Мечтата за българска империя е описана в статия от 1915 г., която може да разчувства всеки българин.
Теодор Лотроп Стодард е един крайно интересен американски мислител от началото на XX век. Преди Втората световна война неговите книги и статии са изключително влиятелни в американското общество, а след това престават да са популярни поради редица причини. Въпреки променения културен и политически климат в САЩ от тогава, неговите писания със сигурност могат да се разглеждат като исторически извор за нагласите и мненията на значителна част от американското общество и интелигенция към България.
Статията на Стодард “Bulgaria’s Dream of Empire” е публикувана във влиятелното списание The Century Magazine, и излиза в броя му за периода май-октомври 1915 г. Този период на войната САЩ все още е много далеч от дори идея за включване в Европейската война, както тогава са наричали конфликта днес известен ни като Първа световна война, на която се гледа като на нещо далечно и чуждо за преживелите преди поколение гражданска война хора и чиято основна цел е била да опитомят наскоро присъединените към страната си територии.
За наследниците на голям брой европейски етноси американци и създаващи нови щати с огромни територии, европейските вековни кавги за няколко града и околните им пространства (каквито са нашите стремления към Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия) са изглеждали някак странни. И все пак, един американец е размишлявал надълго и нашироко във времето на “Българското лято”, когато страната ни е ухажвана и от Антантата, и от Централните сили. Неговите наблюдения и изводи се оказват правилни и в крайна сметка на 15 октомври ние ще се присъединим към Германската, Австро-унгарската и Османската империи. Нека обаче видим как са изглеждали тези събития от другата страна на Атлантика тогава, включително и с някои интересни снимки от американски фотографи, посетили родината ни в бурните години след две войни.
В настоящите дискусии за отношението на неутралните сили към Европейската война, България като цяло играе второстепенна роля.
Слушаме много за Италия и Румъния и много относно Гърция, но България обикновено остава назад. Основната причина за това изглежда е разпространената идея, че България е била “смазана” във Втората балканска война – толкова смазана, че от тук насетне да бъде пренебрегната като относително незначителен фактор.
Всъщност, в интерес на истината, това “смазване” на България е било една от най-умните измами, изигравани някога върху неподозиращия свят и България днес държи ключа към ситуацията в източна Европа. Имайки предвид, че това е случаят, изглежда е от жизнено значение да се оцени реалното състояние на нещата и от това да се извади извод какъв ще бъде вероятният курс на действия на България.
Първо, по отношение на Втората балканска война.
Щом тя избухна, България, само със своето географска ситуация, бе веднага откъсната от външния свят. Нейните врагове контролираха телеграфите и незабавно започнаха да разказват на света тази история за конфликта, която от тогава става приетата версия. Историята, накратко, е както следва: българите нападнали внезапно неподозиращите нищо сръбски и гръцки войски, но били позорно разбити и когато фантомът на българската непобедимост се изпарил, първо Румъния, я после и Турция се нахвърлили на изкусителната плячка. В мирния договор от Букурещ България била дискредитирана, съсипана.
Това е приетата версия. Нека сега изследваме фактите. Няколко седмици преди известната “изненадваща атака” на генерал Савов върху сръбските позиции на 29 юни 1913 г., българската армия е била започнала тайно струпване към Македония. Това движение е било в пълен размах, когато царят на Русия пратил своята телеграма с предложение за медиация. Без да посмее да се подиграе с Русия с незабавна атака, Фердинанд Български спрял военните операции за значително време и когато те започнали отново, те били по-скоро политически отколкото стратегически. Целта на Фердинанд изглежда е била да заеме спорните територии и след това да продължи преговорите с всички козове в ръка.
По това време обаче Сърбия и Гърция вече са узнали какво се случва и са започнали насрещна подготовка.
Когато Савов най-накрая атакувал – по наложително необосновани стратегически линии – сърбите го отблъснали, а гърците нападнали слабите български гарнизони в юга и ги отблъснали от Егейското крайбрежие. И тогава нещо изключително необичайно се случило. Въпреки порочната предварителна подготовка и сериозни първоначални неуспехи, българите се реформирали на солидни позиции и съвсем скоро обърнали ситуацията значително в своя полза.
Спирайки сръбската контраатака, българите пробили сръбските линии на север и ударили силно към Ниш, ключът към сръбските комуникационни линии, от които зависел самият живот на сръбските войски в Македония. На юг българите били в още по-добро положение. Гръцка армия от 50 000 била хваната в капан в каменистите дефилета на Струма и изглеждала обречена на сигурно унищожение.
В този момент, когато България изглеждала, че е победила стратегически едновременно и Гърция, и Сърбия, дошъл ударът от гърба.
Бясна от българското неподчинение и решена да спаси сръбското си протеже, Русия насъскала Румъния да нападне българския гръб и румънските армии скоро били в българските равнини, изцяло оставени без войски. Колкото и да бил ужасен този неочакван удар към техните надежди, и Фердинанд и народът му разбрали, че играта е приключила. Нямало напразна борба срещу безнадеждни коефиценти и България стоически приела горчивото лекарство на мирната конференция в Букурещ. Както Фердинанд обявил в прокламацията си към армията “Изтощени, но не и победени, ние трябваше да свием славните ни знамена, за да изчакаме по-добри дни”.
Това не е надутост, това е просто споделяне на факт. Дипломатически гледано, страната е преживяла срив. Военно, не е имало дори бедствие. От кризата българската армия излиза непокътната, с несъкрушен дух и притежаваща своята артилерия и други военни материали. С други думи, България не е била “смазана” и е била изключително способна отново да “издигне славните си знамена” при идването на “по-добрите дни”.
Че България ще се опита да скъса Букурещкия договор веднага щом би могла, това е видно за целия свят и се знае от самото начало.
Самите българи, от Фердинанд до най-скромния от поданиците му, не пазят в тайна намеренията си. Договорът от Букурещ означава много повече от загубени земи и населения от статистическите табла. Той полага принципи, които прорязват най-дълбоките извори на душата на българската раса и за да отхвърли тези фатални принципи българският народ е склонен да рискува самото си съществуване. Обяснението за това поведение се разкрива от анализ на българското минало и от нейните амбиции за бъдещето.
Съвременна България е един от най-забележителните феномени на човешката история. Преди по-малко от четиридесет години българите бяха окаяни крепости селяни, експлоатирани до лимита на човешката издръжливост и тройно поробени – роби на турския милитаризъм, на гръцката църква и на руския панславизъм. Руско-турската война от 1877 г. счупи турските окови и въпреки че Берлинският конгрес върна македонските българи под османска власт, основната част от расата със сигурност бе свободна от турската власт. Въпреки това българите не бяха още по никакъв начин господарите в собствената си къща.
По времето на турското завладяване пет века по-рано, българите са попаднали под духовната доминация на гръцките патриарси в Константинопол и тъй като Патриаршията е била толкова ревностна към гръцкия национализъм, колкото и към християнската пропаганда, тя е направила всяко едно усилие на гърцизира българите като внедри сред тях гръцкия език и гръцките идеи.
Всички висши духовници в България са били или гърци или гърцизирани славяни, за които всичко българско е заплаха за цивилизацията – тоест, елинизма.
Всеки, който знае каква жизненоважна част играе религията във всички източноевропейски въпроси, може да оцени нуждата от наистина българска църква в каквото и да е българско национално възраждане.
Това най-накрая било постигнато със създаването на българската Екзархия, което дало на българската раса национално духовенство отгоре до долу. Естествено, гръцката Патриаршия била упорита и веднага отлъчила новия екзарх и всичките му последователи, но това само добавило гнева на религиозната схизма към расовата омраза.
В Македония, където двата народа били неразривно размесени, започнала хронична война. Усещащите се като българи се отцепили към Екзархията, а гърците и елинизираните славяни се придържали към константинополския патриарх. В самата България обаче победата била решителна, и с изключение на няколко гръцки градове-колонии, елинизмът бил бързо унищожен.
В същата епоха българите се освобождавали от третата пречка пред националното им развитие – руския панславизъм.
Никой не трябва да омаловажава благородния ентусиазъм на руснаците да освободят “малките южни братя”, който изпълнил руските армии с кръстоносен плам по време на Руско-турската война. Руското правителство обаче гледало на нещата от много по-малко идеалистична гледна точка. Без дори да допусне, че тези онеправдани селяни биха могли, след пет века комбинирана турска и елинистична доминация, да притежават силно национално съзнание, официална Русия виждала в българите само аморфна славянска маса, която лесно можела да бъде оформена в “ново-руснаци”, верни войници на империята, също както някога направила с казаците. По тази причина Русия създала “Голяма България” в Сан Стефано и по същата тази причина Англия не спряла, докато не разбила “Голяма България” на части на Берлинския конгрес.
Българите скоро показали на света заблудата на новоруската идея, тъй като тя се базирала на пълно непознаване както на тяхното историческо минало, така и на техния етнически състав.
По време на средните векове българите си създали изтъкната фигура на балканската сцена, създавайки силна империя, която заплашвала дори гръцкия Константинопол.
Разбира се, това е било отдавна и не е изненадващо, че светът, който почти е забравил Византийската империя, ще е забравил и Българската. Въпреки това, в запомнящите умове на българските селяни споменът за техните стари царе бил свеж и зелен и когато настъпил часът на свободата, славата на средновековната българска империя бил разнасян из страната, повдигайки духа на хората като зов към велика съдба.
Това било така, но има и други неща зад него. Българите обикновено се класифицират като славяни. И те са – отчасти. Въпреки това светът често забравя, че примитивните българи не са били славяни изобщо, а са били азиатски народ от турански произход, които през седми век нахлули сред примитивните славяни, наскоро мигрирали на юг от Дунав и се заселили като господари сред тях.
По-малобройни от поданиците си, завоевателите скоро били абсорбирани, загубвайки речта и специфичната си идентичност. Въпреки това кръвта им била силна тъй като тези турански българи оставили много повече от името си: те оставили в новия народ черти, които го отличават значително в категорията на славянските народи. Бърз анализ лесно ще покаже това. Типичният славянин, независимо дали живее в руските равнини или в сръбските хълмове е идеалист, склонен да загуби поглед върху фактите от своите мечти. Способен на велики постижения, когато е под въздействието на своя ентусиазъм, в обикновеното време славянинът е безгрижен, непредвидлив, щедър човек, по същество симпатичен, но без тази практическа характеристика – ефикасност.
Колко различен е българинът!
Сдържан, трезвен, суров, от време на време избухващ със страст, но често приемащ дори удоволствията си тъжно, Изключително практичен и твърдоглав, без дори следа от мистицизъм, пестелив понякога до скъперничество, толкова загрижен за бъдещето, че понякога това става обсесия. И над всичко това, обзет от упорита, трудолюбива, почти свирепа енергия, превръщаща се обикновено в непрестанен труд – такъв е народът. “Българинът с волската каруца”, казва народна поговорка, “преследва заека и го задминава”.
С такива прости факти не е странно, че неоруският сън скоро приключва с грубо събуждане. Руските офицери, пратени да оформят младата държава според московския план, изведнъж видяли как се надига от земята, все още горяща от факлите на башибозука и от огъня на битките, една нация, осъзнаваща себе си, ревнива към правата си и мрачно решена да добие бъдещето си. Руският тормоз само предизвикал яростно негодувание. Тези полу-грамотни селяни бързо създали лидер, Стамболов, който заобиколно предизвикал Русия и, обръщайки се към съперника на Москва Австрия, взел за български суверен този Фердинанд, който все още седи на трона. Русия научила веднъж завинаги, че “малките братя от юга” не давали пукната пара за панславизма, освен дотолкова, доколкото улеснил пътя към съдбата им.
А каква съдба? В началото тя била съединението на цялата българска раса от Черно море до албанските планини и от Дунав до Егейско море. Тогава, силна, благодарение на доминиращата си централна позиция, тази “Голяма България” ще накара другите балкански народи да признаят нейната хегемония. Накрая, обединените балкански християни ще прогонят турците от Европа и нова Българска империя ще се настани в Константинопол, винаги значително познат на българите като Цариград, градът на царете.
Този идеал изглеждал грандиозен почти до абсурдност за малката селска страна, създадена от Берлинския конгрес.
Но, ако мечтите на България били велики, то будните ѝ часове били дълги и всички те били отдадени на упоритото усилие и твърдо себеотрицание. Тези големи надежди станали част от националното самосъзнание. Те подготвяли всеки българин за гигантски усилия. Не минало много време, преди цяла серия от изумителни успехи да показали, че този народ е обзет от сериозна сила и безразсъдна смелост, които несъмнено карали целта да изглежда по-малко непрактична.
