„Прокопенко и Билтески се считат за национални герои и аз вярвам, че те имат роля в политическото бъдеще на Украйна“: Интервю с Адриен Нонжон

Време за четене: 5 минути

Полкът Азов се превърна в един от символите на украинската съпротива срещу руското нашествие. Снимка: Олек Бузунов, Unsplash

Оригинална публикация: “Prokopenko and Biltesky are regarded as national heroes, and I believe that they have a role to play in Ukraine’s political future”: An interview with Adrien Nonjon, la Voce Del Patriota

Радикалният национализъм не съществува в политическия спектър; по-скоро става дума за радикален патриотизъм, който прониква в цялото украинско общество.

Адриен Нонжон е изследовател по история и преподава в Католическия институт в Париж. Като специалист по крайнодесни движения, култури и идеологии в Централна и Източна Европа, неговите изследвания се фокусират върху политическата и културната история на Украйна, както и на Балтийския и Черноморския регион.

Обсъдихме национализма в Украйна и неговото политическо значение, движението „Азов“ и книгата му „El Regimiento Azov – Un nacionalismo ucraniano en guerra“ („Полкът „Азов“ – украинският национализъм във война“), публикувана на испански и френски език, в която той анализира историята на полка, най-опозорен от Русия и превърнал се в символ на смелостта и издръжливостта на украинския народ.

Как се е развил украинският национализъм?

Развитието на украинските националистически партии е сравнително ново явление и е поело различни посоки. Основната, разбира се, настъпи след революцията на Майдана, когато тези партии решиха да се откажат от своите искания, основани на етническа принадлежност или неофашизъм.

Това не означава, че тези идеи са изчезнали; например, „Националният корпус“ изповядваше икономически идеи, много сходни с корпоративизма на Мусолини, но, както обяснявам в книгата, най-значимите промени в радикалния национализъм настъпиха в начина, по който той възприема Украйна. „Свобода“ и „Десният сектор“ се фокусират върху Украйна за украинците, докато „Азов“ и „Националният корпус“ са първите, които разглеждат Украйна не просто като държава, а като част от по-широко цяло: европейската цивилизация.

По тази причина те споделят идеи, основани на западни политически организации, като френската „Нова десница“ (особено идеите на археофутуризма) или италианския традиционализъм, и разглеждат Украйна като част от този свят, който е заплашен отвън. Тази заплаха е Русия – която те не считат за европейска поради нейната история и мултиетнически състав – а също и ислямският свят. Това движение е много по-близо до национално-революционни групи, като например GUD във Франция, отколкото до неонацизма, както го представя руската пропаганда.

С началото на мащабната инвазия всички тези разговори станаха по-малко публични, защото приоритетът е да се победи агресорът. Радикалният национализъм не съществува в политическия спектър; по-скоро става дума за радикален патриотизъм, който прониква в цялото украинско общество.

Проблемът ни на Запад ли е, че не разбираме историческия контекст или това, което се случва в Украйна?

Абсолютно. В Западна Европа има много малко разбиране за истинската история на Украйна, нейните проблеми и борбата за паметта. Защо е така? По същество, защото в продължение на много години сред европейските елити и университети се разпространяваше само една версия: версията от руска гледна точка.

И трябваше да чакаме – не до 2014 г., а до 2022 г. – за да разберем какво представлява Украйна, каква е нейната история и къде се намира на картата на Европа. Всъщност едва сега започваме да разбираме всичко това и пред нас има още дълъг път. Трябва да се подобрим в това отношение, защото това е важно за бъдещето на Украйна и на Европа като цяло.

От избирателна гледна точка националистическите партии постигнаха много слаби резултати, което опровергава теорията, че украинският ултранационализъм представлява заплаха за Русия.

Да, макар че има различни начини да се разглежда това явление. От избирателна гледна точка, разбира се: Украйна не е фашистка държава, въпреки твърденията на руската пропаганда, и не се управлява от фашисти, нито провежда фашистка политика. Това, което обаче можем да наблюдаваме – и може би това е нещо, към което трябва да се подходи с предпазливост – е политически „ентризъм“, тоест присъствието на националисти в различни сфери и силно забележима активност по улиците при липсата на антифашистка опозиция, каквато има в западните държави.

Държавата също е била принудена понякога да се обръща към националистите, а това е било експлоатирано от руската пропаганда, както и историческият наратив. Украйна е млада нация, която се опитва да оцелее в условия на война, и в нейната история няма много друго, на което да се опре, освен национализма.

