Защо да помагаме за приемането на Сърбия в ЕС?

Време за четене: 9 минути

Снимка: Ivan Aleksic, Unsplash

В родния ми град Белоградчик, по римския път, който води към поляната на годишния панаир, има малка скала с мраморна плоча. На нея пише:

„Нека знаят грядущите поколения, че на 6-и ноември 1885 г., след тридневни сражения около града 460 български опълченци и доброволци, командвани от поручиците Чолаков и Дворянов, геройски отбиха вероломното нападение на десет пъти по-многочисления неприятел – сърбите.“

Години наред сме минавали покрай тази плоча, по стария път, пеши, за да идем до село Извоз и лозето на дядо ми. Затова още от ранно детство не обичам сърбите. По-късно, когато започнах да уча история в гимназията, допълнително обогатена от четене на книги и разказите на баща ми и негови приятели, научих за други вероломни нападения, предателства и издевателства на сърби по отношение на българи. Ето някои от тези прояви, които всеки българин трябва да знае и, ако е достоен да носи това име, е длъжен да реагира адекватно.

През тридесетте и четиридесетте години на XIX век, по време на турското робство, християнското население в районите на Ниш, Пирот, Кула, Белоградчик, Видин и Лом подема открита война, изразила се в организиране на поредица от масови бунтове и въстания. Насочени главно срещу местни османски управници, те били поощрявани от сръбската държава, с цел да бъдат присъединени към сръбското автономно княжество.

Сръбският княз, Михаил Обренович, е успял да получи автономия от турските власти още в 1830 г. Той и майка му, Любица, са подклаждали тези въстания, след което са избивали или затваряли водачите им, и чрез интриги с турските власти са си присвоявали български градове, като Неготин, Зайчар, Княжевец и Алексинец (в 1833 г.).[1]

Подобно двулично поведение сърбите са имали при въстанието в Берковско („Манчова буна“, 1835 г.), при Димитракиевата буна (1841 г.), при Хаджиставревата буна, както и предателството им по време на въстанието в Ломско, Видинско, Кулско и Белоградчишко в 1850 г. Благодарение на техни доносници, турците са удавили в кръв нашите сънародници. Като дете съм виждала с очите си техни скелети в крепостта на Белоградчик.

Показателен е случаят с четата на Иван Кулич от Зайчар с около 500 четници, преминала от Сърбия в България през 1867 г. Окръжният управител на Княжевец – Йоца Наумович, предупредил турските власти. Четата била обградена от турска войска изпратена от Видин. Започва сражение и четниците почти спечелили, но в решителният момент сръбска милиция на чело с Наумович ги нападнала в гръб. Малкото оживели били изпратени в сръбските затвори.[2]

Детайл от Кулата с черепите в град Ниш, вдигната от османците с отрязаните глави на българските въстаници през 1809 г. Днес сръбската историография описва въстанието и въстаниците като сърби. Снимка: Георги Драганов, Unsplash
Детайл от Кулата с черепите в град Ниш, вдигната от османците с отрязаните глави на българските въстаници през 1809 г. Днес сръбската историография описва въстанието и въстаниците като сърби. Снимка: Георги Драганов, Unsplash

Историята ни учи също, че Милош Обренович се свързал с Раковски, Левски и други български имигранти в Белград, с предложение за общи действия срещу турците (I-ва Българска Легия). След като българските доброволци героично се сражавали и освободили Белград, сръбските власти ги обезоръжили и изпратили да работят в селското стопанство, за да си заплатят храната, а ако се противели – бой и затвор (според участник в битката за Белград, Иван П. Кършовски, член на Легията и секретар на Панаьот Хитов и на Раковски).[3]

Съобщава се също и за интриги, подклаждани от сърбите между Раковски и другите воеводи, за да се обезсили народното ни движение. Между българите легионери бил нареден строг шпионаж. На всички било внушавано, че българска народност не съществува и не бива да съществува. На нашите легионери било забранено да навлизат в България без разрешение. Заплашвали ги, че ще ги предадат на турците, или застрелят.

