Реч на нобелиста-поет Рабиндранат Тагор в София, 1926 г.

Снимка: GAMMA-KEYSTONE / KEYSTONE-FRANCE / GETTY

Дълги години преди певецът Боб Дилън да спечели Нобеловата награда за литература с качеството на своята поезия, още само двама поети са били носители на тази награда – единият е гъркът Георгиос Сеферис, а другият, разбира се, е индийският автор, общественик, учител, философ и като цяло доста интересен човек Рабиндранат Тагор. През 1913 г., в разгара на Междусъюзническата война на Балканите, той бива отличен с Нобеловата награда[1], превръщайки го в един от най-известните индийци в света по онова време, наред с Махатма Ганди. Двамата са политически съмишленици в движението за независимост на Индия, като Ганди получава прозвището си Махатма („велика душа“) именно от Тагор, а от своя страна го нарича Гурудев („божествен учител“). [1]

Химнът на Шри Ланка „Намо Намо Мата“ (Namo Namo Matha) е написан и композиран от Тагор. Той го прави по молба на своя любим ученик от Шри Ланка в  Сантиникетан, Ананда Самаркун, който по-късно превежда текста на химна на синхала.

Публикуваме спомени на политика и журналист Димо Казасов за този автор по време на неговото пребиваване в България през месец ноември 1926 г., като част от европейската обиколка на Тагор в трудните години след Първата световна война.

„В тогавашния „Свободен театър” (днешния Музикален театър на ул. „Васил Левски”) се състоя публично събрание с вход и то доста висок. Билетите бяха разграбени и посетителите мъчно можеха да си пробият път сред множеството, блокирало улицата пред театъра. Когато Рабиндранат Тагор се появи на сцената, паянтовият салон на театъра потрепера от бурните и продължителни овации.

С няколко думи открих събранието, като припомних следното изказване на оратора пред европейския печат: „Европа – това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове.” В речта си Рабиндранат Тагор каза:

Още съм под впечатлението на трогателното посрещане, което намерих тук. Бих искал да бъда един музикален инструмент, защото само музиката може да изрази човешките чувства.

Обиколих цяла Европа от севера на Швеция до вашия юг и видях много. Мисля и се мъча да отгатна тайната, която ви е събрала тук и идвам до заключението, че вие сте един млад народ, с проста душа, който още не е покварен от западната цивилизация. Бях в страни, където се цени физическото и материалното, бях сред цирка на грубата сила. А вие сте млад народ, който иска да се приобщи към духовното начало. Вие сте народ, който вярва в идеалите на бъдещето.

Аз не ида при вас като поет и философ, но в качеството си на поет искам дави кажа, че съм ваш човек, защото поетът пее за любовта, която усеща и която аз чувствам, че препълва вашите души. Аз идвам да подчертая онова, което ще възроди човечеството и на което изцяло служа – любовта между народите.

Аз принадлежа на една нация, която притежава млада литература, която не е засегната от атмосферата на западната литература, тровеща читателя. Идвам от страната, където сме по-близо да природата, до човека и до народа и където по-ясно и по-пълно долавяме въжделенията и стремежите на света.

Нашата литература не се бои от критиката, която често си служи с отвлечени неща. Ние ценим произведенията по вложения в тях максимум от човещина. Ние сме прости, не познаваме рекламата и сме равнодушни към нейните похвати. На нас са скъпи народните песни и нашата лирика. В тях намираме ценности, които са чужди на сложната и богата европейска литература.

В моето отечество имаше тенденция за подражаване на всичко, което идва от Запад. Това подражаване води към фалш и затъпяване. Баща ми и аз винаги бяхме чужди на всяко изкуствено присадено нещо. Което съм създал, то е дълбоко мое собствено. То е искрено и вярвам, че е истинско.

Нашите критици не знаеха дали да ме приемат или да ме отрекат. Тяхното отрицание не ме отчая. Напротив, то укрепи моя дух. Когато на бреговете на Ганг пишех съчиненията си, аз не мислех, че пиша за другите, мислех, че пиша за себе си. Като малък не обичах училището и своите възпитатели. Бях непокорен. Непокорен, защото търсех свободата.

Едва към петдесетата си година почувствах нужда да опозная външния свят и един ден се озовах в Лондон с ръкописа на „Гатанджали’’ (Рабиндранат Тагор е удостоен за стихосбирката си „Гатанджали” с Нобелова награда за литература). В интимен кръг прочетох нещо от произведенията си, но не забелязах у присъстващите интерес към прочетеното. Почувствах се унизен. Исках да избягам. Но на другия ден се появиха похвални отзиви и аз станах известен на западните читатели. Аз обаче съм източен човек и си оставам източен поет.

Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия. Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат.

Нашите два народа имат това общо, че са млади и затова вярвам, че ще бъда разбран от вас. Вярвам във великите заложби, които се крият във вашия народ и от сърце ви желая да бъдете щастливи.” [3]

Поезия на Рабиндранат Тагор в PoemHunter, на английски

Библиография

[1] Рабиндранат Тагор на страницата на Нобеловите лауреати

[2] The English Writings of Rabindranath Tagore. New Delhi, Satya Akademi, 1999

[3] Димо Казасов, „Следи от изминали дни”, Издателство на Отечествения фронт, София, 1971 г.