На страната на Джужепе Гарибалди във войните за обединение на Италия воюват множество доброволци българи, които ще станат известни под името гарибалдийци.
Италия през ХІХ век е разпокъсана и изостанала страна, пъшкаща под чуждо владичество, пред прага на съдбоносни събития. Страната от дълги години е арена на непрекъснати грабителски войни, раздробявана на десетки малки държави, загубила отдавна политическата си независимост, и въпреки това се оказва люлка на най-силното национално-освободително движение.
Чуждото владичество, в продължение на векове преплетено с феодалния гнет направило Апенинския полуостров през ХІХ век един от най-опасните пунктове в света.
По това време имаме следните подчинени кралства:
Ломбардия, Венецианската република, херцогствата Парма, Модена и Тоскана, миниатюрната олигархическа република Лука – на Австрийската империя, Папският Рим – сам по себе си феодал, Кралството на Двете Сицилии – цяла южна Италия, подчинена на династията на Бурбоните.
Единствено Пиемонт-Сардиния принадлежи на италианския народ чрез династията на Савоите.
След Френската революция опозицията против деспотическите монархии раздвижва масите, но националистите бързат да издърпат килимчето изпод либералните течения и редом до омразата към монархиите съдействат за пробуждането на националното съзнание у италианския народ. Започва една бурна и сложна епоха, изпълнена с остри класови борби – епохата на италианското политическо възраждане, т. н. Рисорджименто. Рисорджименто е борбата за национална независимост, свобода и социален прогрес, величавата борба за изгонването на чуждоземните поробители, за единна Италия, за разчистване пътя на феодализма и за освобождаване от несигурните действия на новия социализъм.
Епохата на италианското Рисорджименто ражда смели мъже, но най-известната рожба на десетилетните борби за свобода и национална независимост е прославеният вожд на националноосвободителните движения през XIX век Джузепе Гарибалди. Народният герой на Италия, генерал и водач на революционнодемократичното крило в националноосвободителното движение е борец за освобождението на страната с активното участие на масите.
Пиратстващ разбойник или герой?
Роден в Ница през 1807 г. в семейството на моряк, още като юноша той е принуден да започне работа като юнга на корабите. За участието си в една акция на мацинистите (националистите) 27-годишният моряк е осъден задочно на смърт, но успява да се изтръгне от ръцете на палачите и да емигрира в далечна чужбина. Повече от 10 години Гарибалди прекарва в Южна Америка, където доброволно се сражава с другарите си за независимостта на републиките Рио Гранде и Уругвай.
Неговата самоотвержена борба в тези страни го прави извънредно популярен не само в Америка, но и в Европа. И когато революционната вълна залива през 1848 г. стария континент, Гарибалди и десетките италиански емигранти с него, копнеещи за своята родина, отплуват за Италия. Акостират в Ница, все още владение на Савоите.
Започва организирана въоръжена борба за обединение на Италия, за изгонване на австрийските поробители, за смъкване властта на папата и ликвидиране реакционните абсолютични режими в италианските държавици.
Тази борба продължава до 1871 г., годината, в която официално завършва обединението на страната, и минава през стотици кървави сражения. Неин главен герой, всепризнат ръководител е Джузепе Гарибалди.
Но до ден днешен много от италианците не са му благодарни. По онова време не било точно така. Всеки поробен народ обръщал поглед към Гарибалди. Пишели му и търсели съдействието му стотици борци за свобода от далечна Ирландия, от безбрежната Пуста на Унгария, с него се съветвали поляци и украинци, към отрядите му се устремявали доброволци от цял свят.
Легендарният италианец, моряк и генерал, простият и сърдечен командир обайва и мнозина българи-революционери. Paковски, Каравелов и Ботев, запознати с дейността му, се възхищават от победоносните му походи, отразяват във възрожденския печат устрема на гарибалдийските дружини, следят с гореща симпатия италианското националноосвободително движение
Мозъкът на националноосвободителното движение
Още преди Гарибалди да се изгради като национален борец, грее звездата на забележителния италиански революционер и по-късно пръв съратник на Гарибалди – Джузепе Мацини. Мацини е роден в 1805 г. в гр. Генуа. Юрист по образование, той сътрудничи на много вестници, списания, пише книги, проявява се като талантлив публицист и литературен критик. Заради участието си в групата на карбонарите бил хвърлен през 1830 г. в затвора, а след това е принуден да напусне Генуа.
