Дългият сън на българската национална държава

Време за четене: 8 минути

Етноложка карта на бълграското етнически землище, издадена на немски език от българските професори (1915 г.). Източник: Macedonia Kroraina

Мъртвият български социален консенсус възкръсна с казуса за членството на Северна Македония в Европейския съюз. Почти столетие на напълно липсваща независима външна политика доведе до тоталния срив на всички претенции за преследване на националния интерес (този призрак, който витае из публичното пространство и периодично обсебва дискурса в ляво и дясно без никога да разкрива истинската си същност) и превърна България в заден двор на Европа. Безгласна буква, чиято позиция по всеки даден въпрос се изчерпва с думите: “Чакаме общоевропейско решение и ще се съобразим с него изцяло.”

И измежду въглените и пепелта, сетне проблесна искрата на легитимната българска национална политика, когато, къде нарочно, къде без да иска, правителството на Борисов и ВМРО упражни своето право на вето върху решението за начало на преговорите за приемането на РСМ в ЕС и даде тласък на първата инициатива, по която българската общественост се оказа практически обединена в своята позиция. Това е моментът, в който стана възможно раждането на ново обществено съгласие. Първата малка стъпка по пътя към възвръщането на националното самочувствие.

Тук не става въпрос за някаква вехта историческа концепция. Велика България си остава картичка за националните празници, с която поредният националистически лидер на мода ще дразни съседите, качвайки я от личния си профил в социалните медии през няколко месеца. Истинското съображение в случая е чист realpolitik. Македонският въпрос е нашият начин да покажем на Европа, че ние не сме пасивен потребител. Не сме просто пазар, населението ни не е съставено от усти, които да поглъщат второкачествени хранителни продукти от Германия. Това е нашата възможност да поемем юздите и да покажем на партньорите си, че сме готови като отговорен и пълноправен член на ЕС да съдействаме за пълноценното развитие на този съюз. И това ще стане като помогнем на съседите си да се подготвят за членството. Но не и на цената на националния ни интерес. Не и на цената на сигурността на Европа. Македония, в своя настоящ вид, не е страна, която е готова за членство. Тук, естествено, плачевен вой надига цяла орда от ляво-либерални коментатори, някои от тях дори на заплата в северномакедонски НПО-та, които ще рекат, че самите ние сме били “рискови” при влизането си в ЕС. И ще са прави. Румъния и България компрометираха Европейския съюз със своето влизане. Икономически не бяхме готови, може би дори като нагласа все още не бяхме сигурни, че поемахме по точния път. Но страните ни не бяха разкъсани от етнически конфликти. Не се страхувахме и дърпахме в продължение на две десетилетия от това да публикуваме данните от преброявания, защото резултатите могат да се окажат пагубни за конюнктурния наратив и обществения мир. Не сме имали брутен вътрешен продукт, сравним с този на разнебитени полудържави като Мали и Мадагаскар.

Не бързаме за никъде. Няма сила на Земята, която да отнеме правото ни на вето. Цялото френетично бързане, паническите призиви за приключване на преговорите максимално скоро – това е не особено успешен опит за изнудване. България е член на ЕС. Масираната подкрепа, която Щатите и Европа предоставят на Македония за сметка на националното достойнство на България, е обидна, но не и неочаквана; Западният свят е в шок, че нашата малка балканска точица най-сетне е добила смелостта да изрази геополитическа позиция, която противоречи на големите интереси. Ние не бяхме заслужили дори подозрението на Америка и ЕС, до такава степен бяхме принесли в жертва суверенните си позиции. И сега, като че от нищото, България надигна глас и заяви, че няма да бъде шантажирана. Това не е повод за напускане на ЕС или скъсване на отношенията със Запада. Това е възможността за доказване. Път към истинска еманципация в рамките на съществуващата призма. Мястото на България на Балканите е ключово за ЕС. Ние сме мостът между Запада и славянските народи в региона. Редно е да употребим тази си важност. Да заемем достойното си място в Европа.

Дължим го и на съседите си от РС Македония. Не заради българските им корени или братските ни култури – а това е абсолютен факт и всеки, който си е направил труда да се разходи до Босилеград или Охрид или Кавадарци ще потвърди, че между българин и македонец разликата е тънка или дори напълно несъществуваща – време е България да изгради мека сила. Време е да бъдем модел за подражание и желан приятел. Радваме се на стандарт, който самите ние сме неспособни да оценим. БВП на глава от населението в Македония е под 6000 долара. Тук вече доближава 10 000. Дори тази базисна статистика, която вулгарно (както и всичко останало в икономиката) свежда съществуването ни до груби сметки и студена математика, показва крещящото несъответствие в стандартите на две нации, които фундаментално си приличат като капки вода.

