Що е то евроатлантизъм и има ли почва у нас?

Време за четене: 9 минути

Карта от 1815 г. на северната част на Атлантическия океан. Източник: New World Cartographic


Статията е публикувана в Годишникъ 2021 на Консерваторъ.


Мнозина обичат много да критикуват дадени идеи, използвайки пейоративно „евроатлантически ценности“. Безспорно има нещо, което отговаря на евроатлантизъм и има влиятелна политическа подкрепа у нас, щом сме членове на НАТО, ЕС и редица други международни организации и договори, обхващащи двете страни на Атлантическия океан. Имаме и няколко експлицитно заявени като евроатлантически организации с популярни имена, подкрепящи публично тези идеи. Но какви точно са те и включват ли подкрепа за гей паради и подобни неща… или не съвсем?

Евроатлантизмът се появява като една от големите геополитически идеи на XX век. Неговите корени в Централна и Източна Европа, и специално на Балканите, могат да бъдат търсени в историческия опит на страните в техните отношения със САЩ през последния век. Това включва опита на тези страни с национал-социалистическите и комунистическите тоталитарни режими, отчитането на ролята на САЩ за сгромолясването на Източния блок и последвалата интеграция на тези страни в евроатлантическите институции. Много страни в този регион, включитечно и България, са направили стратегически пресмятания, че техните национални интереси могат най-добре да бъдат защитени към този момент чрез взаимодействие със САЩ спрямо другите големи европейски сили. Към днешна дата, миграцията на милиони българи именно към други европейски страни показва, че това е масово схващаният като правилен културен и цивилизационен избор.

Що е цивилизация?

Поколението на нашите прадеди се е борило за създаването на национална българска държава. Техните деца са се борели за обединението на българския етнос в една държава, противно на волята на всичките ни съседи и през повечето време на повечето Велики сили. Нашите родители са строели „живота нов“ и са работели за строежа на комунистическото общество. И дойде нашето време, в която сякаш последната голяма кауза бе влизането в два съюза – ЕС и НАТО. За мнозина, повярвали в края на историята, това означава и края на промените в нашето самоопределение къде точно сме като нация, народ, култура и цивилизация.

Нека да започнем малко по-отдалеч. Що е то цивилизация? Самата дума ни насочва към френското Просвещение и автори като Ан Робер Жак Тюрго и Волтер, като последният се счита за създал понятието в своя труд „Есе върху Нравите и върху Духа на Нациите„. Най-общо казано, те са я противопоставяли на „варварството“. От Франция, думата пътувала из Западна Европа и била доразвивана, като редом до нея било другото понятие – „култура„.

Има един много хубав анекдот, който кратко описва какво е цивилизация от биологична гледна точка. Веднъж антроположката Маргарет Мийд била попитана от свой студент какво според нея е първият признак на цивилизация в дадена култура. Мийд отговорила, че първият признак на цивилизация в древна култура не са глинените съдова или следите от огън или правите улици в селището, а счупена и след това заздравяла бедрена кост. В животинското царство, ако имаш нещастието да си счупиш бедрото, умираш без изключение. Не можеш да избягаш от опасност, да стигнеш до реката, за да пиеш вода или да си набавиш храна. Нито едно друг вид не оцелява при счупване на крак достатъчно дълго, за да може костта да зарасне. Счупената бедрена кост, която е зараснала, е доказателство, че някой е отделил време да остане при падналия, превързал е раната, пренесъл е човека на безопасно място и се е грижил за него по време на възстановяването. Грижата за другия в трудностите е мястото, където започва цивилизацията. Ако прехвърлим тази метафора към политическото битие, принадлежността към общата цивилизация има тогава, когато хората от различни народи се интересуват от благоденствието и помагат при нужда – природно бедствие, икономическа криза, война или нашествие.

Ако горният пример говори що е то цивилизация изобщо, разграничавайки нашия вид и неговите няколко уникални качества спрямо другите представители на животинското царство, то в един момент тази дума се появява в множествено число, за да опише различните резултати, постигнати от Хомо Сапиенс в различните краища на Земята. Тя има най-малкото двойнствено значение, описвайки както морални ценности, така и материалните придобивки, като различните философски школи спорят кое превихожда и предизвиква другото. Тук аз ще се опитам да се възползвам от обобщенията на Фернан Бродел, според когото в момента в света има неевропейски цивилизации – ислямската, африканската, тази на Далечния изток и трите европейски цивилизации – западноевропейската, американската и руската. Българите, естествено, не принадлежим към нито една от тези цивилизации изцяло, но заради географията и историята си имаме много допирни точки с три от тях – и от тук идват голяма част от вътрешните ни терзания.

България като част от европейската цивилизация

Българите сме близки до Ориента, заради половинхилядолетното си пребиваване в Османската империя и всички онези езикови, културни, дори хранителни навици, привички и остатъци ни правят близки не само с турците, но и с египтяни, сирийци, йорданци, палестинци, иракчани в много отношения. Същевременно, ние имаме и над хилядолетна история на православие и духовни школи, създадени по нашите земи и разпространили се из целия славянски свят, повлиявайки пряко за създаването на т.нар. руска цивилизация, която всъщност е дъщерна на средновековната българска такава. През вековете на османска власт, българите, също като други народи, са гледали с надежда на североизток, към близките, към братята, към Дядо Иван. Въпреки тези близости към тези две цивилизации, ние не принадлежим изцяло към нито едната от тях. А има и друг много силен субстрат – европейския.

Дали ще го търсим при caesar-я Тервел, при мисионерите Константин Кирил и Методий, при създателя на кирилицатаКлимент Охридски, при покръстителя Борис-Михаил, при полу-елина Симеон, при rex Калоян, при дипломата Иван Асен II, ние виждаме, макар и сравнително недостатъчно достигнало до нас, едно средновековно европейско минало на българската цивилизация, чувстващо се вътрешно за Европа като такава, обединено от общия дух, история и да, обща цивилизация.

Всичко това бива пометено при нашествието на азиатските степни орди на селджукските турци. В крайна сметка те самите се цивилизоват, когато завладяват останките на старата Римска, макар и източна империя, както и българската, и попиват части от тяхната култура, но крайният резултат само бегло напомня за европейската си предистория. Когато най-после, под въздействието на редица фактори, Османската империя първо спира да расте, после започва да се свива и запада, сред покорените, смазани, обезкървени и оставени без водачи и аристокрация народи все пак достигат идеи. Отначало единици, като Блазиус Клайнер и Паисий Хилендарски, пишат свои истории, които да събудят чувството за национална принадлежност у тези сравнително прости, неграмотни и неособено политически активни селяни. Нахлуващите идеи от Европа – либерализъм и национализъм, бързо хващат семена, и заедно с тях идват и всички онези позабравени културни, езикови, хранителни и други връзки. Неслучайно изведнъж западни журналисти започват да обръщат внимание на мъките и теглилата на нашия народ, а ние започваме да се интересуваме от случващото се там – върви процес на разбиране, че сме част от един свят, един мир, едно пространство, като общото е историята, религията, расата.

След Освобождението, българите започваме да изграждаме държавата си с невиждано темпо и труд. И образецът, стремежът, целта е именно Европа. Изучените във Франция, Германия, Русия, Англия, Австрия се завръщат и носят най-новото и най-доброто в архитектурата, инженерните науки, естествените науки, опера, балет, театър. Българите успяваме за едно поколение да съградим столицата си – древната Сердика – като малката Виена, но с намигвания и препратки и към традиционната си архитектура. Из страната тече процес на непрекъсната модернизация, в желанието ни да докажем на другите европейци, че сме равни с тях – прокарват се телеграфи, ж.п. линии, откриват се читалища, училища, болници, всякакви дружества, кина. Когато в София се пускат първите трамваи през 1901 г., ние сме сред пионерите в този вид транспорт в Европа – това показва колко бързо, в рамките на едно поколение, бившите безправни селяни са се превърнали в европейски граждани. Естествено, този процес по наваксване на разликите от няколко века не е минал гладко и е имало хора, които са бъркали формата и съдържанието, приемайки всичко чуждо, градско и западноевропейско за добро и възвишено, а всичко българско, селско и наше за лошо и изостанало. Ако не вярвате, припомнете си „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников и „Печената тиква“ на Елин Пелин. Те ще ви разкажат много повече за комплексите за малоценност, водещи до тъжно-смешни ситуации в тогавашния, а и в сегашния българин, отколкото всеки чуждестранен анализатор би могъл.