Създадената от Мацини в 1831 год. републиканска организация „Млада Италия“ издигнала ясна програма за обединението на Италия по революционен път чрез народно въстание и за провъзгласяване на страната за република. За Мацини народът бил решаващата сила за постигането на националното обединение.
Дейността на „Млада Италия“ била следена с жив интерес и намерила последователи в поробените европейски страни.
Години вече след края на „Млада Италия“, през 1870 год. Любен Каравелов, чиито симпатии към делото на Гарибалди и Мацини са познати отдавна, приканва в брошурата си „Български глас“ да се изгради вътрешна организация по примера на извършеното в Италия от Мацини и Гарибалди, като недвусмислено сочи създаването на организация от типа на „Млада Италия“.
Спомените на Марко Балабанов, придружител и преводач на нашия революционер и патриот Теофан Райнов, в специалната му мисия из Европа дават добра представа за вниманието и интереса на българската революционна емиграция към събитията в Италия. Балабанов е посветил няколко реда на ръководителя на „Млада Италия“, които дават добра представа за отношението на част от нашите революционери към Мацини:
Говорейки за Гарибалди, той добавя: „Но Мацини, негов приятел и в много случаи негов сътрудник, бе почитан до обожаване като мистериозен наставник, като свише вдъхновен инициатор на революционни планове и движения, като решителен и изкусен ръководител, от близо и далеч, при изпълнението им.
В името на Мацини се кълнеше, готова да се хвърли и в огъня, една ламтяща за свобода и с разпален патриотизъм младеж от цели две поколения. Мацини не беше само идолът на революционна Италия, той беше и един вид апостол на революцията, изобщо беше един вид папа на всички революционери в цяла Европа, беше техен велик жрец… Всички недоволни от съществуващия държавен строй към него обръщаха погледите си, често даже се отправяха към него на лично поклонение.“
Както справедливо отбелязват някои наши изследователи, реалистично настроените български революционери, дори и “запалените наши мацинисти“ се интересували не толкова от социалните възгледи на Мацини, колкото от революционната тактика за достигане на националното обединение.
Без съмнение българските революционери са посрещнали с интерес проекта на Мацини от 1848 год за съюза „Млада Европа“, в който той отреждал място не само на „Млада Италия“ Млада Германия“, Млада Полша“, „Млада Украйна“, но и на една “Млада България”.
Известно е, че Гарибалди се е интересувал от Източния въпрос, от славянските народи и е подкрепял идеята за такава организация, която да помогне и на тях. По-късно той публикува специално възвание към поробените народи на Балканския полуостров, което достигнало дори до някои български села. Захари Стоянов например пише в своите „Записки по българските въстания“, че видял на масата на учителя Пею Близнаков в село Извор, Пловдивско, споменатото възвание. В едно писмо до Раковски от Париж през август 1862 год. българинът д-р Вълкович пише: „През заминалата неделя Гарибалди направи една прокламация към славянските народи. Тя е много добра по духа, по който е писана.“ (Прокламацията е била издадена по повод въстанието на херцеговинци и черногорци)
Интересът на Гарибалди и Мацини и техните симпатии към нашия народ се засвидетелствуват и от факта, че “дясната ръка на италианския национализъм” – Марко Антонио, най-добър приятел на Гарибалди, е познавал и високо ценял Раковски. По всяка вероятност, упълномощен, той посетил през 1860 г. редица балкански страни, където агитирал за създаването на една дунавска конфедерация срещу османската власт.
Българските революционери, отправили поглед към Италия
Взаимният интерес – от една страна, положителното, изпълнено със съчувствие и симпатии отношение на водачите на италианското националнореволюционно движение към освободителната борба на нашия народ и от друга, неотслабващото внимание на нашите революционери към събитията в Италия се потвърждават и от други източници.
От запазените архиви на Димитър Ценович, секретар на БРЦК, се вижда, че след основаването на комитета в Букурещ е идвал по-големият син на Гарибалди – Меноти Гарибалди, за да даде съвети за по-нататъшната дейност на комитета и състави заедно с емигрантите план за общо действие срещу турската власт.