Каква е причината за това? Причината е грозна, систематична некомпетентност от страна на сърбизираната управляваща каста на македонската държава. Политиката на страната е фарс, с който дори родната разпадаща се система трудно може да се сравни. Необходимо е единствено да се зачетем в случилото се около референдума през 2018 г., за да разберем, че нещо е много дълбоко сбъркано в начина, по който съседна Македония бива ръководена. Европа знае това, тя не е сляпа: именно това е и причината редица западни анализатори да се страхуват, че уязвимата македонска система може да се превърне в средище на руското влияние. Но тук те правят ключова грешка. Истинският риск не произлиза от една проруска Македония, която продължава настоящото си посредствено съществуване. Рискът е от проруска и просръбска Македония, която влиза в ЕС като троянски кон и саботира Балканите и тяхната интеграция отвътре. Не е случайност, че Сърбия продължава упорито да повтаря рефрена за влизането в Европейския съюз като висша цел – това би било идеалният начин сръбската държава да си отмъсти за причинените страдания. Като разбие съюза отвътре.

Сърбия познава своите интереси. И ги преследва целенасочено. Така компактното българско население в Сърбия е изтикано в порутен ъгъл на страната, където инвестиции не се правят и инфраструктура не се строи. Така Сърбия успя да превърне България в свърталище на пълчища мародери, пръкнали се нейде из евразийските степи и приличащи по-скоро на чеченци и хуни, отколкото на славяни, в съзнанието на младото поколение македонци. Така сърбите успяха да напълнят учебниците с волни преразкази по картинка за българските фашистки окупатори. Тази реторика е по-бистра от всякога сега, след събитията в Украйна и руския претекст за войната. И не бива да се залъгваме и за друго.

Европа, макар да ни признава за част от далечното си роднинство, не ни разглежда все още като “свои”. Трябва да бъдем изключително мнителни, особено тези от нас, гравитиращи към политическото пространство на суверенистките движения, спрямо всички опити за сформиране на националистически “интернационали”. Десните консерватори и патриоти в Европа, които днес осъждат руската агресия и подкрепят украинската съпротива, го правят символично, оптически. Правят го като реверанс към родните си електорати. Това е механизмът, по който тези движения работят. Те изкривяват външната политика и я превръщат в проценти при родни допитвания. И в това няма нищо лошо. Но не бива да се заблуждаваме, че ще намерим сред силните лидери дори в Централна Европа съюзници.

Виктор Орбан е пръв приятел на ВМРО-ДПМНЕ. Именно той даде убежище на бившия лидер на партията, Никола Груевски, когато срещу него бяха повдигнати обвинения в корупция. Същият Груевски, чието правителство положи неистови усилия да осигури регистрация на ОМО “Илинден” в България. Това не е точно упрек спрямо Орбан – отношението му към ДПМНЕ не променя позицията му вътре в Унгария и диктува колко ценен е той за собствения си народ. Но съществено променя начина, по който можем да го разглеждаме ние, от чисто българска гледна точка. И трябва да имаме предвид друго – ако Македония промени стратегията си, ако наблегне още повече на тезата за българския фашизъм, ако светът започне да гледа на нас като на някакъв крайнодесен агресор, който желае да пречисти Македония, националистическият “интернационал” пръв ще ни осъди и пръв ще ни демонизира. Хора като Матео Салвини, превърнати от родната ни националистически десница в живи легенди на модерния популистки канон, ще хвърлят първия камък по нас в името на това да сигнализират на собствения си електорат моралната си позиция.

Това ще бъде позволено, защото сме слаби. България е подсигурена, опитомена, обеззъбена. Македония, от друга страна, все още е неизвестна променлива. И като такава ще бъде обгрижвана и толерирана. Докато и тя не се озове в нашата позиция. Не можем да го позволим. Не можем да го допуснем – нито за себе си, нито за съседите си. Дължим си повече. Балканите са повече от пешка в ръцете на сенилни бюрократи и амбициозни антисистемни играчи на хиляди километри от столиците ни. Македонският въпрос е ценен, защото е нещо, което интуитивно разбираме. И за себе си и за съседите си. Това е темата, която успя да събере на едно място, в една кауза, последователи на ген. Луков с народен представител от Демократична България. Това е темата, която накара дори БСП да изглежда като партия, която е дълбоко загрижена за националния интерес на родината. Темата, която успя да накара Слави Трифонов да наруши крехкия мир в управляващата коалиция. Няма по-широк обществен консенсус от този за Македония. Време е да формулираме целите си ясно и да ги преследваме последователно.

