Автономна отбрана

През 2024 г. МВР започна да разполага полиция с автомати, за да пази обществения ред на бул. „Витоша“ след нападения на мигранти над български деца. Снимка: Пресцентър на МВР

Колкото и добре да живееш, рано или късно се налага да станеш пълноправен член на международната общност. А това идва с повече задължения, отколкото права или привилегии. Като задължението да приемеш гей браковете. Да организираш ритуалното самоубийство на реалната икономика под претекста на зелената политика.

И най-вече – особено за такива периферни страни като собствената ни – да отвориш сърцето си за ентусиазираните неврохирурзи на Третия свят. 

Можем да се впуснем в спорове за това дали наистина в България има повече мигранти през последната година. Или можем просто да тръгнем от НДК надолу. В посока „Витоша“, по самата „Витоша“, край „Св. Неделя“, към джамията.

Да минем през „Сердика 2“. След това да слезем към “традиционните” фавели около Лъвов мост, които доскоро бяха дом на множество сирийски бежанци, които се върнаха в Сирия след края на гражданската война, за да бъдат заместени първо от братския ни етнос, а след това и от афганистански бежанци след изтеглянето на САЩ.

Реалността, наблюдаема и невъзможна за пропускане, е, че София става осезаемо различна.

Никакво количество патетични слогани за силата на Нашето Многообразие няма да промени този, както и още един факт – че това различие се изразява под формата на растящо усещане за надвиснала заплаха в столицата на собствената ни държава.

Третият свят не ни харесва.

Дали се самоопределяш като евразийски MAGA комунист, просветен европейски патриот или берлински антифашист, отношението на тези хора към теб варира от пасивно раздразнение до активна агресия. Писах вече за причините за това преди половин година, когато избухна поредният конфликт в Газа.

Аргументът продължава да бъде същият. Продължава да бъде все толкова прост. Българинът не принадлежи към групата на пристигащите. Дали сами смятаме себе си за европейци или пък полагаме като усърден григоровист усилия да заклеймим западния колониализъм, пришълците от Третия свят ни виждат като част от цивилизацията на своя враг.

Те имат концепция за това кой принадлежи към собствената им група. Толкова силна е тази концепция, че често надделява дори над колективната им религиозна и политическа идентичност и избива в племенни конфликти между отделни групи бежанци на територията на Европа. Българинът, от друга страна, подобно на останалите европейци, има единствено отрицанието на собствената група. Има сложни формулировки, чрез които да се отрече изобщо от идеята за свои и чужди.

Реалността винаги се спотайва някъде. И рано или късно се сблъсква с пожелателното, магическо мислене на поколения цивилизовани, мислещи народи, чието дълго мислене ги е довело до доброволна кастрация на инстинктите и духа.

Но хубавото, както и лошото, на този живот е, че нищо не е вечно. Никоя загуба не е трайна, никоя победа не е финална. Затова и тази кастрация на духа не е пълна. Има пролуки. Има сегменти от населението, които все още имат поне известен инстинкт за самосъхранение. 

Техен най-голям враг са други елементи от собственото ни политическо тяло. Други българи. Наследниците на соц хуманизма, радетели на общото и общочовешкото и алергични към партикуларизма. Това са духовните лели, които махат с пръст при всяко сбиване, всеки внезапен изблик на истинското политическо, на борбата за пространство. Консерваторите, които започват с “не харесвам нелегалната миграция, НО”.

Народовластниците, които правят разграничение между легална и нелегална миграция, сякаш едното не води след себе си другото по силата на елементарна демография. Левите с тяхната психосексуална обсесия по Ориента и чуждото. Това са групите, които умориха имунната система на западните общества през последните 30 години и позволиха старите европейски столици да се превърнат в -бадове и -стани. Цивилизациите падат, когато съпротивителните им сили се изтощат. 

А те се изтощават първо на психологическа база. Няма спасение за цивилизацията, която е загубила убеждението в собствената си уникалност.

За нацията, която се носи по течението на международното положение и се отказва от това да бъде исторически субект. Това е доизживяване, не “нормална политика”, която се води от “пораснали хора”, сякаш не можем сами да погледнем в телешкия поглед на управленската ни каста и да разпознаем елементарната истина, че България и Европа са на автопилот. 

Когато институциите ти имат функция единствено на агенция за заетост, а градовете ти потъват в анархотираничен хаос, при който чуждото насилие се извинява и оправдава от режимните медии и НПО-та, а собствените ти опити за защита биват осъждани като престъпление срещу човечеството, то идва време за нещо различно. За собствени институции. Алтернативи на лишената от суверенитет, зомбифицирана държава. Начин да защитиш своята група с всички налични средства. Нов вид автономна отбрана.