Предполага се също, че родственик на Гарибалди е доставил за похода на Хаджидимитровата дружина няколко нови пушки и муниции. Това е напълно възможно, още повече, че в четата участвуват няколко бивши гарибалдийци – наши сънародници. Известни податки говорят за среща между Гарибалди и Раковски в Букурещ през 1864 г., по време на която на Гарибалди е бил представен войводата Хаджи Димитър.
Още във втория брой на своя вестник „Българска дневница“, издаван през 1857 год. в Нови Сад, патриархът на българската революция помества уводна статия, посветена на италианското националнореволюционно движение и Гарибалди, изпълнена с явна симпатия към него.
В статията си Раковски коментира ролята на Мацини и Кавур в Италия. Същото топло съчувствие към италианския народ Раковски изказва и в „Дунавски лебед“ в 1860-1861 г., където непрекъснато съобщава важни моменти от дейността на Мацини и Гарибалди. В бр. 2 на вестника той саркастично бележи. че успехите на Гарибалди ще превърнат папата в обикновен поп, а в следващите броеве дава на сънародниците си за пример бореща се Италия, където ще се зачита народният суверенитет и където „градежът на свободата и независимостта“ представлява прелестна гледка.
С хубави чувства, както вече загатнахме, се отнася към проявите на италианския народ другият виден български революционер Любен Каравелов. Копнеещ за една смислена организация на борците за свободата ни, той посреща с възторг новините за успешните походи на гарибалдийците в Италия и им посвещава следното стихотворение:
„Възкръснаха италианци
Станаха свободни
Падна Пия деветият
Пред гласа народни..."
Каравелов подобно на Раковски следи сведенията за успешните действия на гарибалдийците, публикувани в тогавашния печат.
Той се отнася с нескривана симпатия към Гарибалди като към гениален ръководител и апостол на свободата.
Освен Раковски и Каравелов, самият Ботев е бил пленен от личността на Гарибалди. За хубавите чувства на Ботев към революционна Италия и нейните водачи ни оставя интересни спомени Д. Ночев, учител в Пирдоп, по-сетне емигрант в Румъния.
„От италианците – си спомня той – Ботев обичаше много да разправя за Гарибалди и Мацини, като казваше: “Ако ни поведе един Гарибалди, можем да разсипем цяла Турция…” Когато ставаше дума за Мацини, Гарибалди и др., говореше с апломб и също много говореше за нашите юнаци… сравняваше нашите герои с европейските революционери.“
Но Ботев е имал и подчертан интерес към големия съратник на Гарибалди и теоретик на италианското националноосвободително и революционно движение Джузепе Мацини. В писмата си до Иван Драсов (виден революционер и другар на Левски, който учел по това време в Чехия), Ботев се интересува от отпечатването на биографията на видния италианец. „Мацини у нас има 370 абонати – пише Ботев в писмото си от 21 януари 1875 г. – Вчера съм ги привел в ред. Сега да се види какво има у Димитър Попов и у тебе, пък да се тури книгата под печат. Само едно ще ти кажа на ухото, ти трябва да подканяш Каравелова, защото той има сега много работа в печатницата, та не знам как ще да я печата. А тая книга би трябвало по-скоро да излезе.“
Самият Драсов е толкова увлечен по личността на Мацини, че чешкият патриот, поет и художник Адолф Хейдук, който му е личен приятел, му дава прякора “Българският Мацини”.
В писмо от 16 март 1875 г. Ботев пак пише на Драсов. „Аз бих можал да напечатам Мацини, но не зная дали го можем взе от Каравелова“, а на 12 април добавя: „Гледай да вземеш Мацини, но заедно с абонатите.“
Сведенията за хода на италианската борба стават достояние на все по-широк кръг от българи, а червените ризи на гарибалдийците добиват такава популярност всред народа ни, че той започва да нарича още тогава червения цвят „Гарибалди боя“.