България трябва да се превърне в център на Балканите. Ако има нация в региона, която да олицетворява истинската свободна общност, то тя е България. Гражданското ни общество, въпреки преобладаващата си пасивност, има завидна сила да диктува дневния ред. Гражданската съпротива тук работи и това се е доказало многократно през годините дори без масови изстъпления и угрозата от гражданска война, която тегне над по-голямата част от младите държави, с които делим западните си граници. Ние общуваме с Европа, но запазваме автентичното в себе си – това е прословутият Ганьо, срещу когото либералният коментариат беснее и фучи, когото много от партньорите ни искат да заличат. Силата на българина се крие включително и в неговата твърдоглавост. Докато идентичността на редица западни държави се изтърква и изчезва и бива притопявана от поривите на глобализацията, България продължава да бъде откровено и безсрамно България. Трябва да се научим да използваме тази си черта. Меката сила не е просто културен експорт: тя е прожектиране на начин на живот. За тази цел, естествено, трябва на първо място да инвестираме в себе си. В образованието си, което действително е в положение, което не е завидно, в театър, литература, в обществените си пространства и архитектурата. Македония няма да бъде приобщена чрез стерилното говорене на гелосани дипломати и намръщени физиономии, които сипят порицателни слова. Да подредим собствения си дом, за да е готов той за гости.

Тук няма противоречие. Някои ще кажат, че нямаме право да “спъваме” развитието на Македония, ако ние самите не сме идеални. Няма спъване. Македония ще продължи да върви по своя път на социално развитие. Нейният обществен живот не е поставен на пауза в следствие на външните процеси, а предположението, че средният македонец живее и диша единствено и само заради европейската интеграция е меко казано обидно спрямо жителите на тази държава. Пътят ще бъде извървян. Но е важно да бъде извървян заедно с нас. Дори това да отнеме десетилетия. Съдбата на България в новия Запад зависи от способността ни да бъдем гид на Балканите и да спасим Македония от клопката на джингоистичния сърбинизъм. Нашата функция, трябва да знаем, е да съхраним безопасността на всички свои съседи в лицето на нарастващата сръбска заплаха. Дори тази седмица, през собственото ни въздушно пространство, към Сърбия летяха китайски транспортни самолети, които доставиха на страната противоракетни установки от ново поколение. Нима това е в интересът на страната ни? Нима това не създава напрежение в региона? Ако сръбските амбиции противоречат на нашата сигурност, те трябва да бъдат пресечени. Дължим това на партньорите си, на съседите си, но най-вече – на собствените си поколения.

България не бива да отстъпва и с една крачка от ветото си. Но не бива и да оставя събитията на произвола. Сегашното ни правителство е съсредоточено изцяло върху моркова. За Кирил Петков и сие, всичко това е просто про форма. Националният интерес не съществува като концепция. Правилната позиция е “разрешаване” на македонския въпрос и това е целта, към която те се стремят, независимо от последствията. Това не е просто недалновидно. Това е стратегията на политическата еднодневка, която не формулира своето съществуване в контекста на ехото на десетилетията и вековете, а през призмата на всекидневното политическо оцеляване в контекста на каскадни кризи. Македонският въпрос е екзистенциален. Той е отвъд партийното социологическо представяне. Затова е и основа на новия български консенсус.

Срещу нас стои Цитаделата. Това е окопалият се във власт политически елит, който си присвоява функцията на морален арбитър, съдейки нашите ежедневни борби за оцеляване от високия стол на чуждите идеали и вносните ценности. Враговете ни не са нашите европейски партньори. Пред тях можем да се съревноваваме единствено за признание и уважение, но не бива да изпитваме ненавист към цивилизацията, която ни позволи да живеем в мир и спокойствие. Която позволи да изградим модерната българска държава, която, въпреки своите многобройни недостатъци и идиосинкретични косури, остава една фундаментално свободна и напредничава страна, каквато не сме имали от много, много отдавна. Нашият дом е България, нашето семейство е Европа. Но това не означава, че трябва да се примирим с диктата на брюкселската бюрокрация и да загърбим характера си. Означава да покажем на семейството си, че България е това, което е, и няма да бъде променена. Ще бъде приета при условията на собствената си дефиниция. И няма да направи компромис със своето съществуване и своята идентичност, защото те не подлежат на обсъждане. Това е нашият прерогатив.

Сподели
Расколниколов
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *