Жан Распаи, 2004: Отечеството, предадено от Републиката

Време за четене: 5 минути

Снимка: Stéphane Legrand, Unsplash

Оригинална публикация: LA PATRIE TRAHIE PAR LA RÉPUBLIQUE


Жан Распаи (5 юли 1925 г. – 13 юни 2020 г.) е френски писател, пътешественик и изследовател. Много от книгите му са посветени на исторически личности, изследвания и коренни народи. Носител е на престижните френски литературни награди Grand Prix du Roman и Grand Prix de littérature на Френската академия. Френското правителство го удостоява с най-високото държавно отличие – ордена на Почетния легион през 2003 г.

В международен план той е известен най-вече с противоречивия си роман от 1973 г. „Стана на светците“ (Le Camp des Saints), в който се разказва за масовата имиграция на хора от третия свят към Европа. Романът все още не е превеждан на български език, но планирам тази несправедливост скоро да се поправи.

В своя статия от 2004 г. в авторитетното издание Фигаро, Распаи буквално разбунва обществения дух. Статията му предизвиква огромна полемика, а предупреждението, което той отправя, все още не е чуто. Затова и си позволявам да публикувам текста на български език.


Портрет на Жан Распаи. Снимка: PASCAL GEORGE / AFP
Портрет на Жан Распаи. Снимка: PASCAL GEORGE / AFP

Обикалях тази тема като куче-водач с бомба в пакет. Трудно е да се справиш с нея, без да ти избухне в лицето. Съществува опасност от гражданска смърт. И все пак това е основният въпрос. Колебаех се. Особено след като през 1973 г., когато публикувах „Стана на светците“, вече бях казал почти всичко за него. Нямам какво да добавя, освен че мисля, че морковите вече са сварени.

Защото съм убеден, че съдбата ни на французи е предопределена, защото „те са у дома си при мен“ (Франсоа Митеран), в рамките на „Европа, чиито корени са колкото мюсюлмански, толкова и християнски“ (Жак Ширак), защото ситуацията е необратима до окончателната промяна през 2050 г., когато „местните французи“ ще бъдат само най-възрастната половина от населението на страната.

Останалата част ще се състои от африканци – от Магреб или чернокожи и азиатци от всякакъв произход от неизчерпаемия резервоар на Третия свят, със силен превес на исляма, включително джихадисти и фундаменталисти, и този танц тепърва започва.

Франция не е единствената засегната страна. Цяла Европа върви към смъртта си.

Не липсват предупреждения, като например докладът на ООН (който е възхитителен) и по-специално съществената работа на Жан-Клод Шезне (Jean-Claude Chesnais) и Жак Дюпакие (Jacques Dupâquier), но те систематично се прикриват, а INED (Националния демографски институт на Франция) набляга на дезинформацията.

Почти гробното мълчание на медиите, правителствата и институциите на Общността по отношение на демографската катастрофа в Европа на петнадесетте (Европейския съюз, когато е имал още само 15 члена, бел. прев.) е едно от най-удивителните явления на нашето време. Когато в семейството ми или сред приятелите ми има раждане, не мога да погледна това бебе, без да си помисля за бъдещето, което се подготвя за него благодарение на небрежността на „правителствата“ и с какво ще се сблъска, когато съзрее…

Да не говорим за факта, че „местните французи“ са подтиквани от гръмотевични удари – за правата на човека, за „приемане на другия“, за „споделяне“, скъпи на нашите епископи, и т.н., и т.н, в рамките на цял арсенал от репресивни, така наречени „антирасистки“ закони. Французите, подготвяни от ранното детство в културно и поведенческо „смесване“, в императивите на „плуралистична Франция“ и във всички отклонения от древното християнско милосърдие, няма да имат друг ресурс, освен да намалят разходите си и да се впишат в новия модел на „гражданска“ Франция от 2050 г.

Нека обаче не се отчайваме. Със сигурност ще останат така наречените изолирани, силни малцинства, може би петнадесет милиона французи, не непременно всички бели, които ще продължат да говорят езика ни в неговата повече или по-малко запазена цялост и ще продължат да са носители на нашата култура и история, както са предавани от поколение на поколение. Това няма да е лесно за тях.