Друг показателен факт за популярността на Гарибалди е, че с особена любов нашите младежи пеят преди и след Освобождението ни две италиански песни, посветени на него. Едната има припев: Evviva Garibaldi! Evviva liberta!“ (Да живее Гарибалди! Да живее свободата!), а другата „Viva Mazzini e Garibaldi!“
След смазването на Априлското въстание, в което загиват най-видните представители на революционната партия начело с Христо Ботев, повечето от „младите“ се организират в политическа организация, наречена „Българско централно благотворително общество“. Организацията развива голяма дейност за спечелване на световното обществено мнение, в полза на българския народ. На 30 септември 1876 г., само няколко месеца след зверското потушаване на въстанието, БЦБО изпраща до Гарибалди писмо, изпълнено с благодарност за изразеното от него съчувствие към жертвите и съдбата на покорените от турския деспотизъм българи.
Текста с писмото на Гарибалди
„Славне Генерале!
Доблестният глас, който не един път подигнахте в полза на потиснатите славянски народи на Восток, усили още повече уважението и удивлението ни към великия италиански патриот.
Вашите блескави подвизи за италианското освобождение, а днес горещите ви симпатии за страдающите народи осигуряват на Вашето име безсмъртието във Всемирната история. БЦБО в Букурещ от името на българската емиграция в Румъния моли великия гражданин на Италия да бъде тълкувател на нашите чувства от най-дълбока благодарност и уважение към италианския народ, който заема едно толкова деятелно участие в нашето освобождение от най-омразното иго в света.
Ваши покорни слуги
БЦБО в Букурещ.“
Възрастният, вече 70-годишен Гарибалди изпратил своя отговор, изпълнен с ненавист към турските палачи и с искрено съжаление, че не може да вземе „лично участие“ в борбата. Революционерът-националист, който не пожалил силите си и жертвал живота си за освобождението на много народи, не се ограничил само с едно писмо. Той инициира изцяло десетки митинги и демонстрации на работници и националисти-интелигенти, проведени в редица италиански градове, на които са били гласувани резолюции в защита на българите.
От своя страна много от пребиваващите у нас по време на Априлското въстание италианци, работещи на гара Белово, открито изразяват симпатиите си към въстаниците, а някои участват с оръжие в ръка в борбата за сваляне на турската власт. Техният ентусиазъм е предаден много добре от Захарий Стоянов в неговите „Записки по българските въстания“, като описва влизането на Хвърковатата чета на Бенковски в Белово – крайната станция на Хиршовата железница.
Всъщност инициирането на демонстрациите от страна на Гарибалди идва и защото съюзът на студентите в Прага, който се обнадеждил пред подвига му, лично изпратил делегата Светослав Миларов, който да се срещне с Гарибалди в Капрера и да го помоли лично да оглави българите в ново въстание. По устни предания става ясно, че Гарибалди отказал със сълзи на очи само заради напредналата си възраст и за да се реваншира надигнал италианската интелигенция.
Българските волентири в услуга на Италия
Българите гарибалдийци, някои от които следва да изложа накратко, са участвали в следните боеве:
1848 г. – революцията в страната. Въстания в Милано, Венеция, Парма, Пианченца и Модена. Народните вълнения в Пиемонт и Генуа.
1849 г. – провъзгласяването на Рим за Република по предложение на Гарибалди и героичната му отбрана. Трагичният поход на 4-те хиляди гарибалдийци в помощ на революционна Венеция.
1859 г. – боевете на корпуса на Алпийските стрелци (доброволци гарибалдийци) при Мадженто и Солферино.
1860 г. – походът на Хилядата червеноризци до Сицилия, изиграл голяма роля за обединението на страната.
1862 г. – походът на Гарибалди към Рим и Аспромонтската битка.
1866 г. – боевете на гарибалдийците в Южен Тирол (Алто Адидже) по време на Австро-пруската война.
1867 г. – третият поход на Гарибалди към Рим и битката при Ментана.
1870-1871 г. – събаряне светската власт на папата и завършване на борбата за италианска национална държава.
Стефан Дуньов
Банатски българин, роден през 1815 г. в селището Винга, д-р Стефан Дуньов е една от най-ярките фигури сред българите гарибалдийци. Потомък на чипровчани, намерили след героичното въстание спасение отвъд Дунава, той израства в новата си родина със спомена за трагедията на своите деди, предаван от поколение на поколение.
Нерадостната участ на потиснатите под австрийско господство, лишенията и оскъдицата, в които младият Стефан расте, оказват своето влияние при оформянето на неговия мироглед. Завършил с отличие гимназия в гр. Арад, обикнал Унгария, Дуньов отдава всичките си сили на унгарския народ. „Всичките си способности – пише по-късно той – посветих на материалното и общественото благо на народа.“ Заминал през 1840 г. за Будапеща да следва право, Стефан Дуньов попада в революционния кипеж на университета. Оттук започва дружбата му с бъдещите ръководители на унгарската революция. От студентските години Дуньов се свързва с Лайош Кошут и не прекъсва тази дружба до края на живота си.
В Будапеща за първи път той чува огнените стихове на Шандор Петьофи – тръбача на настъпващата революция. Поетът властно го покорява и привързва с поезията си към тайното и опасно дело. Завършил с успех през 1844 г. образованието си, показал блестящи способности не само по специалността, но и по икономика, овладял няколко езика, Дуньов не прекъсва научните си занимания и не след дълго получава докторат по право. Верен на националистичните си идеи обаче, той пренебрегва възможностите, които му открива научната титла и вместо Будапеща и спокойните осигурени дни на учения, младият банатчанин се връща в родния край, където работи като нотариус и адвокат.
Когато гръмовният тътен на революцията от 1848 г. наближил Унгария и народът в Будапеща яростно щурмувал австрийските крепости, Дуньов постъпва в националната гвардия в гр. Арад.
Унгарците се впрягат в отряди. Още първите сражения носят забележителни успехи на младата Унгарска република. Империята се гърчи като че ли в предсмъртна агония. Банатският български отряд, сформиран по предложение на д-р Стефан Дуньов и изпратен в помощ на националната гвардия, е неуморим. Командирът умело придвижва отряда си. Гвардейците нападат устремно, внезапно, като лавина. Българи и унгарци заедно в бой, като едно време. И когато австрийската граница е достигната, един изпрашен конник връчва на Дуньов ново отговорно поръчение. Младата република го назначава военнополеви съдия.
Дуньов участва в прочутите битки при Зента, Сентищван, Ковил, Качи и др., награден е с много ордени, раняван е много пъти и достига до чин полковник в унгарската революционна армия. Ранен е при обкръжение и заловен в последните години на войната, осъден е от контрареволюционния австрийски трибунал на смърт, но впоследствие при общата амнистия, помилван на 10 години крепостен затвор. Зловещият затвор-крепост Иозефщадт е пречупил много хора. Там той е записан като Ищван Дуньов и много дълго е смятан за унгарец от историците.
В затвора Дуньов се занимава с френски, италиански и испански, изучава военни съчинения, а в почивките от тези занимания рисува или изрязва върху дърво гроздове и хора, родната къща във Винга и др. И пак занимания с книгите, с история и география.
За Дуньов загрижено се интересува емигриралият в Италия Лайош Кошут. Той високо цени своя другар, който му отговаря със същата обич.
През май 1857 г. вратите на затвора се отварят пред Дуньов и той с болка, но радостно примижава от силната светлина на свободата. Австрийските управници обаче не са му простили и опитват да го пречупят ежедневно чрез полицейски тормоз.
„Трябваше да избирам – пише Дуньов – или горчивия хляб на емиграцията, или пък ноктите на австрийския орел. Предпочетох първото.“
Така се решава и преминава нелегално границата с Италия.
Междувременно кампанията на Гарибалди бушува. Преминал с петхилядния си отряд от алпийски стрелци реката Тичино, Гарибалди смело се устремява към 40-хилядната армия на австрийския генерал Урбан.
За Дуньов възкръсват дните на революцията. Представят го на Гарибалди видни унгарски емигранти, италианецът го приема веднага – все пак Дуньов е опитен революционер, минал солидна бойна подготовка, и веднага е назначен за командир на полк. Освен 600-те души италианци, в полка се бият неговият брат и остатъците от отряда му от банатски българи и много унгарци, емигранти в Италия след 1848 г. За съжаление все още са оскъдни сведенията за имената на тези банатски българи, далечни наши сънародници.
