Историята на село Аврен е тясно свързана с историята на българите, останали извън границите на България след Берлинския договор. Снимки и видео: Денис Хакарар
Одринска Тракия е неколкократно обезбългарявана.
В условията на установеното вече турско владичество на Балканите, настъпва относително спокойствие. Засилва се вътрешната българска миграция от балканските местности и Загорско към равнините на Долна Тракия, главно по икономически причини.
През Кърджалийското време една част се насочва към цариградските покрайнини. Близостта на централната власт е една гаранция за по-голяма сигурност и безопасност. По това време в старото турско село Аврен, намиращо се на 14 км северно от Силиврия, недалеч от централния път Чорлу-Чаталджа, започва заселването на българи.
Знаем кои са били първите заселници. Семействата Братанови, Вергови, Яневи, Янови от гр. Калофер, Младенови от село Дървеница, Софийско, Станкови от Старозагорско, Бочукови от Свищовско, Панчеви от Панагюрище тръгват, подгонени от немотията и глада, търсейки с надежда място за препитание.
Заселването на различните фамилии е в различно време, но коя се заселва първа не се знае.
Заселват се още Йовчеви, Добреви, Дочеви, Лефтерови, Стойкови. В с. Аврен се обособяват 150 къщи с български семейства. Живеят в малки плетени къщи, от които само пет са от кирпич и покрити с керемиди.
Землището на с. Аврен граничи с чифлика „Кара синан“, отстоящо на 7 км от него. На още 7 км на юг се намира Силиврия, малък околийски град на брега на Мраморно море. На 8 км в югозападна посока е с. Фенеркьой, с българска и турска махала и няколко гръцки семейства. На 6 км на север с малка махала от турци е с. Курфаллъ.
Село Кадъкьой е на 8 км на югоизток. В същата посока на още 13 км отстои Чаталджа, където живеят българи и турци. На около 2 км на изток от Аврен минава железният път за Истанбул, идващ от Свиленград. Най-близката гара до селото е Кабакча. Истанбул се намира на 50 км от Аврен. В землището на селото се простират пасища (мери) в посока Силиврия, Синън дере, Фенеркьой. В местността Черната и Бялата скока се образуват вирове. На северозапад от Малък и Голям харач, намиращи се на баир с малки горички, са разположени кошарите на авренци.
Пресъхнало дере разделя селото на две махали – от едната страна гърци и турци, от другата – българската, която е най-голяма.
В горния край на селото, в близост до дерето и турската махала, в един двор е съградено аязмо, в средата на двора се извисява топола (кавак), а на запад от него е описан двадесетметров бряст, край който минава пътят за Братанската махала. (Според Стою Шишков 120 къщи са били български). Аязмото е представлявало малка къщичка с икона, кандило и свещник. От нея започва тунел, дълъг 4 м., от чието дъно извира много студена вода, считана за лековита.
Целият този край, наричан от турците Чорле-къръ (Чорленско поле), се е състоял от бейски чифлици, на които работната ръка е само българска. Слизайки от планините в различни времена, българските пришълци образуват селища.
От прости ратаи и работници започват да населяват земята на господарите си бейове, като плашат наем от 6 до 8 лири годишно за посев, а данъци плащат отделно на правителството. По-късно изкупуват земята, но след Берлинския конгрес османското правителство започва да им я отнема насилствено и да настанява турци-мохаджири. Няма данни за настаняване на мохаджири в Аврен.
Благосъстоянието на българите в този край е твърде завидно.
Селяните са се занимавали със земеделие и скотовъдство. Орането на земята се извършва с 4 – 5 чифта волове или биволи (чавгар), в т. нар „ялама“ или „кара сабан“ (дълбока оран) и се провежда от пролет до жътва. Оранта е дружна, като се изреждат да помагат на всеки по няколко дни. По-заможните българи орат самостоятелно. Сеят се жито и лен, от влакното на които се тъкат черги и чували.
Житото се коси с коса с кафези, за да става на ръкойки. Връзва се на снопи и се правят докурджуми (кръстци). Бедните селяни след приключване на своята жътва отивали да жънат на чорбаджиите и след това се пристъпва към овършаване (харманджилък). Най-напред се отива в гората, насичат се клони, шума, за да се направи перде (перваз) против вятъра. Вършее се с дикани (плотове), на които в шахматен ред са забити кремъци.
След вършитба идва време за плащане на данъците на „юшурджията“ още на хармана. На 15 крини жито се вземат две. Този данък се нарича „юшур“. Събраният данък се товари на коли и се кара в турската махала, където се намира общинският хамбар. Но авренци не сеят само жито и лен. По-заможните от тях сеят домати, от които правят доматено пюре, изнасяно в Силиврия, а понякога и в Истанбул за по-висока печалба. Пренасянето на продуктите и стоките се извършва с камили.
Авренските българи са имали и лозя, които не смогвали да оберат до късна есен. Отглеждат се също много смокини и бадеми.
Освен земеделци, авренци са и състоятелни скотовъдци. Мнозина от тях имат говеда, биволи, стада овце. Млякото и млечните продукти се продават в Истанбул. Сиренето е с отлично качество, съхранявано в кози толуми. Овчарството е едно от главните занятия на авренските българи. Показателен за това е фактът, че когато авренци тръгват да се изселват, те водят 50 000 овце.
Езикът, на който говорят авренци, е чист български, смесен с много турцизми. Такива думи са предимно от битовата лексика и се налагат за по-лесно общуване и търговия. Такива думи са: арналък – нива, мередевен – стълба, хендек – трап, меркез – гара, и др.
Старите говорят български език, но младите, под влияние на гръцкото училище с гръцки учители и гръцки духовници, знаят и гръцки език. Родовете на всички жители запазват българските си имена и презимена. Влиянието на гръцкия език се чувства в изговора на личните имена, например: Иванка – Ивантия, Невена – Хрисафена, Йовка – Байо, Христо – Христаки, Коста – Костаки, Ангел – Ангелаки, Кириньо, Султаньола, Ирина-Орани, Маламаги, Стамати и др.
Авренци грижливо съхраняват и предават от поколение на поколение огромно, пословично трудолюбие.
То, съчетано с решимост и упорство, им помага да оцелеят. От „Сведения за бежанците, които се намират в Ямбол към 31 декември 1926 г.“ става ясно, че в миналото от регистрираните 111 семейства, наброяващи 504 души, 56 стопани са земеделци, обработващи чужда и своя земя. Голям е броят на каруцарите, занимаващи се с кираджилък, на работниците също. Сред тях са чиновници, бакали, шивачи, зидари, кирекчия, налбантин, обущар, стражар. В борбата за оцеляване трудът е на почит.
Обичайки труда, авренци умеят и да се веселят. Песните и хората са стари, български, обичаите също. Песните им са весели, хороводни, трудови. Те пеят по хора и седенки. Авренки умеят да приготвят вкусни ястия. Най-любими закуски: тархана, юфка, рязана чорба, мантин.
До 1908 г. в с. Аврен има гръцки учители и гръцки свещеник. Училището е с две стаи, като в едната се учат децата от първо и трето отделение, а в другата – от второ и четвърто. Учителят учи децата на гръцки език, но подготовката им е изключително слаба. Децата се научават да четата без да разбират съдържанието. Гръцкият протосингел от Силиврия е имал задължението да проверява подготовката на учениците. В деня на „Три светители“ се провежда изпит, на който се оценява работата на учителя.
Църквата е построена след 1900 г. Дърворезбата и рисуването на иконите са поверени на майстори от България.
След завършването и се е провело събрание в дюкяна на известния род Ганчеви, за да се реши как да се нарича. Тъй като в селото живеят 35 души с името Георги, се решава черквата да бъде именувана „Свети Георги“.
Датата 28 август 1908 г. за хората от село Аврен е изключителна. На този ден младежите от селото поискват от българската екзархия да им изпрати български учител и свещеник, като се отказват от гръцката патриаршия в Истанбул. На този ден, по спомени на Бочуков, на празника на Голяма Богородица в селото пристигат български учител и свещеник. Литургията на този ден се извършва на български език. Враждата между българи и гърци е много силна, но българите, като се опират на Хюриета, не се предават.
През учебната 1909 г. училището в село Чанакча започва да приема българчета от съседните села. Там се учат деца и от с. Аврен. В Одрин има българска гимназия, където се учат девойки и младежи от селото. Ученолюбието на авренци е забележително.[
На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война.
Слуховете за нейната подготовка се понасят още през септември. В средата на месеца започва придвижването на турски войски в посока към България, а след месец-два отстъпват обратно. По това време кмет на селото е Илия Братанов. Запазена е една интересна история по повод това събитие: За да защити селото от отстъпващите, той предвидливо нарежда на жените да изпекат хляб, за да го предложат на турската войска.
Изтеглящата се войска се окопава около Чаталджа, а село Аврен остава в района на преследващата я българска армия. Населението на турската махала се изтегля, изоставяйки имуществото си. След три дни пристигат български войници, за които Димитър Младенов си спомня, че са от Плевенския полк.
Знамето на полка е окачено на къщата на рода Младенови и го охраняват офицери. Било е много студено, но е осигурявано навреме продоволствие, затова с изхранването на войниците е ангажирано населението на селото. Край Чаталджа започват да бушуват заразни болести – холера, коремен тиф. Като лекарство се препоръчва чесън. Авренци се страхуват, че след подписването на примирие между съюзниците и Османската империя, българското население ще бъде подложено на изтезания.
Налага се тяхното изселване.
Като изоставят дом и покъщнина, със съдействието на български офицер и под ръководството на кмета на жп гара Кабакча, се използва влакова композиция и на всеки четири семейства е осигурен вагон. За добитъка с каруците е осигурен сборен пункт – Люле Бургас.
По време на Междусъюзническата война империята нарушава договора за границата по линията Мидия-Енос и насочва войските си към старата граница с България. Авренци се насочат към Лозенград, но той вече е евакуиран. Продължават прехода и по тъмно на 14 юли уморените и изтощени хора и животни достигат границата. Влизат в едно село, което се оказва Кайбелар (дн. Странджа).
Пренощуват спокойно, като мислят, че няма кой да ги преследва. На сутринта се оказва, че през нощта местните селяни са напуснали селото. Авренските бежанци продължават до с. Еледжик (дн. Горска поляна), после през село Капаклъкьой (дн. Ружица), Куртбунар (дн. Вълчи извор), Болярово и Попово, където остават за по-дълго, за да отремонтират каруците. Река Поповска е придошла и не може да се премине, защото няма мост, преминават през село Башалий (дн. Жребино) и излизат на пътя Елхово – Ямбол.
Покрай височината Баралкайряк излизат на Каравеловското ханче. На 4 км югоизточно от него на поляна до Тунджа се установяват на бивак. В продължение на една седмица им се осигурява храна от 29-и Ямболски полк, докато изтече карантинния период.
След престой в селата Отманлий (дн. Симеоново), Пандаклий (дн. Тенево), Бикьово (дн. Козарево) и др., през 1914 – 1915 г. по решение на Околийската комисия в гр. Ямбол, те се заселват в неговия квартал Каргона, настанявайки се в ханове, навеси и стопански сгради до 1920 г.
Българските села в Тракия
Курфали
Синекли
Секман
Търново
Тарфа
Тая Кадън
Имрахор
Цариградските българи