През 1868 г. Левски е бил арестуван от сърбите в Зайчар, защото говорел на тамошното българско население, че българите трябва вече да служат на своята народна революция, а не да аргатуват и мрат само за целите на Сръбската държава. За тези му думи той е бил бит и зле изтезаван в зайчарския затвор. [4]

Според дневника на Кършовски, цитиран от Тихомир Павлов, сърбите се опитали дори да убият Раковски, за да премахнат интелекта на българската интелектуална борба. Поканили го на обед и още преди да сервират, извадили оръжия и го заплашили. Смелият Раковски блъснал агресорите си, съборил ги на земята, после скочил от прозореца от втория етаж. Поради получените неизлекувани вътрешни рани е страдал до края на живота си (1867 г.).

В следствие на многократни обиди и сръбски предателства, задграничният център на българските емигранти се е пренесъл през 60-те и 70-те години на XIX век от Белград в Букурещ. Ние българите, с присъщата ни доверчивост и доброта, винаги сме вярвали, че на Балканския полуостров има място еднакво за нас и за нашите съседи – славяни – сърбите. Те обаче, повече от 100 години насам издигнаха формулата:

„На Балканите трябва да има само една славянска държава и тя да бъде Сръбска.“

За изпълнението на тази цел са впрегнати всички техни институции – училището, университета, историята, филологията, литературата, армията и дори Църквата. Шовинизмът е дълбоко проникнал в манталитета на сърбите и безвъзвратно ги е отровил. България им е постоянно трън в очите.

Съществува цяла литература в Сърбия, която рисува българите като прости, долни, жестоки полудиваци. Сърбите били най-културният народ в сърцето на Европа. Тяхната историческа мисия била до обединят южните славяни между трите морета и създадат мощна Сръбска държава. [5]

В писмо на Левски (1868 г.) до българския вестник “Народност” в Букурещ той съобщава за презрението на сърбите към нас, че не сме славяни, а татари от “татарско коляно”. Това се преподавало още тогава в сръбските училища.

С подобни пропагандни лъжи и интриги, сърбите са промивали мозъците не само на цели поколения техни сънародници, а упорито са ги повтаряли пред руски дипломати, журналисти, интелектуалци и властимащи. По този начин те успяха да убедят и Австрия, по време на Берлинския конгрес (1878 г.), за да откъснат още български земи от Северозападна България: районите на градовете Пирот, Ниш, Лясковец и Враня. На същия конгрес България бе очертана само като княжество между Дунав и Стара планина. Южна България (Източна Румелия), Родопите, Македония и Беломорска Тракия останаха васални на султана в Истанбул.

Разширението на Сърбия спрямо България в жълто, според Берлинския договор от 1878 г. Robert H. Labberton, E. Elaxton and Co. - Map from "An Historical Atlas" by Robert H. Labberton, E. Elaxton and Co., 1884.
Разширението на Сърбия спрямо България в жълто, според Берлинския договор от 1878 г. Robert H. Labberton, E. Elaxton and Co. – Map from „An Historical Atlas“ by Robert H. Labberton, E. Elaxton and Co., 1884.

Новоосвободена България бързо стъпи на крака благодарение на своите управници – патриоти с възрожденски идеали. Княз Александър Батенберг възприе националната кауза на народа ни и на 6-и септември 1885 година обяви в Пловдив тържествено Съединението на Северна и Южна България.

Сърбите реагираха на това събитие съвсем по „братски“: с огромни въоръжени полкове нападнаха България при Сливница. Моментът им се е сторил подходящ, за да я присъединят.

Бяха разбити, но не се засрамиха. Продължиха да ругаят българите и започнаха дипломатически флирт с Турция, но също задействаха и срeд български политици с цел да ни въвлекат в т.н. Балкански Съюз срещу Турция. Знаем какво се случи през Балканската война през 1912 г. Русия и Сърбия, чрез русофилите министри Данев и Гешев, подлъгаха цар Фердинанд да сключи съюз с Гърция и Сърбия и да нападне Турция и докато българските войски превзеха непревземаемата крепост Одрин и спряха на 18 километра от Истанбул, Гърция и Сърбия, в съюз срещу нас, окупираха Македония. А това бе единствената цел, поради която България сключи съюз с т.н. свои православни съседи, които, заедно, подло я предадоха. Българските войници, макар и уморени от войната с Турция, бяха изпратени в Македония, където успешно започнаха да освобождават българските земи. Тогава руският шеф на дипломацията, Неклюдов, отиде в Букурещ да накара Румъния да нападне България от север. Румънските войски безпрепятствено стигнаха до София. България бе разпъната на кръст. Жертва на сляпото си доверие към „матушка“ Русия. [6]

На времето вестникът “Daily Chronicle” от 13-и юни 1913 г. писа:

“Всеки знае, че Русия е всемогъща в Белград и ако Сърбия при все това е вероломна по отношение на договора (с България), това се дължи на Русия. Всички симптоми на руския панславизъм, по явни и очевидни причини, са на страната на Сърбия срещу България…”

Но в България, в Русия и в Сърбия вината се хвърли на цар Фердинанд, който и до ден днешен, според левичарските медии е “виновен за тази национална катастрофа”.

Пак по наши дни, подкупени историци твърдят, че България да застане на страната на Антантата (заедно с Русия, Сърбия и Гърция!) по време на Първата и Втората световни войни, вместо да потърси помощ за ограбените си територии от Германия и Австрия. Странна логика, нали?

Знаем също, че по време на дебатите в Ньой през 1919 г., след Първата световна война, гръцкият министър-председател Елевтериос Венизелос официално е излязал с проект България да бъде разделена на три: между Сърбия, Гърция и Румъния. Спасил ни е тогава американският президент Удроу Уилсън, като е казал: „Не може държава с вековна и оригинална култура да бъде заличена от картата на Европа.“ И слава Богу!

Случва ми се често да напомням този факт, когато слушам антиамерикански коментари от български интелектуалци по време на престоя ми в София. През време на Първата световна война сърбите започват усилена пропаганда в България за „славянско“ братство и балканска федерация. Въпреки че бяха заграбили цяла Македония и Западните покрайнини, това не им стигаше. Създаде се широка шпионска мрежа от заселници сърби и от подкупени българи всред хора от всички обществени среди. Така те знаят всички наши помисли и действия. Проникнали са в много отрасли на нашия държавен, културен и политически живот, за което не жалят пари и сили.

Използвайки антимонархизна на Александър Стамболийски, те пускат дълбоки корени в партията му – БЗНС. А правителството на същия Стамболийски (1919-1923 г.), омаяно от идеята за „славянско“ братство подписва в Ниш договор за „обезопасяване на българо-сръбската граница, като се прекратява преминаването на чети на ВМРО в Македония“. (23-и март 1923 г.) С този акт Стамболийски пренася в жертва свои братя българи – интелектуалци и дейци на ВМРО, подържащи българския дух в поробените от Сърбия български земи, като ги предаваше на сърбите.

Сръбските ръководители системно и постоянно са намирали начин да организират атентати и безредици в България, за да я дестабилизират и вътрешно. Доказано е активно сръбско участие при атентата в църквата „Света Неделя“ (1925 г.) срещу цар Борис III, при който загинаха 200 невинни български офицери и техни семейства. Царят по чудо оцеля, но клисаря по силата на закона получава смърттна присъда.

С цел да се обезглави България бе организиран втори атентат срещу царя в Арабаконашки проход. Съдбата отново го запази макар и не за дълго. Техни шпиони и платени слуги го обвиниха, че „наредил убийството на Стамболийски“, докато съвременници от свитата на царя свидетелствуват за взаимно уважение и дори приятелски връзки между държавният глава цар Борис III и неговият тогавашен министър-председател – Стамболийски.

Всред архивите на баща ми намерих документ доказващ просръбска дейност и на земеделския водач доктор Г. М. Димитров. Той получавал пари от сръбския военен аташе Чедомир Скечич в София, който раздавал пари на криминални типове да всяват безредици, побоища и дори политически убийства. Тези факти потвърждава и френският писател и журналист Анри Пози (автор на „Войната се завръща„, 1933 г.). Той пише:

„Скечич е създал организация от платени убийци… Самият аз срещнах в София, повече от 20 пъти, агенти на сръбската легация, за които всички знаят… че са вдъхновители, ако не автори на скорошните политически убийства в София…“ [7]

През 1934 г. балканската секция на Коминтерна обяви понятието „македонска нация“. Знаем на каква жестока – физическа и морална – асимилация бяха подложени българите в Македония още от 1913 г., че дори в наши дни.

На 19-и май 1934 г. бе извършен 19-то майския военен преврат от звенарите Кимон Георгиев и Дамян Велчев. В помощ на преврата са стояли, близо до Сливница, няколко сръбски полкове в бойна готовност, да нахлуят в София, в случай че цар Борис откаже да признае наложеното му правителство на превратаджиите. Принуден да приеме „по-малкото зло“, царят е подписал указа за признаване на правителството.

Кимон Георгиев забранил всички политически партии и организации. Но най-важното било да се учреди военен съд, който да осъди на смърт Иван Михайлов и други водачи на ВМРО, защото в програмата им е казано, че имат за цел „освобождението на Македония и запазването на българския национален дух там“. [8]

Явно е, че звенарите са провеждали антибългарска и просръбска политика наложена им отвън, т.е. от коминтерна, който обяви Иван Михайлов за „фашист“.

Към края на Втората световна война през 1943 г. сръбските партизани се свързаха с българските комунисти с цел общи действия срещу българската „фашистки“ държава, но след войната те пак продължиха тяхната денационализация на българите в окупираните наши територии. Особено жестоко бяха третирани нашите сънародници в Македония и Западните покрайнини: изключване от гимназия или от университета, уволнение от работа, изселване, затвор и побои. Българите там и в наши дни се преследват от сръбската–македонска администрация. Случаят със Спаска Митрева (юли 2009 г.) е показателен. Хвърлена в затвора майка-кърмачка, само защото се чувства българка. Показателно е също, че всички сръбски държавници от XX век – крал Петър, крал Александър, маршал Тито и Слободан Милошевич – упорито и системно следваха една и съща програма за “велика Сърбия” за сметка на България, разбира се.

Но ето, че сръбският шовинизъм дойде до кулминация. След падането на Берлинската стена и полъха за свобода, републиките в състава на Югославия поискаха автономия. Населението там – хървати, словенци, българи, румънци, черногорци, унгарци, албанци и босняци – не се асимилира. Те не станаха „прави сърби“. Тогава Слободан Милошевич, Войслав Шешел, Радован Караджич, Радко Младич и други изпратиха армията от Белград, която безскрупулно разрушаваше градове, църкви, стари архитектурни паметници, жилища и избиваше деца, жени, старци, мирно население. Пострадаха също и другите държави от Балканския полуостров, главно Македония и България: обедняха икономически, напълниха се с бежанци, с наркотрафиканти, престъпни елементи. Никакви дипломатически инициативи не успяха да умиротвирят сръбските юнаци. Наложи се НАТО да бомбардира Белград през 1999 г.: на насилието – насилие.

И пак ни обсипаха с лъжи. Виновен за разпадането на Югославия бил папата, който разрушил тази православна държава, че не била католическа. Виновна била Америка, която искала само малки държавици. Виновна била България, че искала „да вземе Македония.“

Всъщност, държавата им се разпадна поради дивия им шовинизъм и десетилетни издевателства над хората, които проявяваха национално съзнание, а не сръбско. От „велика“ Югославия остана само Сърбия. Тя, обаче, не извлече никаква поука и нищо не разбра. Нейните политици, военни, дипломати и владици пак простират ръце към България. През лятото на 1995 г. новоназначеният сръбски консул в София в интервю пред „Свободна Европа“ заяви дословно, че „Югославия требва да съществува като в нея влезнат Македония, България, а може би и Гърция.“

По същото време (1995 г.) сръбският вицепремиер Шешел отиде в Русия и официално предложи на Елцин да интегрира в Руската Федерация Югославия и България. Човекът си позволи да разполага с родината си като със своя територия. Какво безочие!

Българи, свестете се! Пазете си земите! Бранете ги от близо и далеч!


Библиография

[1] „Въстанието в Северозападна България от 1850 г.“, том I, документи от Пламен Трифонов, Видин 2008

[2] Вестник „Северозападен Календар“, регионален седмичник, стр.13, 6ти юни 2008

[3] Тихомир Павлов „Сърбизмът и българщината на Балканите“, 1933 г., изд. Глобус 91, София 1996, стр. 13-16 9

[4] Писмо на Левски от 11 април 1871 г. от Търново

[5] Митрополит Методи Кусев “Погрома на България”, стр. 69-77, изд. Глобус 91, София 1996

[6] Кусев, ibid.

[7] Списание “България-Македония”, бр. 4-5, 2009, стр.19

[8] Димитрина Нанева, „Етикатът “фашист“ върху името на Иван Михайлов” в списание „Борба“, юли 2007, стр. 16-19

Facebook Comments Box

1 Comment

  1. Дядо беше четник повече от 20 години и ми разказваше същите работи за сърбите. Живя повече от 100 години . Почина в 1981 с бистър ум.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.