Бойците на Дуньов прекосяват цяла Южна Италия.
Те участват във всички фази на грандиозния план на Гарибалди за освобождение на Южна Италия и обединяване на страната по революционен път. Зле въоръжени, изморени от непрекъснатите сражения с многочисления враг, войниците и офицерите от полка, командван от Дуньов, спечелват няколко големи победи. Италианските вестници подробно описват водените сражения на юг и много от материалите разказват за похода на този полк.
С много обич и топлота към Гарибалди са изпълнени по-сетнешните писма на Стефан Дуньов, в които се припомня епопеята от 1860-1861 г. На няколко места той нарича Гарибалди „нашият безсмъртен водач“ и „непобедимият генерал Гарибалди“. Самият Гарибалди е ценял много д-р Стефан Дуньов.
“Хилядата“, с които Гарибалди предприема своя прочут поход към Сицилия през 1860 г., в по-голямата си част били млади хора от много европейски националности, момчета, сляпо вярващи в своя вожд. Отчаяни храбреци, предимно юноши, те устоявали в критически минути на четири пъти по-многоброен неприятел. Не винаги обаче ентусиазмът и храбростта можели да помагат. Свободата или по-точно безпорядъкът, с който младите гарибалдийци влизали в боя, не им пречел да изтръгнат победата от отлично обучените войски на неаполитанския крал, но можел да провали щурма на добре укрепените крепости, от които бълвали смъртоносен огън дулата на стотици оръдия.
Незначителният брой по-възрастни бойци и все повече нарастващите редици на гарибалдийците от присъединяващи се тълпи народ, никога не боравили с оръжие, карали Гарибалди да изпитва остра жажда от командни кадри.
Героите от 1848 г. и от другите битки за независимост заели скоро старшиофицерските места. Много други бойци били повишени в чин още на бойното поле и адютантите на Гарибалди записвали имената им под трясъка на снарядите, но въпреки това въпросът не бил разрешен. Затова и Гарибалди се радвал и уважавал така много командири като Дуньов.
За храбростта си и заслугите към Италия Стефан Дуньов получава едни от най-големите ордени на страната – Савойския кавалерски орден „Сан Ладзаро“, кавалерския орден „Сан Маурицио“, десетки медали и благодарствени думи в писмата на Джузепе Гарибалди. Неговият полк участвува в една от най-големите битки през 1860 г. – битката на 1 октомври при Волтурно. Изморените от сраженията войници на Дуньов срещат около 2000 добре въоръжени и подготвени австрийци, които разполагат и с две оръдия. Дуньов пръв атакува неприятеля, бива отблъснат, но наново подновява атаката.
В това сражение граната начупва костите на единия му крак, вследствие на което той остава инвалид до края на живота си. Пресата е отбелязала това раняване. В-к „Pungolo giornale politico popolare della sera“ (Народен политически вечерен вестник, издаван в Неапол) пише: „Подполковник Стефан Дуньов, който беше тежко ранен на 1 окт. в сражението при местността Понти ди Вале, е произведен полковник. С указ на главнокомандващия, полкът, командван от Дуньов, от този паметен ден ще носи неговото име. Това повишение се преценява като напълно заслужено за този, който толкова много се бори за нашето дело…“
Трогателна е скръбта на старите бойни другари, на целия полк. Гарибалди бърза да поздрави героя с победата при Волтурно, станала известна в цяла Италия, да изкаже съчувствията си и да окуражи нашия сънародник:
„Полковник Дуньов,
Казерта, 17 окт. 1860 г.
За хора като вас не стигат похвали и от моя страна желая за доброто на Вашата родина и на моята да бъде запазен за нашата привързаност и нашата благодарност скъпоценният Ви живот
С истинска обич Ваш (п.) Дж. Гарибалди”
Дуньов е прикован на легло и няма възможност да види отново своите бойци, а навярно много от тях завинаги. Но дори и така, добрият командир желае да напъти другарите си. Неговото прощално „Addio“ е напечатано и съхранило искрените му слова:
„С чистата съвест на добър патриот, който има щастието да почувства вашето себеотрицание, готовността ви към жертвоприношение и слава за единна и независима Италия, ви благодаря за неуморното усърдие в службата и битките… Бъдете готови винаги да се притечете и дадете дан в голямото дело за освобождение на оскърбеното човечество… Вярвам, че не ще ме забравите, както ще бъде неизлечимо у мене, о, мои добри бойни другари, уважението и предаността на целия полк, който аз имах добрата съдба да командвам…“
Признателна Италия отпуска военна пенсия на д-р Стефан Дуньов.
