Заглавната страница на разсекретения документ на ЦРУ, описващ ситуацията в Македония , пробългарските настроения и целите на държавата Югославия.
Мнозина българи днес плачат за разпадналата се преди години Югославия. Други пък отваряме шампанското на годишнината от края на тази отвратителна държава, държала в плен в продължение на десетилетия милиони българи и подложила ги на безмилостна асимилация.
Имало е време, когато идеята за Югославия като южнославянска федерация е била много популярна. Някои са я виждали като начин бедните балкански народи да могат да се противопоставята на Великите сили и сами да коват съдбата си – в което има известна доза логика.
Проблемът е, че подобна идея е директно подчинена исторически на сръбския национализъм и сръбската политика.
Още поетът Христо Ботев е критикувал тази идея 50 години преди първото създаване на кралство Югославия. По време на Втората световна война тази държава е унищожена и на нейно място за кратко българите имат шанс да бъдат свободни и обединени, а хърватите най-после да имат своя национална държава. Войната обаче приключва и Югославия ще бъде възстановена, даже още по-силна, заради падането на геопотилическия зар.
Още преди войната да приключи, през 1943 г. съветският лидер Йосиф Сталин смята, че Югославия трябва да бъде възстановена и дори разширена. Комунистическият диктатор има визия как да изглежда следвоенното устройство на Европа и в частност на Балканския полуостров.
Изключително авторитетен политик е лидерът на комунистическата съпротива, етническият хърватин Йосип Броз Тито. По време на войната ръководените от него партизани се борят доста ефективно с германските войски и се показват като по-организирани от националистическите партизани. Той получава логистична подкрепа както от СССР, така и от Англия и САЩ и в крайна сметка неговата партия ще бъде основата на възстановяването на Кралство Югославия вече като комунистическа държава.
В края на 1944 г. и началото на 1945 г. “македонският въпрос” започва да се обсъжда в контекста на южнославянската федерация.
Идеята на Сталин вече е прегърната от Тито и неговото правителство работи усилено по въпроса. Югославските власти предлагат две основни задължителни условия.
Първото условие е Пиринска Македония да бъде присъединена към Югославия още преди създаването на федерацията. БКП послушно се съгласява. Организацията на българите в Македония ВМРО е разбита с нечуван терор и към 1946 г. структурите ѝ са унищожени. Нещо повече, БКП започва и активно да води политика на насилствено помакедончване на българите в Пиринска Македония.
Второто условие е България да стане седмата република в състава на СФРЮ. Другите шест са Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония. Според предварителното уговорка, съветският гражданин, тогава премиер на България, Георги Димитров е щял да бъде председател на федерацията, а Тито е трябвало да бъде ръководител на правителството. Прието е столица на новата федерация да бъде Белград.
На 1 август 1947 г. в сръбския град Блед Георги Димитров и Тито подписват споразумение за създаване на федерация на южните славяни.
Според това споразумение Пиринският край влиза в македонската част на федерацията, а Западните покрайнини – в българската част. Това споразумение обаче никога не се сбъдва.
Историкът проф. Ангел Веков, който преди години има достъп до секретни архиви, цитира негови думи, казани на Димитров: “Предложението на югославяните България да стане една от седемте републики в Югославия по същество означава поглъщането на България.”
При друг разговор Сталин е още по-категоричен: “Не ми харесва тяхното поведение. Югославяните искат да вземат и гръцка Македония, и част от Унгария и Австрия…”
Така в Югославия не влиза цяла България, а само вече заграбените Западни покрайнини и Вардарска Македония, като през следващите десетилетия те ще бъдат под директната власт на Белград. Поради вдигнатите отново железни граници, разделящи българския етнос, малцина от нас са съвсем наясно какво се е случвало в западния дял на землището ни.
Тук на помощ идва разсекретен през 2001 г. доклад на американската агенция ЦРУ, която не може да бъде обвинена по никакъв начин в топли чувства или пристрастност към България, българите или българската кауза в Македония. Този вътрешен доклад разказва изключително интересните процеси в окупираната от Югославия земя и си заслужава прочитането.
ЦЕНТРАЛНО РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ
ИНФОРМАЦИОНЕН ДОКЛАД
КЛАСИФИКАЦИЯ – СЕКРЕТНО/КОНТРОЛ – САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА САЩ
май 1949 г.
