Схолиите на Николас Гомес Давила

Време за четене: 5 минути

Колумбийският писател и философ Николас Давила (Nicolás Gómez Dávila) пред част от внушителната му библиотека

Оригинална публикация

Историята не е някакво божествено чудовище. Човешкият облак прах не изглежда да се вдига от дъха на свещен звяр; епохите не изглежда да се подреждат като ембрионалните стадии на едно метафизическо животно; фактите не се застъпват като люспите на една небесна риба. Но ако историята не е абстрактна система, която прораства изпод неумолимите закони, тя не е и покорен материал за човешкото безумие. Капризната и произволна воля на човека не е върховният й самодържец. Фактите не се пластично, лепкаво тесто, моделирано от нечии усърдни пръсти.

Давила вероятно избира жанра си не само за да даде кристално чисти капки яснота и да избегне многословието, което произтича не от изобилието на думи, а от липсата на идеи; или защото той осигурява едновременно твърдостта на скалата и трептенето на клонката; или защото фрагментът е изразното средство на онзи, който е разбрал, че човекът живее сред фрагменти; основания от този характер той има много.

Традицията на схолиите (от гръцкото σχόλιον) – коментари в полето или между редовете на ръкописите – започва от античността и продължава през средновековието. Може би най-известният пример е Venetus A – ръкопис на Илиадата от Библиотека Марчана; има и редица други върху Хезиод, Софокъл и др.1 Схолиите са често използвана форма и от отците на църквата – например Ориген, чиято полемика с гностиците Давила вероятно е познавал. Текстът на Давиловите схолии, обаче, е implicito – скрит, подразбиращ се, имплицитен, възможност за текст. В предговора към изданието от 1977 г. (вж по-долу), той цитира един стих от Похищението на Лукреция на Шекспир, описващ гледката на едно сражение:

A hand, a foot, a face, a leg, a head,                       Ръка и крак, лице, стъпало и глава,
Stood for the whole to be imagined                        оставят ни цялото да си представим

Силата на текста, казва той,  е пропорционална на ловкостта, с която е оставено недоизказаното. В това Давила е напълно откровен с читателя: Философията на поантилиста е да помоли читателя внимателно да съедини чистите тонове. От нас се иска, обаче, не само съобразителност: За игнориращия нещата, за които аз говоря, моите записки ще изглеждат тривиални.

Първото издание на Давила, Notas I, е през 1954 г. В него стилът все още не е толкова лапидарен. На задната му корица пише: Тази книга е публикувана от автора, посветена е на приятелите му и не се продава. Всяко копие е било надписано на някой от неговите приятели. Няколко години по-късно излиза Textos, чието първо издание също не се е продавало; Notas и Textos са преиздадени в началото на 2000-те от Franco Volpi. През 1977 излиза най-обемното издание, вече на схолии – Escolios a un Texto Implícito – в два тома, всеки от по 500 страници. Десетина години по-късно излизат Nuevos escolios, пак в два тома. След това започват да излизат различни компилации и подборки, най-известното от които е правено от дъщеря му – Escolios a un Texto ImplícitoSelección. Това е жалко, тъй като всяка подборка или класификация (в много сайтове схолиите му са групирани по „теми“) обезобразява литературата му, за да занимае читателите с предпочитанията и предразсъдъците на избиращия. Давила има и няколко възхитителни есета: De Iure, писано около 1970 г., но публикувано едва през 1988 г., в което обсъжда тавтологичната взаимозависимост между модерните представи за право, справедливост и държава; La Democracia, публикувано в изданието на Textos от 2002 г., където разкрива идентичността на целите на капитализма и комунизма и основополагащата антрополатрия2 на идеята за демокрация и El reaccionario auentico, в което излага кредото на истинския реакционер; последното е превеждано на английски, френски, полски, немски. Не би трябвало да е възможно да има сериозна програма по политически науки, която да не включва изучаването на първите две.

Преводите

Представените тук схолии са от изданието Nuevos escolios от 1986 г. Сравнявал съм руските и английски преводи с оригиналите в опит да намеря най-подходящия български вариант. Така, тук прозата на Давила е двойно осакатена – от частично опосредстваните преводи и от подборката. Представеното, следователно, може да служи само като подсказка, като средство за събуждане на интерес към тази литература и към един подобаващо майсторски превод на български.

Преобразуването на някой литературен текст на друг език не се прави, за да стане текстът „достъпен“ за нечетящите оригинала (това е в голяма степен измамно), а за да се позволи на два езика да събеседват. Интересното при превод на такъв кратък жанр е как реагира на него българският, който е описателен език и комуто лапидарността и безличните, инфинитивни форми са неприсъщи. Давила, би казал самият той, ни кани да разберем езика му, а не да го преведем на езика на нашите равностойни значения. Превеждането му, следователно, на български изисква осмислянето на няколко групи понятия, с които той често си служи:

Опозицията inferior-superior

Удобството ѝ е, че противопоставя възможно най-широко по-нискостоящ и по-висшестоящ – идеи, хора, книги и т.н. Въпреки че в различни ситуации могат да се намират нелоши решения, липсата на кореспондираща двойка в българския затруднява превеждането на изречения, в които тя е централна.

Vulgar

Особено трудни за нас са понятията, произхождащи от корена vulgar и по-общо отнасящи се до противопоставянето между простонародното и култивираното/аристократичното/благородното (вкл. plebeya, aplebeyar [придавам плебейски характер на нещо], понятието за ранг и тн). В българския те са изработени в буржоазната епоха, която е изначално подражателна и затова тези думи съдържат или пейоративен или подмазвачески оттенък, докато в езиците на европейската аристокрация все още – и не само заради латинския произход – има спомен за образите на античността и средновековието, при които тези отношения са обичайни и следователно не носят нито унижение, нито надменност.

При vulgar, докато значението вулгарен кореспондира с българското, едновременният му смисъл на простолюден, примитивен го прави труден за предаване при афористичния жанр. За Давила и аристократичната традиция, простолюден (напр френското roturier или английското commoner) не означава непременно порочен, грозен, недостоен. Благородникът, за разлика от буржоата, не получава достойнството си, претакайки го от по-низшите класи. Простолюден става vulgar, когато започне да се представя за нещо друго – опитът за присвояване на място, мисъл, дума, които принадлежат на друг етаж от световната йерархия. Трансформацията на pueblo (хората, народа) в plebe (плебс) изисква старателното участие на демократа. На български, обаче, макар простак да е най-близкото до el vulgo, употребата му би била подвеждаща, защото е дума измислена и най-често употребявана от самите тези vulgos, които – съзнавайки, че са vulgar – подобно на сепии изпускат защитен екран от шумно възмущение. Един характерен презрителен начин да се говори за народа разкрива плебея под прикритие.

(El) burgués

Подобен и свързан е проблемът с burgués и burguesía – обилно дипломираната, но оскъдно културна (дребна) буржоазия, днес уважително наричаща себе си средна класа. Двойнственото значение на определящ една класа и характеризиращ се с баналност и посредственост е което ги прави често употребявани от Давила. Това смесване в българския го няма – дори социализмът не успя да се пребори (ако прочетем Давила, ще разберем защо) с почтителната конотация на буржоа(зия).  Еснаф(щина) (извън гилдийното си значение), макар да се свързва с душевно тесногръдие и битова дребнавост, има същия проблем като простак­ – създадена е и се употребява най-често именно от еснафи и така утвърждава това, което уж критикува.

Lugar común

В популярното си разбиране този израз означава баналното, трафаретното, изтърканото, клишето. Давила, обаче, има предвид старите, установени, проверени от времето истини; идеите, направени очевидни от гения на класическата култура; образците, с които човечеството живее още от началото на времето си. За Давила мъдростта се е родила като сърна – готова да проходи още с раждането. На български, обаче, не намирам подходящ израз, който да е достатъчно установен в езика.

Съществителните

El vulgo, el moderno, el progresista, el izquierdista (левият/левичарят) и други сравнително необичайни съществителни. Давила ги употребява често и очевидно съзнателно слага тези подлози в трето лице ед.число – така се създава впечатлението на портрет на определен исторически герой. Поради това съм опитал да ги запазя, макар не всички да имат еквивалент на български и поради да това звучат тромаво (напр, прогресист).

Акцентите на фразата

Давила подчертава важността на структурата на фразата, особено на нейната поанта (Сериозната грешка често се свежда до неправилно разположение на акцентите в една фраза.). За него тази значимост не е просто стилистична, а идейна. Българският словоред, обаче, не винаги понася кулминацията на изречението да се изнася в края му, както почти винаги прави Давила. Например, за да се запази смисловото ударение в края на La única superioridad que no peligra encontrar una superioridad nueva que la eclipse es la del estilo трябва да се преведе като Единственото превъзходство, което няма опасност да срещне ново превъзходство, което да го затъмни, е това в стила. Нашият словоред, обаче, би предпочел да се каже Единствено превъзходството в стила няма опасност да срещне ново превъзходство, което да го затъмни.

Бележки

В българската традиция са познати приписките, макар често те да нямат нищо общо с текста.

В това есе той споменава богомилския дуализъм като един от еретическите източници на демократичeската доктрина.

Повече за Гомес Давила на български език можете да прочетете в този специализиран блог, посветен на творчеството му.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.