Европейската гражданска война

Онези години след Освобождението са трудни, тежки, пълни с успехи и неволи, войни и въстания, но още имаме единство и желание за взаимодействие като народ. И вероятно щяхме да постигнем още значими успехи, ако не бе започнала Европейската Гражданска война – двете Световни войни, които разбиха както започналите ги страни, искащи място за живот и свои колонии (Германия и Австро-Унгария), за да бъдат равни на другите Велики сили, защита на своите интереси (България и Османската империя), така и уж спечелилите във войната колониални империи. Това противопоставяне вътре в европейската цивилизация я направи много по-слаба спрямо останалия свят.

Уж спечелилата две войни Великобритания излиза от тях бомбардирана, обезкървена и банкрутирала, а империята ѝ в Азия, Индия, Близкия изток и Африка се разпада. След две десетилетия всичко това изчезва. Франция завършва войната уж победител, а губи африканската и азиатската си империя, а след това търпи поражения и унижения в Индокитай през 1954 г. и Алжир през 1962 г.

Кой всъщност печели войната? Със сигурност това са двете нови свръхсили, и двете европейски в своята същност, но претендиращи за световно налагане на техния модел на управление над целия свят. Съветският съюз, който след милионни загуби от нацисткото нашествие в крайна сметка окупира Берлин, анексира балтийските държави и превръща Източна Европа в съветски базов лагер. Твърди се, че Сталин е коментирал жлъчно резултата от войната: „Да, но Александър I стигна до Париж!“. Другият победител са американците, които останаха най-дълго извън войната, завършиха я с най-малки загуби от всички велики сили. И все пак Америка е част от Запада, а Западът е истинският губещ в световните войни през миналия век.

Всъщност двете войни между 1914 и 1945 г. могат да се разглеждат като Голямата Гражданска война на европейската цивизация, на Запада, на бялата раса, втора Тридесетгодишна война, която завършва със загубата на всички западни империи и окончателното завладяване на Запада от освободените народи на техните бивши колонии. България и цяла Източна Европа пък попадат под съветско влияние, което променя азбуката, езика, архитектурата, градоустройството, нравите и дори разбива българския етнос на две части – българска и македонска. В продължение на десетилетие има целенасочена политика по културто, политическо и дори цивилизационно различаване от капиталистическия Запад и комунистическия Изток, чиито следи са повече от видими и днес. Цивилизационната принадлежност отстъпва в продължение на десетилетия на идеологическото разделение, противопоставящо едни срещу други, например, германци от Западна и Източна Германия, или северни срещу южни корейци.

Цивилизацията обаче е толкова основно нещо, че надживява дори тоталното идеологическо противопоставяне, пропаганда и опити за създаване на нови хора. Комунистическият свят се срина за няколко години, страните в Източна Европа получиха независимост от Москва и започна процес на реинтеграция в това, което се нарича евроатлантизъм. Военният съюз НАТО, създаден за възпиране на СССР, погълна повечето страни от Варшавския договор и стана нещо друго, нещо различно от организация против комунистическата агресия. Европейският съюз, от търговски съюз, стана едно все по-политическо обединение на повечето европейски страни. Ние, естествено, можем да имаме много критики към конкретни политики на тези две организации, но те представляват какво – обединение на европейците, и въпреки заявения си антирасизъм, организации на бялата раса.

Карта на света, оцветена според доминиращата раса, съставена от Стодард през 1920 г.
Карта на света, оцветена според доминиращата раса, съставена от Теодор Стодард през 1920 г.

Евроатлантизъм преди век и днес

В началото на XX век европейците управляват на практика цялото земно кълбо, като извън контрола им са само Афганистан, части от Китай и няколко региона на Африка. Българите, при всички обвинения към нас, че сме агресивни съседи и разпалваме войни, за да вземем чужди земи – ако не ми вярвате, отворете произволен учебник на произволна страна-съседка – ограничаваме тези свои щения и блянове до земи, намиращи се в най-крайния случай на двеста километра от настоящата ни граница. На фона на другите европейски държави, градящи световни империи, нашите претенции за излаз на още едно-две морета са повече от скромни. Въпреки това днес на нас и на другите източноевропейци ни се втълпяват същите грехове за колониализма, робството, бяло надмощие и расизъм. Нищо, че Търновската Конституция е сред водещите в света, даваща свобода на всеки роб, стъпил на наша земя, нищо, че ние роби никога не сме имали, нито колонии. В известен смисъл, ние носим „греховете“ на западните европейци, без да сме извлекли същите облаги в исторически план – доказателство, че сме част от една цивилизация.