Това не означава, че украинците не осъзнават проблема, когато става въпрос за присъединяване към Европейския съюз, който има различно тълкуване на историята, но трябва също така да разберем, че за украинците ужасите на нацизма и комунизма са едно и също нещо. Русия използва този исторически наратив, за да твърди, че украинците се превръщат в радикални националисти.

Русия налага етикета „фашист“ на всеки, който не е склонен да се подчини на руската империя, точно както Коминтернът правеше в СССР, и току-що обвини балтийските държави, че са неофашистки.

В рамките на украинския национализъм през 30-те и 40-те години на миналия век е имало привърженици на нацизма, но тази история е написана от съветските власти и е била присвоена от руската пропаганда, за да демонизира украинците и да твърди, че Украйна не е нация, а инструмент на други сили за борба срещу Русия. Украинските националисти са сътрудничили на германците, но също така са се борили и срещу тях, защото са се нуждаели от съюзник, за да създадат своя собствена независима държава. Това не омаловажава факта, че са били извършени жестокости и срещу евреи и поляци.

Идеята за „Интермариум“ – проектът за федерация, която да обедини трите морета (Балтийското, Черно и Адриатическо), предложен от полския маршал Пилсудски след Първата световна война – винаги е била подкрепяна от украинските националисти. Колко популярна е тази идея днес? Смятате ли, че е осъществима в рамките на ЕС?

В момента това е нещо като закъсал проект, който не се обсъжда. Единственото доказателство за него, което можем да видим, е популяризирането на идеята от частите на „Азов“ в страни като Литва, Латвия и Полша. Но идеята, такава каквато е била замислена първоначално, е изчезнала от политическата сцена.

Въпреки това не съм сигурен, че идеята би могла да проработи, защото създаването на нова федерация в рамките на ЕС – такава, чиято основна роля е отбранителна – няма голям смисъл, когато вече съществуват Европейският съюз и НАТО. Въпреки това, като политическа идея, лансирана от движението „Азов“, тя служи за създаване на консервативна платформа и цивилизационно пространство между Русия и все по-либералната Западна Европа.

Батальонът „Азов“ беше любима мишена на руската пропаганда и нямаше място в Украйна, където да не е присъствал. Какви са разликите между движението „Азов“ и военната част? В кой момент се разделиха?

Разбира се, движението „Азов“ и полкът „Азов“ са съвсем различни неща. Политическата партия „Национален корпус“ беше основана от ветерани от подразделението, а връзката между двете е братска, изкована в битка, докато се сражаваха срещу сепаратистите и руснаците.

Партията се възприема като глас на ветераните и използва образа на „Азов“ като елитна част на Националната гвардия, за да подкрепи легитимността си и да извлече от това известно политическо предимство, но това е всичко. Батальонът се е развил значително от създаването си и днес много от бойците му не споделят националистически възгледи, но е неоспоримо, че в началото ядрото на подразделението е изповядвало тази идеология. С включването си в Националната гвардия подразделението премина през процес на професионализация.

Двамата най-известни командири на „Азов“ – Денис Прокопенко и Андрий Билтески (последният от които дори е бил депутат) – днес са ключови фигури в отбраната на Украйна. Доколко се простира тяхното влияние? Биха ли могли да променят имиджа си по политически причини?

Абсолютно не. Те се считат за национални герои и считам, че Билецки, повече от Прокопенко, би могъл да използва това като политически капитал, за да бъде избран за депутат в бъдещ парламент.

И двамата са силни личности; те са бойци и националисти, които са пролели кръвта си в защита на страната, и имат роля да играят в политическото бъдеще на Украйна. Смятам, че Билецки може да се опита да се включи в президентската надпревара, макар че според мен той би играл поддържаща роля за по-популярен кандидат, който споделя неговите възгледи, като Валерий Залужни или Федоров.

Какво е бъдещето на движението „Азов“ и на украинския национализъм?

В рамките на движението има различия между онези, които са доволни от настоящата ситуация, и онези, които желаят да се върнат към корените на движението; в политическо отношение националистическото движение също е разделено по въпроса как да се подходи към Русия. Въпреки това те се ползват с легитимност, защото първи предупредиха за предстоящото и се подготвиха за него, така че е напълно възможно да повлияят на политическия дебат и на възхода на десния консервативен популизъм в Украйна.

Това е подобно на това, което направи Порошенко в кампанията си през 2018–2019 г. срещу Зеленски. Освен това е възможно да настъпи радикализация сред по-младите бойци, които биха могли да се включат в политически структури, различни от „Азов“.