Към Детрез

Време за четене: 7 минути

На 19.01.2021 г. на сайта на българската секция на „Дойче веле“ бе публикувана статия от белгийския професор Раймонд Детрез. В редица свои предишни материали той застъпва открито македонистки виждания и част от постулатите на титовата сърбокомунистическа идеология, които с ехидно пренебрежение се опитва да лансира като меродавни. В последната си статия белгиецът се опитва да отговори задочно на множеството критики към неговите тенденциозни и празнословни от научна гледна точка опорки, отправяни от множество интелигентни читатели. И в това нямаше да има нищо лошо, ако професорът бе поднесъл своите искрени извинения за своите „кощунствено антибългарски“ памфлети. Навместо това обаче имаме цяла нова поредица от нагли лъжи и манипулации, които ще разгледаме в следващите редове.

„Убеден съм само, че тези българи не са изпитвали същите чувства на привързаност и лоялност към своята етническа общност, каквито изпитват хора с развито национално съзнание днес.“ – твърди Детрез. Първо, това е чисто субективно мнение, той няма как да знае как са се чувствали българите преди столетия. Второ, дори да приемем на доверие написаното за вярно, то е напълно ирелевантно. Дали тяхната лоялност към народа им е била по-силна или по-слаба от днешната, няма никакво значение. В историята не се измерва силата на чувствата на дадени етнически групи, това е просто един манипулативен похват да се измести фокуса на темата, като се предпостави някаква измислица и върху нея се построи въздушна кула от либерални, анти-патриотични съждения, които нямат връзка с наличните исторически факти.

онези българи се самоидентифицират по-често като християни, отколкото като българи. Софийските новомъченици умират за православната си вяра, а техните агиографи дори не намекват, че са умрели за народността си, изобщо не споменават народността им.“ – Това е откровена манипулация. В стотици документи от Ранното Средновековие до Възраждането българите са посочени като етнос. Да, в някои случаи е посочвана и религиозната им принадлежност, или дори само тя, но това не променя факта, че българите са се самоопределяли като такива.

Примерът пък с мъчениците е смехотворен – естествено, че в този краен религиозен контекст на преден план ще бъде посочена тяхната вяра! Но дори когато става дума за мъченици, често пъти присъства и етническия елемент – Св.Петка Българска, Св.Аврамий Български, Св.Ангел Български воин (Ангел Битолски), Св.Йоан Българин, Св.Марко Български и т.н.

За сметка на това авторът премълчава факта, че извън случаите на мъченическа смърт, в които участват само по един или няколко души, във всички останали случаи на въстания, буни, съзаклятия и войни, в които участват от няколко стотици до десетки хиляди души, неизменно е споменавана и тяхната етническа принадлежност – българи.

Авторът твърди, че Славейков проявявал „някакво разбиране“ към становището на македонистите в известната си статия, но това е отново манипулация – видният ни книжовник не прави нищо подобно! Напротив, той открито се подиграва на това становище и остро го критикува, както можем лесно да се убедим, ако прочетем какво казва в статията си:

Из най-напред зехме думите на тези млади патриоти като за шега. Прочее и на това не могат да се опрат македонистите, без да ся покажат смешни и плитки. Таквизи основания могат да дават само глупавите деца, които не знаят еще що ще каже историческо свидетелство. Въобще мненията на македонистите нямат ни зрелост, ни еднаквост. Един говори още едно, друг говори друго, което му ся види по-добро. Каквото всичките българе, македонските наши братия са дотолкози прости и слаби, щото разделението не може да не разбърка умовете и да породи противници. Заняти във вътрешните разправи какви са и какви не са, нашите българе в Македония не ще могат да ся запазят от външните посегнувания и от неприятелските притезания на гърци откъм юг и на сърби — откъм север. От всичките наречия трябаше да изберем едно средне, което да бъде понятно по всичките области, и на него да учим децата си. Това ще бъде и право, и разумно, и полезно, защото ще опази единството на наший народ. Ние пишем на нашето наречие, защото него знаем, а не от незачитане на македонското. Когато се усили между нас изучението на езика и се познае нуждата за общ книжовен език, ние с най-голямо благодарение ще пишем на македонско наречие, ако се види това за добро и полезно, или ще заемем от него онова което е необходимо за допълнение.