Според много влиятелния преди Първата световна война американски мислител Теодор Лотроп Стодард, в неговата много популярна тогава книга „Надигащата се цветна вълна срещу господството на белия свят“ от 1921 г., демографията е на страната на народите, които в онзи момент са под колониална власт. Той предрича и, че те ще се освободят, рано или късно – което и се случва точно по начина, по който той описва – от пацифистката революция в Индия, през партизанските войни в Африка и югоизточна Азия, до кървавите конфликти в Близкия изток. Стодард, наред с мнозинството англосаксонци по онова време, е считал за изцяло „бели“ само англичаните, шотландците, холандците, германците и скандинавците – или тевтонците, както ги е наричал. Франците са били микс, а испанци, португалци, ирландци, италианци и славяни в източна Европа – ами, да кажем най-възпитано, че сме смятани за второ качество. И това не са били крайни възгледи за онова време – Стодард е завършил magna cum laude Харвард, имал е докторантура по история и е бил член на множество влиятелни организации и е писал за някои от най-четените и уважавани вестници по онова време.

Днес тези вътрешни предразсъдъци между европейците са ако не изцяло забравени, то поне значително отслабени до шеги между представители на различните страни. И вече няколко десетилетия ние, българите, сме част от това политическо, икономическо, военно, културно пространство. Когато след 1990 г. границите се отварят, за наше съжаление около два милиона българи емигрират, но те отиват именно в тези страни. Днес има и обратен процес на миграция от различни европейски страни към България.

Америка е различна от европейските страни, и най-вече от Прусия, Австрия и Русия, дори от Франция. Френската република наследи голяма част от институциите на стария режим, а те никога не са били създавани в Новия свят. България също няма древна династия през последните векове, въпреки краткото монархично управление, но също така не е имала и аристокрация. В България мнозинството от хората са православни християни и идеята за папоцезаризма е не просто различна от идеята за разделение на Църква (и даже църкви) и власт в повлияния от Реформацията свят, ами говорим за съвсем различна динамика на обществените процеси. Може би най-интересното обяснение за отношението на източноевропейските дисиденти към западните движения за мир може да бъде открито в есето „Анатомия на умереността“ на Вацлав Хавел. Чешкият драматург, по-късно и политик, показва нагледно множество от погрешните схващания на западния свят, изградени за попаднали отвъд Желязната завеса страни само за половин век.

И все пак, ние сме република и имаме демократично управление – а ако искаме те да работят, те трябва да бъдат основани на морала. Нашата възстановена държава, дали вземаме за отправна точко 1878 или 1989 г., трябва да има своя причина за съществуването си, която да бъде призната по целия свят. Но също така ние трябва да сме наясно кои са нашите естествени, цивилизационни съюзници, и заедно да работим срещу цивилизационните ни противници.


Използвана литература

The Origins of Atlanticism in Central and Eastern Europe – Asmus, Ronald; Alexandr Vondra (July 2005). „The Origins of Atlanticism in Central and Eastern Europe“. Cambridge Review of International Affairs18 (2): 203–216. CiteSeerX 10.1.1.393.1224doi:10.1080/09557570500164439.

Straus, Ira (June 2005). „Atlanticism as the core 20th century U.S. strategy for internationalism“ (PDF)Streit Council. Annual Meeting of the Society of Historians of American Foreign Relations. Retrieved 10 July 2013.

The Rising Tide of Color Against White World-Supremacy, Charles Scribner’s Sons, 1921 [1st Pub. 1920]. ISBN 4-87187-849-X

„Anatomy of a Reticence“, Vaclav Havel, Open Letters. Selected Writings 1965–1990 New York Vintage Books [Google Scholar], 291–322.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *