Оригинална публикация: The Best Tweeter in History Died Decades Ago, Itxu Diaz, The American Conservative, May 18, 2020
Николас Гомес Давила e колумбийски интелектуалец, чиято лаконична и традиционалистка мъдрост може да ни разкрие много за днешния свят.
Най-добрият съвет към потребителите на X е написан още през XX век: „Писателят, който не измъчва собствените си изречения, измъчва своите читатели.“ Автор на тази максима е Николас Гомес Давила – колумбийски интелектуалец, чиито най-дълбоки мисли намират израз в стотици афоризми, малко по-дълги от 140 знака. Той ги нарича „Схолии“. Те са блестящи, лаконични и иронични. А много от тях се оказват пророчески, започвайки с тази: „Съвременният свят изглежда непобедим. Както изчезналите динозаври.“
В епохата на фрагментираното мислене в X Гомес Давила изглежда по-актуален от всякога, повече от век след раждането си. Защо тази здравна криза хвърли света в такова объркване? Гомес Давила ни дава отговора: „Да бъдеш модерен означава да гледаш смъртта на другия без емоция и никога да не мислиш за собствената си.“ Бяхме убедени, че подобно нещо никога не може да ни се случи. Оказа се, че сме се лъгали.
Реакционер, но преди всичко визионер, Гомес Давила ненавиждаше идеята за прогреса, стадното мислене и всичко, което се роди след май 1968 година.
Не изпитваше особена любов към съвременния свят: „С всеки изминал ден става все по-лесно да разберем какво трябва да презираме: онова, на което съвременният човек се възхищава и което журналистиката възхвалява.“ Предполагам, че това включва мъжките панталони с висока талия, прекалено „умните“ устройства и езика на равенството между половете. Гомес Давила предусети и появата на една хамелеонска левица: „Глупостта сменя темата във всяка епоха, за да не бъде разпозната.“ Може би затова онези, които някога копнееха по „лятото на любовта“, днес са се превърнали в апостоли на борбата с климатичните промени. В тяхна защита трябва да призная, че и в двата случая ги тревожи един и същ проблем – глобалното затопляне.
Светът на Гомес Давила е песимистичен и ироничен, но същевременно е пропит от вяра. Той се възхищаваше на Ницше, но отхвърляше нихилистите и атеистите, свеждайки до абсурд тяхната месианска драма: „Важното не е човекът да вярва в съществуването на Бога; важното е Бог да съществува.“ В крайна сметка същественото не беше човекът, а Бог: „Човекът е важен само ако е вярно, че един Бог е умрял за него.“ Така германският философ, който с гръмки слова обяви смъртта на Бога, беше деликатно осмян: „Смъртта на Бога е интересно мнение, но такова, което не засяга Бога.“
Гомес Давила предусети моралното самоубийство на постмодерните общества и умееше безпогрешно да разпознава глупостта: „Когато днес чуем някой да възкликне: „Много цивилизовано!“, „Много хуманно!“, няма никакво съмнение – имаме работа с крайна глупост.“ Именно затова още в средата на XX век той предвиди, че ще се опитат да ни наложат „универсални“ ценности, които всъщност не са нищо повече от частни ексцентричности: „Глупакът не се задоволява само с нарушаването на едно етично правило: той настоява неговото прегрешение да се превърне в ново правило.“
Да се върнем към пандемията. Някои се опитват да ни убедят, че китайският модел е решението на кризата с коронавируса.
Те забравят едно: Китай носи вината за пандемията, защото първо отрече съществуването ѝ, а после запуши устата на онези, които предупреждаваха за опасността. „Глупаците се възмущават само от последствията“, пише Давила.
Давила не беше човек, който просто обиждаше. Той беше интелектуалец, който умееше да улови най-болезненото място: „Трагедията на левицата? Да диагностицира болестта правилно, но да я влоши с терапията си.“ Още по-ясно го казва, когато говори за революциите като за исторически измами: „Истинският революционер се бунтува, за да унищожи обществото, което мрази; днешният революционер се бунтува, за да наследи онова, което желае.“ В крайна сметка: „Всяка революция засилва злините, срещу които избухва.“ Достатъчно е да попитате венецуелците.
Като аристократ, живеещ от семейното си наследство, Давила прекарва по-голямата част от живота си затворен сред повече от 30 000 тома в личната си библиотека. Посвещава се на семейството, на тихия интелектуален живот и на приятелите, които редовно посещават прочутите му литературни сбирки. Светогледът му отхвърля всеки колективистки ентусиазъм, вероятно защото е дълбоко вкоренен във вярата му в Бога. Той знае, че спасението е лично дело: „Достоен човек е този, който поставя към себе си изисквания, които обстоятелствата не му налагат.“
Като традиционалист католик той не проявяваше снизхождение дори към вярващите от своето време.
Подозирам, че ако изобщо някога е бил близо до това да изгуби вярата си, то е било, когато Църквата се отказа от латинската литургия. Давила отправя една прозорлива забележка към християните, която днес звучи по-актуално от всякога: „Религията не е възникнала от нуждата да се осигури социална солидарност, нито катедралите са били построени, за да насърчават туризма.“ И все пак какво остава, когато църквите затворят врати заради пандемията? Бог. Единственото, което наистина е незаменимо.
В осмото десетилетие от живота си Давила продължаваше да нанася удари във всички посоки. Срещу истерията около сексуалното освобождение той отбелязва: „Въпреки това, което се преподава днес, лесният секс не решава всеки проблем.“ За съвременните художници и архитекти казва: „Относителността на вкуса е извинение, възприето от епохи с лош вкус.“ На нетолерантните напомня: „Нека се научим да съпътстваме тези, които обичаме, в техните грешки, без да ставаме техни съучастници.“ А към новите пуритани на постмодерната левица отправя предупреждението: „Умиращите общества натрупват закони, както умиращите хора натрупват лекарства.“
Забележителен е и скептичният му анализ на ролята на медиите. От една страна, той омаловажава претенциите им за собствената им значимост. От друга, с удивителна точност предвижда онова, което преживяваме днес, когато информационният поток и манипулацията излизат извън контрол и се разпространяват със светкавична скорост по социалните мрежи: „Днес медиите позволяват на съвременния гражданин да научава за всичко, без да разбира нищо.“ Дали не говореше за Twitter?
Давила презираше рационализма, разобличаваше мита за прогреса, осмиваше демокрацията и критикуваше новата светска религия, наложена от всеприсъстващата държава.
Но не беше просто безпощаден критик. Умееше да открива и доброто, и спокойствието, и хумора. Обичаше литературата. Обичаше езика. Обичаше Бога.
Цялото му творчество прилича на меланхоличен поклон пред изгубения свят на неговото детство – ода за традицията и за един свят, който постепенно изчезва. Всичко, което представляват животът и делото му, може да бъде обобщено в една от най-красивите му „Схолии“: „Щастието е миг на тишина между два шума на живота.“
И макар че може би това се дължи на факта, че съм журналист, че в кабинета ми виси огромен плакат на Джон Уейн, че съм християнин, че съм европеец – или просто на всичко изброено дотук, – любимата ми „Схолия“ на Давила остава тази: „Всеки човек живее живота си като животно, затворено в клетка.“
Още за четене
Схолии. Автентичният реакционер, Николас Гомес Давила, Преводач: Иван Геров, Лазар Гецковски, Стефан Димитров, Слово.бг
