за българската държава и може да бъде спряно само и единствено със заинтересованост, любознание и четене, образоване с факти, а не вяра в избледнели спомени. По-кошмарното е, че ако не вземем мерки този път жертвани няма да бъдат само източните страни, а почти всички.

Социализмът е просто поредното красиво обещание, чиято реалност е деструктивна.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.