Добросърдечен и отзивчив, той винаги разделя парите си с близки другари. Сам, с подлютени рани, Дуньов има нужда от близък човек. Намира го в лицето на италианката Антоанета Таламини, с която свързва живота си. От 6-те деца на Дуньов днес по свидетелството на Георги Нешев, наш историк през 60-те години, наследството му е продължено в Италия от сина му Джузепе Дуньов, жител на Торино. Други потомци на този славен българин има както в Италия, така и във Винга, днешна Румъния и дори в с. Асеново, Плевенски окръг.
Годините отминават неусетно. Един по един изчезват и старите бойни другари. Едно писмо на Дуньов отнася далеч в безбрежната Пуста тъгата му по роден край. Но Родината не е само край Винга и Арад. Понякога в сънищата на немощния инвалид се появяват онези сини планини на юг от голямата река Дунав, за които толкова много са му разказвали предците му и е чел, за планините на онази страна, чийто език единствено говори като дете. България. Последните му думи са записани от жена му, италианката:
„За България направих много малко“.
Д-р Стефан Дуньов умира на 74 години, погребан тържествено в гр. Пистоя от националната италианска общественост. За неговата смърт будапещенският вестник „Столични новини“ от 31 август 1889 г. пише: „Почина най-храбрият измежду храбрите на революцията от 1848 г.“
За нас, българите, името на д-р Стефан Дуньов, макар и не достатъчно познато, е символ на горд подвиг за паневропеизма. Тепърва може би ще открием нови подробности за живота и борбите му, които ще допълнят представите ни за един от най-видните българи-гарибалдийци.
ИЗТОЧНИЦИ:
„Българи Гарибалдийци“, Георги Нешев, изд. „Народна просвета”, 1965 г.
БИА при НБКМ. Пенсионни поборнически дела фонд „Стефан Дуньов“ док. инв. № 7367, 9426, 2234, 2236
Старопечатен отдел при НБКМ – № 2960, Д. Кацев-Бурски. Участието на българи като доброволци във въстанията на Гарибалди за обединението на итал. народ (кратки бележки)
В-к „Дунавска зора“, бр. 18, 1869 г. стат. Български волентири в Критското въстание
В-к „Дунавска зора“, бр. 17, 8 март 1869 г. Прокламацията на Мацини към източните народи
В-к „Дунавска зора“, бр. 32, 24 юни 1869 г. Някои данни за Коста Евтимов
В-к „Зора“, бр. 5554-5555, 31 XII. 1937 г. Българин, спасител на съпругата на Гарибалди
Сп. „Бълг. книжици“, ч. III, 1860 г. Биографията на Гарибалди
Юбилеен сборник на Бълг. народно читалище „Зора“ в гр. Сливен 1860-1910 г.
КБЕ, т. 1 и II, С. 1963, 64 г.
История на България, т. І, второ прер. изд., 1961 г., БАН
Петър Ангелов, „Гарибалдийци“ в-к „Изгрев“, бр. 460, 3 апр. 1946 г.
Мих. Арнаудов, Любен Каравелов (1834-1879 г.) БАН. 1964 г.
Ил. С. Бобчев, Гарибалди и българите, в-к „Мир“, бр. 9577. 14. VI. 1932 г.
Ал. Бурмов, Гарибалди и българите. „Просвета“, Вести научни. ч. II. кн. 3. 1936 г.
G. Berti, Garibaldi nella rivoluzione italiana, „Lo Stato Operaio“. 1936. № 9 L’attualità di Garibaldi.
Евг. Вълков, Христо Ботев, С. 1929-30 г.
Хр. Гандев, Васил Левски, полит, идеи и революц. дейност. Библ. „Нива“
H. Sacerdote, Vita di Garibaldi, v. 1-2, Milano, 1957.