Берлинският конгрес разделил расата на три части: същинска България, Източна Румелия и Македония. Първата, с изключение на сенчеста васална зависимост към султана, била независима. Втората била автономна османска провинция, а третата била под пълна турска власт. През 1885 г. България се възползвала от благоприятен момент и взела Източна Румелия. Сърбия, вече разтревожена от възхода на съседа си, се намесила, но била незабавно победена от младата българска армия, която тук добила репутацията си. С един удар България станала най-голямата и най-силната от всички балкански християнски страни. Нямало време да почива върху лаврите си.
Цялата енергия на нацията било хвърлено в нови подготовки.
У дома производството се увеличило, строели се железници, създала се армия, която за своята големина, била най-страховитата в света. Зад граница, македонските българи били щедро подкрепяни срещу техните гръцки и турски врагове, докато умната дипломация на Фердинанд кокетничала със съперниците Австрия и Русия и получавала услуги и от двете. Младотурската революция от 1908 г. дала на Фердинанд шанса да отхвърли сенчестата васална зависимост към султана и да провъзгласи независимостта на България. Неговото приемане на гордата титла цар отишла по-далеч – тя провъзгласила на целия свят волята на България да бъде империя.
Младотурският политически банкрут и италианският удар срещу Триполи възвестили българския час. В началото на 1912 г. тя създала “Балканската лига” и още преди годината да била изтекла, плячката на европейска Турция била в краката на участниците в лигата. След това дошли караницата, Втората балканска война и Букурещкият договор.
Този мир, както вече видяхме, е изцяло нетърпим за България от всяка една гледна точка.
Забележителните му характеристики са, разбира се, предаването на македонските българи – “минимумът, от който не може да се отстъпи” на цялата българска национална еволюция – на безскрупулната гръцка и сръбска власт и нарастването на тези съперници до териториално равенство вместо предишната им териториална малоценност преди Балканските войни. Но именно целите, заложени в този договор, са това, което е най-нетърпимо за България.
Тези цели са принципите на балканското равновесие и настояването за правото на Румъния да има глас в решаването на всички балкански въпроси. На пръв поглед тези решения не изглеждат много застрашителни, но при по-обстойно вглеждане се вижда, че те са абсолютно смъртоносни не просто за българската мечта за империя, но дори и за надеждите ѝ някога да се обедини с македонските си събратя. “Балканско равновесие” означава на практика, че когато една балканска страна спечели, и другите трябва също да спечелят.
Това прорязва като коса, сечаща всяка глава, показала се над мъртвото ниво на балканско равенство.
Очевидно тук няма място за хегемония, няма място за великото царство от българските мечти. Нещо повече, сега, когато Румъния претендира за правото на балканска компенсация, България би могла да придобие Македония само като се откаже от други земи за сметка на северния си съсед, тъй като Румъния, заради географското си положение, може да нараства към Балканите само за сметка на България. В светлината на всичко това е лесно да се види, че българите ще рискуват всичко пред постоянното подчинение на статут, който ги ограбва от плодовете на всички техни предишни жертви и който съсипва всяко бъдеще, на което те могат да се надяват.
Имайки този ключ към българската политика, ние можем да отсъдим по-точно както нейните дипломатически маневри от есента на 1913 г. и нейното отношение към настоящето и близкото бъдеще. В навечерието на Букурещкия договор перспективите пред България не са особено светли. Трите спечелили нейни земи – Румъния, Сърбия и Гърция, осъзнават, че настоящата уредба ще продължи само дотогава, докато България се страхува да я наруши. Съответно, общите интереси ги карат да постигнат добро разбирателство, което държало техния отмъстителен съсед сякаш с невидима стоманена мрежа.
Истина е, че Фердинанд се опитва да флиртува с Румъния.
Държавниците в Букурещ са знаели, че скорошните им действия са събудили в гърдите на българите отмъстителна омраза с наистина плашеща сила. Защото, дори наистина хладнокръвен дипломат като Фердинанд да може да отпише загубената силистренска провинция за придобивки в Македония, румънските държавници се боели, че ако изоставят Гърция и Сърбия на българското отмъщение, техният ред също ще дойде скоро след това.
Виждайки невъзможността да трогне Румъния, Фердинанд се обърнал към единственият друг възможен балкански съюзник. Колкото и нелепо да изглежда на пръв поглед този съюзник, той е именно Турция, не просто наследствен враг, но и скорошния опустошител на Одрин, основната награда на България от първата Балканска война. Независимо от това, не е мюсюлманският Одрин, а българска Македония, за която България е водила този конфликт и тъй като Турция мрази гърците толкова, колкото и самите българи в този момент, съюзът на ограбените срещу грабителите скоро бил сключен.
Дали България би се включила на страната на Турция с атака над Гърция, ако миналогодишната гръцко-турска криза бе приключила с война, е невъзможно да се каже.
Още по онова време България бе постигнала чудеса в реорганизацията на армията, но нейните нови стратегически ж.п. линии едва са започнали и не могат да бъдат завършени за под две години. Европейската война със сигурност дойде прекалено скоро за България – факт, който има много общо с нейното настоящо резервирано поведение. Въпреки това е очевидно, че в тази титанична битка, която може да реши статута на Балканите за идните поколения, България ще трябва да е готова да се възползва от своя шанс.
Въпросът обаче остава – на коя страна ще застане България? Това може да стане ясно от кратък преглед на нейните отношения с воюващите велики сили, което на практика означава нейните отношения с Русия и Австрия.
До Втората Балканска война тези отношения, поне външно, са били политика на баланс, клонейки първо към едната, после към другата и получаваща облаги и от двете. Въпреки това под цялото това дипломатическо кокетничене остава трайният факт, че крайните цели на България могат да бъдат подпомогнати от Австрия, но никога не биха били одобрени от Русия. Австрия и Русия от дълго време мечтаят за Балканския полуостров. Причината да не са се били за него досега е, че до преди едно поколение те мислеха, че той може да бъде разделен между тях. Балканската цел на Русия винаги е бил Константинопол, а на Австрия – Солун.
Известното Райхщадско споразумение, предхождащо Руско-турската война от 1877 г. всъщност е споразумение за делба, с което Русия дава на Австрия Босна и Херцеговина и допълнително признава целите западни Балкани за нейна сфера на влияние, докато Австрия дава на Русия свобода на действие на изток.
Берлинският конгрес обаче приключва с огромна катастрофа за Русия.
Силна не-славянска страна, “латинска” Румъния, прекъсна руския поход към Константинопол и тази бариера става непробиваема, когато България, предназначена да бъде преден пост на Русия, пренебрегва защитника си и сама предявява имперски претенции. От друга страна Австрия все още остава в директен контакт с Турция и само слабата и анархистична Сърбия стои между Австрия и Солун, нейното искрено желание. От този момент започва нерешимата австро-руска вражда. Осъзнавайки, че нейната балканска мечта е приключила, Русия е решена да не позволи сбъдването и на австрийската. От тук идва и резкия интерес към Сърбия, дотогава равнодушно оставена на милостта на Австрия. Това обаче добавило просто още една брънка във веригата, свързваща България с Австрия. Вече видяхме, че нужната основа за българския империализъм е придобиването на Македония, доминиращата точка на Балканите.
Сега, македонските славяни са с много оспорван етнически произход, като за техни расови събратя претендират българи и сърби.
Като факт те изглеждат микс от двете и макар повечето от тях днес да изглежда, че се чувстват българи, няма съмнение, че 50 години на или българска или сръбска власт, придружена със сериозни експулсии на издръжливите елементи, като тези, които се случват сега, ще решат въпроса веднъж завинаги. Знаейки това, веднага щом Русия започна да подкрепя сръбския ѝ съперник, България се притесни и тъй като Сърбия е общ враг на България и Австрия, общите интереси сближиха двете още по-близо.
Което е вярно за Македония е още по-вярно що се отнася до крайните цели на България. Сега, когато пътят на Русия е блокиран, България се настани като останалия наследник на Константинопол. Но Русия никога не би допуснала доброволно създаването на голямо българско царство, разположено до Златния рог, докато Австрия може да наблюдава подобна възможност с пълно равнодушие, тъй като България никога не би могла да се противопостави едновременно на нея и на Русия.
Следователно една австро-българска антанта, за ограничаване на сфери на влияние и може би дори за териториална подялба на Балканите, ще бъде за много години само възможност за дискусия. Дори “Балканската лига” от 1912 г., с нейната високопарна формула “Балканите за балканските народи” не е радикалното скъсване с миналото, за която често се смята. Сега знаем, че тя никога не е била истинска лига, а само военен съюз, без никакви сериозно политически споразумения за бъдещето. Всички участващи страни са имали своите дипломатически умствени задръжки и определени значителни доказателства, особено известното “Предложение на (граф Леополд) Берхтолд“, направено малко преди Първата Балканска война, показва, че лукавият Фердинанд е имал коз в ръкава си.
Колапсът на Турция в този конфликт не трябва да ни заслепява за факта, че по никакъв начин това не е било очаквано събитие.
В случай на разгром, Фердинанд е бил подготвил наистина добро второ раздаване. Австрия е щяла да се намери като медиатор, настояващ за автономни Македония и Албания. При тогава съществуващите условия, това би означавало Македония под на практика българско настойничество, а България от своя страна би се погрижила Австрия да има свободен достъп до търговските пътища до Солун. Така Австрия и България биха контролирали Балканите, с Русия в мат, а Сърбия толкова изолирана и обкръжена, че тя би трябвала да се откаже от политиката и да култивира материалните си интереси, влизайки в австрийската икономическа сфера. Разбира се, тази схема веднага била обезсмислена от последвалите събития, но въпреки това тя хвърля осветителна странична светлина върху близостта на отношенията на България и Австрия.
И въпреки всичко тези връзки без съмнение са станали по-силни от Втората Балканска война.
България знае, че Русия бе тази, която насъска Румъния срещу нея в този съдбовен час и днес в България има разпространена явна омраза към Русия. Никога панславизмът не е бил толкова низвергван. “Наричайте ни хуни, тюрки, татари, но не и славяни”, изказа се известен българин малко след Букурещкия договор.
Тази вражда напоследък бе подсилена от нетактични статии в руската преса от началото на Европейската война, заплашващи България с нищо по-малко от унищожение, ако тя предаде славянската кауза в нейния съдбовен час. “Аз те родих, аз ще те убия!” наскоро възкликна водещият руски вестник “Новое време”, цитирайки фразата на героя на Толстой. Това обаче вероятно не е правилният език, с която да се обърнеш към мрачни, твърдоглави хора като българите.
Това само засилва страховете им от бъдеще, в което са натъпкани между Русия, разположила се в Константинопол и Велика Сърбия, послушното протеже на Русия.
Големите австро-германски заеми за България показват както нейното близко разбирателство с тевтонските сили и нейните решителни приготовления за бъдещи възможности.
Естествено английската, френската и руската дипломации са положили сериозни усилия, за да променят поведението на България. Всички тези усилия корабокрушираха на тази остра скала, Македония. Възможно е, ако България получи Македония тя да пререже тевтонските си връзки и да премина в лагера на Антантата.
Колкото повече човек изследва проблема, толкова по-невъзможно изглежда всяко такова решение. Македония сега принадлежи на Сърбия и Гърция и двете страни намират отстъпките за немислими. Те гледат на тези територии като на истинска сръбска и елинска земя и изоставянето на македонските им събратя от тяхната раса на българското отмъщение би било толкова нетърпимо, колкото е настоящата ситуация с македонските българи за българите.
Не можем да забравим всичките кръвопролития, кланета и преследвания от последните две години, с техните ужасяващи наследства на неутолена омраза и мъст, когато обсъждаме умни схеми за компенсации с австрийски провинции за Сърбия или гръцки придобивки в Мала Азия, при положение, че подобни компенсации все още са здраво държани от силни и непокорени врагове.
Колко невъзможни са всякакви приятелски промени на македонската граница се вижда от съдбата на скорошна “мисия за опипване на почвата”, проведена от дипломацията на Антатата.
Според нея Сърбия трябва да отстъпи онези изцяло български области, лежащи между настоящата българска граница и река Вардар, срещу включването на България на страната на Антантата.
Оставяйки настрана, че възможността тези области са прекалено маловажни, за да съблазнят България да промени цялата си външна политика, ние трябва да отбележим, че Сърбия моментално обяви цялата схема за изцяло непрактична с основанието, че България тогава ще доминира цялата долина на река Вардар и нейната железница, жизнената връзка на Сърбия със Солун и външния свят. Наистина, и Сърбия и Гърция публично съжаляват, че са допуснали на едно място (района на Струмица) България да се приближи опасно близо до Вардар и намекват, че тяхната обща сигурност може да изисква България да предаде Струмица, вместо каквото и да е българско напредване в обратната посока.
Имайки предвид, че това е случаят, изглежда практична сигурност, че при ново подпалване на война на Балканите, България ще се включи на страната на тевтонските сили. Тя ще получи силна помощ от Турция, която е разположила четири подбрани армейски корпуса в Тракия, очаквайки именно такова събитие.
Що се отнася до силата на българската армия, вече видяхме, че тя е много по-силна отколкото масово се допуска.
Несломена от балканските войни, все още притежаваща онази страшна артилерия, която свърши добра работа при Лозенград и Люлебургас, нейният основен недостатък през 1913 г. (недостигът на амуниции) без съмнение отдавна е бил решен, а липсите в състава са били запълнени от огромните вълни бежанци от Македония, горящи от фанатична омраза към гръцките и сръбски поробители, заграбили бившите им домове.
Вътрешното състояние на България е отлично. Също както Франция през 1870 г., пестелива и плодовита България показва резерви на икономическа мощ, които са удивили всеки чуждестранен посетител от Букурещкия договор. Държавните финанси бяха, вярно е, сериозно замесени по това време, но вече получените или пътуващи 45 милиона щатски долара (към $1 153 750 500 към днешна дата, бел. прев.) средства от Германия заедно с още по-големите суми, обещани в близко бъдеще, са облекчили належащите потребности, докато латентното богатство на патриотичното население прави възможно съществуването на големи вътрешни заеми.
Да предположим, че България влезе във войната – кои ще са нейните опоненти и каква ще бъде нейната ефективна сила?
Сърбия и Гърция със сигурност ще бъдат нейна цел. Сърбия обаче вече е толкова омаломощена и обезкървена от борбата си срещу Австрия, че тя вече е само сянка на предишната си мощ. Избухването на война на Балканите ще означава със сигурност ново австрийско нашествие в Сърбия, този път вероятно подкрепено от германски войски, докато скорошните албански рейдове показват опасността от диверсия на западния фронт на Сърбия, докато високите бойни качества на албанците и техните многобройни колонии, заселили се в новите сръбски територии биха били сериозна тема.
Нещо повече, българско нахлуване в Македония би било неизбежно последвано от цялостно надигане на нейното българско население. Естествено, Гърция ще използва всички свои сили, за да спаси Сърбия от колапс и на хартия днес Гърция изглежда толкова силна, колкото и България.
Въпреки това, новите провинции на Гърция са толкова пострадали от войната и имат толкова вражески настроени расови елементи, че те по никакъв начин не могат да са такъв източник на сила, какъвто показват териториалните статистики или поглед към картата. Срещу обединена турско-българска атака, Гърция, ако не бъде подкрепена, вероятно би била победена.
Основата на въпроса е какво ще бъде поведението на Румъния.
Видяхме, че веднага след Букурещкия договор, Румъния, Сърбия и Гърция формират общо разбиране срещу български опити да промени наложения статут и в един Балкански конфликт Румъния без съмнение би ударила по България при първия ход срещу Сърбия или Гърция.
Европейската война обаче включи толкова много конфликтни елементи, че румънското отношение към възпламеняване на конфликт на Балканите днес по никакъв начин не е предрешен въпрос. Румънска атака над България автоматично би провокирало война с Австрия и Германия. Дори и да изключим определени политически съображения, настройващи Румъния срещу война с тевтонските сили, това би означавало, че Румъния няма да може да използва пълната си военна мощ срещу България.
Австрийска Трансилвания, като огромна планинска крепост, доминира всяка част на румънските равнини и освен ако Русия няма успехи, значително по-добри от досегашните си, Румъния няма да дръзне да прати която и да е голяма част от войските си на юг. Всъщност, ако Русия претърпи някои наистина смазващи военни поражения, Румъния вероятно ще остави събитията на Балканите да се развиват сами, независимо колко неприятни биха били те, тъй като провокирането на победните Австрия и Германия би застрашило самото ѝ съществуване.
Това е състоянието на България в този съдбовен час. Въпреки грубото унижение и тежките загуби, жилавата тъкан на расата все още е ненарушена. Ако нейният ден изгрее, тя ще удари зверски, за да изпълни амбициозните си мечти.