Одобрен за публикуване 2001/12/04
Препращаме ви за сведение и съхранение един документ, съдържащ описание на македонския въпрос в Югославия.
Македонският въпрос – болна и чувствителна тема за всички правителства на стара Югославия, стана още по-болна за правителството на „маршал“ Тито. Той се превърна в първата грижа на комунистическото правителство. Различията по македонския въпрос между Съветския съюз и „маршал Тито“ за пореден път доказват националистическите идеи на „маршала“.
Съветският съюз желае да създаде „Македонска република“ от Югославска Македония (днес Народна република Македония), Пиринска Македония (днес в България) и от Гръцка Македония. Тази република е трябвало да бъде част от България.
По този начин Съветският съюз желае да укрепи Българската комунистическа партия, която не завзема сама властта и не се бори особено много за нея, а бе качена на власт от съветските въоръжени сили. Нейното влияние върху българските маси е слабо, много по-слабо от влиянието на Югославската комунистическа партия върху югославските маси.
Нейната власт се основава изключително на сила. Получавайки Македония, Българската комунистическа партия ще спечели престиж сред народа и ще затвърди властта си. От международна гледна точка, т.е. от гледна точка на световния пролетариат, няма значение дали Македония ще бъде в рамките на България или на Югославия.
Тя трябва да бъде разпределена там, където партийните интереси са по-силни.
(Утре, когато ще трябва да се укрепи престижът на Италианската комунистическа партия, Москва ще поиска да върне Триест на Италия. Бележка от 99 г.). Този слух пусна корени в Македония още след освобождението.
Македонските комунисти приеха този слух и го превърнаха в свой собствен. Всички хора, респективно лъжекомунисти, с различни идеи бяха отстранени от ръководните постове. Македонските комунисти не показват своето отношение. Те мълчат и чакат подходящия момент, за да реализират идеята си. Те се страхуват от Белград, защото Централните комитети на КП на Югославия имат други виждания. Той смята, че Република Македония трябва да остане в рамките на Югославия. Комунистите с други възгледи са предатели на партията.
В Република Македония имаше национализация веднага след Втората световна война.
Банковите институции, промишлеността, магазините, занаятите преминаха от частна в национална собственост. Национализацията на селата започна веднага със създаването на поземлени кооперативи – колхози. Преходният период обаче напредва по-бавно, отколкото в другите републики. В Сърбия, Хърватия и Словения той все още не е приключил за отделните отрасли на икономиката.
Новите власти конфискуват имуществото на всички сърби, които са напуснали Македония по време на войната, респективно българската окупация, и са избягали в Сърбия. Те не само бяха лишени от собствеността си, но дори им беше забранено да се върнат по домовете си. Не беше приет никакъв указ, те просто не получиха удостоверение за пребиваване.
Такъв е случаят с братята Галич, известни търговци от Скопие, които са македонци и притежават имение в Македония, или този на Милорад Ристич, бивш генерал от югославската армия. Той се заселва в Скопие след Първата световна война и построява четири къщи: две за дъщерите си, за всеки син и за себе си по една. Всички те са пораснали и имат много деца. Сега живеят в Белград и не им е позволено да се върнат в Скопие.
Друг случай е този на инж. Михайло Кръстич. Преди Втората световна война той наследява от родителите си известния хотел „Белвю“ в Охрид (до езерото). Съдът в Охрид го осъжда на загуба на национална чест за една година и конфискация на хотела. Родителите му всъщност са от Битоля, докато той е роден в Белград. Следователно, ако има някой, то съдът в Белград е бил отговорен за случая. Междувременно съдът в Белград не обърна абсолютно никакво внимание на казуса. Кръстич не е знаел за присъдата и следователно не е могъл да я обжалва навреме.
Такова отношение на новите власти към хората, които са ориентирани към Белград, може да се разбере само ако се знае, че македонските комунисти на власт са пробългарски настроени.
Властите са подозрителни и не желаят да разрешат завръщането на хора, които поради основателен страх от български репресии през 1941 г. са напуснали Македония.
Нещата не са по-различни с Бане Андреев, член на Централния комитет на Югославската комунистическа партия и министър на централното правителство. Той не е назначен за секретар на Македонската комунистическа партия, защото е смятан за пробелградски настроен. Въпреки че самият той е комунист, македонските комунисти го смятат за просръбски настроен.
(авторът на писмото е съученик на Бане Андреев, чието име в предвоенна Югославия е било Андреевич. Той и авторът на статията са учили в Белградския технически факултет – бележка от 99 г.).
След публикуването на резолюцията Бане Андреев застъпва съветската позиция по македонския въпрос. Тъй като това стана публично известно в Белград, Бане Андреев беше принуден да отрече тази новина във вестниците и да се обяви против Резолюцията, както и да даде декларация за лоялност към Тито. На изявлението му обаче не се вярва много.
Резолюцията е приета с радост от комунистическите власти в Македония.
Македонският парламент (Народно събрание) е готов да провъзгласи отстъпването на Народна република Македония от Югославия и присъединяването ѝ към България. Комунистическите власти в Македония вярваха, че е настъпил моментът за осъществяване на тяхната идея и желание.
Събитията обаче доказаха, че е било твърде рано. Маршал Тито и неговият Централен комитет на Югославската комунистическа партия все още бяха силни. Епизодът завърши с уволнението на няколко министри от македонското правителство, редовен съдебен процес в Скопие, уволнение на всички заподозрени комунисти.
Някои от тях избягаха в България, сред тях и комунистически депутати от македонския парламент. Други, които публично одобриха резолюцията, бяха арестувани. Сепаратистката идея, макар и нереализирана, се подхранва тайно от управляващите македонски комунисти. В благоприятен момент тя ще се появи отново (такива са изявленията на инж. Хараламович, работещ във фабрика до Скопие; на Методие Боскович, дипломиран юрист, завеждащ отдел в Изпълнителния народен комитет на Скопие. И двамата са македонци и надеждни мъже).
Белградските македонци (около 30 000 души), които години наред работеха и копнееха за „македонска държава“, не отидоха в новосъздадената Македония.
За тях тя остана чужда и непозната. Те се страхуват от нея. Тяхната емигрантска представа за Македония е била различна. Типичен пример за отношението на белградските македонци към македонския въпрос е Онуфрий Костич, последният собственик на кръчмата „Сталинградска Улица“.
След като емигрира в САЩ, той се връща в Югославия много преди войната, донася много долари и купува блок от кръчмата Гинич в посока към Работническия дом (Раднички дом). Живеел там с двамата си братя, много деца, роднини и други членове на семейството. В един от магазините си направил кръчма. Неговата кръчма бил сборна точка за македонците. Който идвал от Македония, минавал през кръчмата на чичо Онуфрий. Всички, които копнеели за македонска държава, идвали да видят чичо Онуфрий. Той имал много неприятности заради своята Македония и поради това страдал.
Старата Югославия го интернирала в лагер в Билече. Заедно с него бил интерниран и неговият приятел д-р Иван Рибар. Накрая комунистите реализирали мечтата на чичо Онуфрий, като създадоха Република Македония. Но въпреки това чичо Онуфрий не заминава за Македония, макар че е жалеел много за нея. Македонците продължили да се събират в кръчмата на чичо Онуфрий. Новите власти обаче не позволили това. Комунистите отново арестували чичо Онуфрий. Осъдили го на 8 месеца принудителен труд.
Но приятелят му д-р Иван Рибар, председател на Президиума на югославската република, не го забравил. Присъдата му била заменена с глоба. Властите обаче не харесали кръчмата, която била сборище за македонците. Кръчмата била затворена. Все още македонците, които минават през Белград, се обаждат на чичо Унуфрий, за да питат кога тази неправда ще свърши.
Македонският език беше създаден. Всички фамилни имена бяха променени. Книгите се печатат на македонски език, който македонците не разбират.
Много комунисти се противопоставят на новия език. Чеда Миндеровеч, генерален секретар на Лигата на югославските писатели (Udruzenje Knjizevnika Jugoslavije), като директор на издателската организация на Сърбия „PROSVETA“ е категорично против македонския език и отказва да печата книги на македонски език.
Междувременно надделява идеята, че македонският език трябва да бъде създаден и той се създава в момента.
(Македонците говорят на език, който притежава повече древни славянски думи от сръбския. Той е преходен между сръбския и българския език, но е по-сроден с българския. Този език никога не е бил записан в книгите, тъй като македонската интелигенция е учила или в България, или в Югославия. Те са научили сърбохърватския език и са го превърнали в свой литературен език. След Първата световна война сръбският писател от македонски произход Глигорие Божович написва няколко произведения на македонски език, които като писател създава сам, Днешният македонски език е създаден с декрети на комунистическия режим. – бележка от 99 г.).
Създадена е македонска опера. Йоца Шркул (вероятно става дума за Йован Попович, Јован Поповић, бел. прев.), бивш директор на Белградската опера, е призован да организира новата институция. Македонският министър на просвещението изисква всички опери да се пеят на македонски език. Напразно Шркул се аргументира с трудностите и ненужните усилия, свързани с подобно начинание.
Той твърди, че заради кадрите и другите опери в страната е много по-добре те да се пеят на сърбохърватски. И все пак „Cavalleria Rusticana“ е изпята на македонски език. В крайна сметка Шркул се отказва да се бори с новия език, въпреки високата заплата, която му предлагат, и се връща в Белград.
Усташкият полковник и бивш командир на боен оркестър Ловро Матачич, директор на Загребската опера от времето на Павелич, обаче приема налагането на македонския език с „голямо усърдие“. Сега той е диригент на Македонската опера. Отива в Македония директно от затвора.
Тито смяташе, че като създаде македонския език, ще спечели македонския народ, най-вече слабата македонска интелигенция, която беше образована предимно в България и мислеше пробългарски.
В началото изглеждаше, че той е напълно успешен и че Народна република Македония е неговата най-вярна република. Такава беше ситуацията, докато македонската интелигенция, възползвайки се от правата, дадени им от Тито, смяташе, че се отдалечава от сърбите, от Белград. Това беше тенденцията към независимост. С резолюцията на Коминформ обаче същата македонска комунистическа интелигенция реши, че е дошло времето да покаже истинските си намерения и да задвижи следващата стъпка – да включи Македония в България.
Що се отнася до това, усилията на Югославската комунистическа партия по отношение на Македония, се провалят. Опитът на комунистите да създадат „македонска република“ се оказва неуспешен. Те създадоха република без републиканци, социалистическа република без социалисти. Те създадоха комунистическа власт без политически образовани комунисти. Те създадоха език, който никой не разбира. Те създадоха държава, чужда на гражданите в нея.
Гражданите се страхуват от своята държава, те я мразят. Само името е реалност, останалото е измама. Затова македонците не приеха новата република. Те се оттеглиха и чакат. Смятат, че сегашното положение е само преходен период.
В Македония няма републиканци. Времето беше твърде кратко, за да се създадат такива. Народът в Македония е разделен на просръбски и пробългарски. От освобождението на страната от турците са изминали повече от 30 години. Следите от робството все още са ясно видими. Републиката е нещо ново за хората.
Социалистите са още по-малко. Те могат да се формират в демократична атмосфера, в една бъдеща Македонска република.
Няма истински образовани комунисти. Македонската комунистическа власт е пробългарска. Тя е много повече националистическа, отколкото комунистическо-пролетарска. Тя се стреми към София. Подозрителна е към всичко, което идва от Белград. Тази власт не е комунистическа власт, управляващите не са комунисти. Те се преструват, че са комунисти. Македонската република е най-нестабилната република на Тито. Нейните комунисти са пробългарски настроени. Техният поглед върху македонския въпрос е проруски. Културните им връзки със София са по-силни от тези с Белград. Македонският парламент е в революционно настроение. Първият силен трус ще отдели Македония от останалите републики.
Македонските граждани са подозрителни към комунистическия режим. Те не го харесват. Дейността на правителството не им допада. Те са чужди и непонятни за тях. Те желаят да се отърват от управляващите в благоприятен момент. Те не се доверяват и на Съветския съюз. Те не очакват нищо от него.
Македонските граждани желаят да се отърват от всяка власт, от всяка диктатура, на първо място от комунистическата. Те искат да създадат Македонска република от сегашната Народна република Македония, от Пиринска Македония в България и от Гръцка Македония. Тази македонска република ще се присъедини към една голяма балканска федерация.
Докато слабата прослойка от интелектуалци е свързана предимно с България и Съветския съюз, македонският народ, обикновените граждани, са свързани с Америка.
В продължение на десетилетия те имигрират в Америка. Много къщи в македонските села са построени с пари, донесени от Америка. Това са видимите белези на американската власт. Днес македонците шепнат помежду си, че Америка иска да създаде такава македонска република. Разбира се, привлекателността на този слух е силна.
Известният влогър от македонски произход Bobby’s Perspective коментира доклада на ЦРУ.
ама тоя е педер и не му е тема вече (исляма му е)
линкнете Samuel’s Fortress, човека е истински активист