Детрез нарочно премълчава, че от своя страна пък самите македонски българи от Кукуш са написали гневен отговор на статията на Славейков, възмутени от неговите твърдения за наличието на македонистки идеи в Македония, като в писмото си казват:

„нъ како българе, населящи един град от Македония, и како членове на българската голема фамилия, за длъжност своя считаме неот­ложна да извадиме истината на яве, и да докажеме, колко що ние знаеме, че страховете на г-на Славейкова са съвсем праздни. Ние до днес не сме могли да узнаеме никого от нашите съукоряеми македонски българи, които да мисли толко глупаво щото да ся раздели народът на послаби парчи“

а също и това

„понеже речта е за ма­кедонските бъл. то и въпросът е македонски въпрос, е въпрос не за разделе­ние от българската маса, какщо сънува р-рът на в. „Македония“ ами за съе­динение с нея. Ето ти го прочее същинскийт „македонски въпрос“ за когото непрестанно ся молиме на ч. ц. правителство да го реши и за нас окончател­но, да ни съедини духовно с другите ни братя.“

Поредната манипулация на Детрез е в твърдението, че през Средновековието отсъстваливъзпитаващи националното съзнание фактори – истината е, че целият български народен фолклор е бил пропит от патриотични истории, в горите непрестанно са бродели хайдути, а населението се е вдигало на кървави бунтове десетки пъти. Всичко това, на фона на многовековното робско тегло, е възпитавало именно в национален дух българите. Доказателство за неговото наличие са именно изброените елементи – споменаването на етническата принадлежност в песните и приказките, непрестанната въоръжена съпротива срещу поробителите и споменът за славното минало на Българското царство.

Малкото запазени надписи от наши средновековни личности пък показват, че те не само са били наясно, но и са се гордеели със своята етническа принадлежност (напр. т.нар. „Битолска плоча“ на цар Йоан Владислав).

Съпоставката между Историята на Паисий и Речникът на Пулевски като книги, които са оказали влияние върху зараждането на национално съзнание, е смехотворна. Както самият Детрез посочва, „История славяноболгарская“ има над 70 преписа (и това са само запазените), била е четена и изучавана в рамките на цялото българско етническо землище и е послужила за основа на редица други книги за нашата история в десетилетията след издаването си. За разлика от нея, речникът на Пулевски (чието авторство впрочем е съмнително) е издаден със сръбски пари като оръжие на сръбската пропаганда, не е бил преписван, нито е получил каквато и да било известност или влияние върху населението в Македония. И преди, и след Паисий българите са се интересували от своята история и са писали книги за нея, докато нямаме нито един пример от същото време за написването на някаква „македонска“ история, която теоретично би могла да окаже влияние за зараждането на отделно национално чувство. Но такава няма!

Детрез директно лъже с твърдението, че „това, което се нарича „книжовен език“, не е резултат от естествени, свойствени на самия език развития, а от пряко политическо вмешателство.“ Съвременният български книжовен език се е формирал благодарение на усилията на десетки книжовници, писатели, поети, журналисти и учени, които в продължение на около сто години са работили за неговото структуриране и регламентиране. Всички те са ползвали за негова база Среднобългарския език, чието осъвременяване е започнало постепенно в периода XVI-XIX век на основата на съществуващите български диалекти. Нашите възрожденци са дискутирали нашироко различни виждания за естеството на изграждащият се книжовен език, като са дебатирали върху ролята и значението на различните български наречия – източни и западни.

Историческата истина, че в годините след Освобождението е имало няколко правописни реформи, извършени от държавата, повечето от които изразяващи се само в промяна на употребата на 2-3 букви, далеч не означава, че книжовният ни език е плод на „политически акт“. Това обаче е валидно с пълна сила за т.нар. „македонски“ език, който е създаден с политически декрет и ясното съзнание на неговите комунистически „кодификатори“, че към дадения момент те не са разполагали с нужното време за еволюционното му създаване от носителите на литературата (писатели, езиковеди, журналисти и др) и е трябвало да действат силово.

Създаването на македонските правописни и езикови норми през 1944 г. с нищо не се отличава от обичайното.“ – Протоколите от заседанията на езиковите комисии обаче сочат друго. Местните наречия, използвани от населението до 1944 г. са наричани и възприемани от него като български. Паралелно на тях за официални нужди и в образованието е ползван свободно книжовния български език (във варианта преди реформата на комунистите от 1945 г.). Необходимо е било да бъдат съставени и инструктирани не една, а цели 3 комисии с различен състав, като едва третата (в която доминирали етнически сърби) успява да наложи изисканата от Тито и Коминтерна драстична промяна на азбуката и да заложи непосредствените цели за последвалото изкуствено разграничаване на обособения върху централномакедонски наречия нов „македонски“ език от литературния български език. Доколко този политически акт всъщност се „отличава от обичайното“ говори както комичния факт, че в публикуваното решение на АСНОМ новообявената азбука е била написана на българска пишеща машина с дописани на ръка липсващи букви, така и куриозното забавяне на практическото въвеждане на езика с няколко месеца – това време е било необходимо на бъдещите учители по новия език, за да го научат, преди да започнат да го преподават.

„Не е кой знае какво престъпление, ако текстове, написани на това „македонско наречие“, се посочват от днешните македонски филолози като „прародител“ на сегашния македонски книжовен език.“ Точно обратното – престъпление е, и то голямо, е да се лъже със задна дата за естеството на това наречие, което авторите, писали произведенията си на него, са определяли еднозначно и ясно като „българско“ (нещо, което и самият Детрез признава). Българските наречия са част от единството на българския език – и в миналото, и днес. Нагла македонистка лъжа е пропагандираният „времеви континиум“ на т.нар. „македонски“ език – такъв не съществува преди 1945 г., когато именно започва неговото създаване на базата на Резолюцията на Коминтерна от 1934 г. и Решенията на езиковите комисии на АСНОМ от 1944-1945 г.!

Важно е също така да се подчертае, че днес гражданите на РСМ имат правото да наричат езика си както пожелаят, но от гледна точка на науката лингвистика техният език продължава да бъде просто една регионална норма на българския език – въпреки всички усилия, положени от сърбокомунистите за неговото отдалечаване от книжовната норма в България и извършваните в продължение на десетилетия репресии за налагането му. Българският език е плурицентричен – има няколко различни книжовни норми, които са били ползвани в миналото и днес. Това е добре известно на белгийския професор, както са ноторни факти различните книжовни норми, например на английския език (британски, американски, австралийски и т.н.). Нямо нищо лошо или срамно в това да бъде казана истината за произхода и същността на даден език, така както например австрийците свободно признават, че говорят немски език, въпреки съществените различия на техните регионални наречия от книжовната норма в Берлин.

Накрая, авторът се опитва да ни внуши, че не съществувало такова понятие като „кражба на история“ и че дори македонците да си присвоявали български исторически личности, те продължавали да бъдат и наши, така че нямало проблем. Това наивно либерално твърдение е толкова плиткоумно, че дори децата могат лесно да видят неговата несъстоятелност. Дори да не разглеждаме примера с Гърция, включен с презрение в статията, ние имаме примерите на всички останали днешни нации – нито една от тях не се е отказала от собствените си исторически личности, за да ги „подари“ на някоя друга!

Колкото и това да дразни македонистите, на света съществуват купища исторически извори, сведения, книги, проучвания и цели науки, които използват изключително и само наличните обективни факти и данни за миналото. В историята, археологията и лингвистиката има общоприети истини, базирани на научни доказателства от съответните научни дисциплини.

„Множествени интерпретации“ има само в развинтеното въображение на тези, които отричат науката и се отдават на своите зависимости, фантазии или мечти. Така че, спокойно можем да отговорим на въпроса, зададен в края на статията от Детрез – „Защо едни и същи феномени не биха могли да са част от два различни разказа за миналото?“ – защото това би било признак за шизофрения, а ние предпочитаме рационалния подход за осмисляне на заобикалящия ни свят.

П.П. И нека г-н Детрез бъде така любезен да спре да се самообявява за „приятел на България“, защото неговата особа представлява нещо твърде, твърде далеч от това благородно понятие.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.