Аристотел, Тукидид и Плутарх отдавна са решили нашия проблем с „лявото“ и „дясното“. Във всеки античен град-държава е имало „народна“ и „аристократична“ партия. Народната обикновено се състои от не най-богатите, но все пак притежаващи къщичка и по един куц роб. Аристократичната – от невероятни богаташи, но като правило такива със стари пари. Разбира се, има изключения: тук-таме сред народняците се срещат задлъжнели, обеднели или свръхамбициозни ренегати от аристокрацията, както и сред аристократите понякога биват допускани достатъчно старомодни в разбиранията си новобогаташи. Обикновено на всеки десетина-двадесет години става преврат или поне опит за преврат в полза на партията, която не държи властта към момента. В промеждутъците между два преврата овластената партия се опитва първо да унищожи опозицията, а след частичния успех или неуспех – да я успокои с малки отстъпки и с подкупване на част от по-конформистки настроените й лидери.

От всичко това следва, че всяка партия има своите привилегии, когато е на власт: членовете й заемат държавните постове, имат достъп до обществените поръчки, получават по-добро образование и така нататък. Затова в повечето антични градове вътрешнополитическата история е на редуващи се изгнания и амнистии при смяната на демокрация с аристокрация.

Няма нищо, което новите комунисти (не тези от съветски тип, макар, естествено, нещата да се припокриват до голяма степен) да ненавиждат повече от бял, хетеросексуален, женен мъж с деца, жилище и кола, който работи здраво, учи нови неща и обича семейството, държавата си, западната цивилизация и капитализма. Хеле пък ако е вярващ, а жена му си седи вкъщи да ги гледа или работи на половин работен ден. Това, последното, разбира се, се отнася само за тези семейства, ако жената кара на социални помощи, ражда пет деца и се увива в чаршафи (ще си запазя по-бруталните подробности, автоцензурата е ужасно нещо, четете Георги Марков), това не е проблем.

Тези редове целят да предоставят нужната информация на потребителите, за да вземат адекватно, информирано решение дали да си го купят, или не.

Публикуваме размислите на чешкия писател и драматург Карел Чапек (1890-1938 г.) „Защо не съм комунист” – размисли за нравствената същност на комунизма и за основанията, авторът да не приема неговата мрачност и неговия метод. „Аз не принадлежа на никоя партия и моят спор с комунистите е дело не на убеждение, а на моята собствена съвест”, заявява именитият хуманист Карел Чапек.

Преди няколко дни реших да изгубя 20 минути и да прочета една статия – типичен представител на жанра „репортаж по фейсбук-статус“. Самата статия смятам за пълна глупост по същество, но мисля че е интересна ако я разгледаме като неволно направена илюстрация на един по-общ проблем. Това е проблемът на недонаучените уроци за живота в свободно общество и за съпътстващите свободата отговорности и взаимен контрол.

Преди повече от година за пръв път посетих Бизнес парка – идвах на интервю за работа. Понеже не знаех колко време ще ми отнеме да стигна дотам, се оказах на място доста по-рано и в резултат имах около половин час за разходка докато стане време да отида на интервюто. Още от влизането – бизнеспаркът има бариери на улиците, от които може да се влезе с кола – останах с усещането че все едно влизам в суверенна територия на чужда държава.

През последната година в интернет упорито се разпространява една „статия“, която цели да покаже, че всъщност св. Паисий Хилендарски и Зографски (чиято памет честваме днес на 19. юни) е написал не „История славянобългарска“, както знаят всички българи в последните повече от 250 години, а „История славнобългарска“. Това писание (към което умишлено не поставям линк тук) всъщност трудно може да се нарече статия, защото в него липсват научни аргументи, а написаното очевидно е плод единствено на фантазията на автора.

Гледам три къси американски пропагандни филмчета от Втората световна. Предназачени са за американските войници в Европа и Азия. Едното е за правилното поведение в приятелска (за тях) Великобритания. Второто – за правилното отношение към победените германци в окупираната територия. Третото представя японците.