Пред различните „общности“, които днес се формират върху руините на интеграцията (или по-скоро върху нейното прогресивно обръщане: сега ние сме интегрирани с „другия“, а не обратното) и които през 2050 г. ще бъдат окончателно и несъмнено институционално установени, ще става въпрос за един вид общност на френската вечност.

Тази общност ще се основава на семействата, на раждаемостта, на ендогамията за оцеляване, на училищата, на паралелните мрежи на солидарност, може би дори на географските зони, на частите от територията, дори на кварталите и, защо не, на християнската и, надявам се, на католическата вяра, ако тази спояваща връзка все още е в сила.

Това няма да ви хареса. Сблъсъкът ще се случи в някакъв момент. Нещо като елиминиране на кулаците с подходящи законови средства. И какво тогава?

Тогава Франция ще бъде населена с хора от всички произходи, живеещи заедно, и ще има само раци-отшелници, които ще живеят в дупките си, изоставени от представителите на изчезналия завинаги вид, който се наричаше френски вид и който по никакъв начин не предвещаваше кой знае каква генетична метаморфоза, този, който през втората половина на този век ще получи това име. Този процес вече е започнал.

Съществува и втора хипотеза, която не мога да формулирам по друг начин, освен като частен случай, и която би изисквала да се консултирам с адвоката си, а именно, че последните остатъци биха се съпротивлявали до степен да се включат в един вид Реконкиста, несъмнено различна от испанската, но вдъхновена от същите мотиви.

Би било опасно да се напише роман за това. Не съм аз човекът, който трябва да го направи, аз вече съм го направил. Нейният автор вероятно още не е роден, но съм сигурен, че книгата ще бъде публикувана своевременно…

Онова, което не мога да разбера и което ме потапя в бездна от мъчително недоумение, е защо и как толкова много информирани французи и толкова много френски политици съзнателно, методично, не смея да кажа цинично, допринасят за обезвреждането на една Франция (нека избегнем определението „вечна“, което е противно на красивите умове) на олтара на преувеличения утопичен хуманизъм.

Задавам си същия въпрос за всички тези вездесъщи асоциации за права на това, за права на онова, за всички тези лиги, за тези общества на мисълта, за тези субсидирани агенции, за тези мрежи от манипулатори, внедрени във всички структури на държавата (образование, бюрокрация, политически партии, профсъюзи и т.н.), за тези безбройни петиции, за тези медии с консенсус за „правилно мнение“ и за всички тези „интелигенти“, които ден след ден и безнаказано вкарват своето обезболяващо вещество във все още здравия организъм на френската нация.

Дори и да мога да им припиша поне малко искреност, понякога ми е трудно да призная, че са мои сънародници. Чувствам, че ми идва наум думата „ренегат“, но има и друго обяснение: те бъркат Франция с Републиката. „Републиканската ценностна система“ се декламира безкрайно, както знаем, до насита, но без да се споменава Франция.

И все пак Франция е преди всичко родина на нашите тела. От друга страна, републиката, която е само форма на управление, за тях е синоним на идеология, на идеология с главно „И“, на главната идеология. Струва ми се, че в известен смисъл те предават първото заради второто.

Сред множеството препратки, които трупам в дебелите си папки в подкрепа на тази оценка, ето една, която под добродушната си външност хвърля светлина върху размера на щетите. Тя е взета от речта на Лоран Фабиюс (Laurent Fabius) на конгреса на социалистите в Дижон на 17 май 2003 г.:

„Когато Мариан от нашите кметства придобие красивото лице на млада французойка от имигрантски произход, в този ден Франция ще направи крачка напред, като заживее напълно с ценностите на Републиката…

Тъй като сме на темата за цитатите, ето два за финал:

Никакъв брой атомни бомби няма да може да спре приливната вълна от милиони човешки същества, които един ден ще напуснат бедната южна част на света, за да се втурнат в сравнително откритите пространства на богатото северно полукълбо в търсене на оцеляване.

Президентът на Алжир Хуари Бумедиен, март 1974 г.

И тази, взета от двадесетата песен на Апокалипсисе (Откровение 20:7-9):

И когато се свършат хилядата години, сатана ще бъде пуснат от тъмницата си,

и ще излезе да мами народите в четирите краища на земята, Гога и Магога, да ги събере за войната, – чието число е като морския пясък.

И те се разпростряха по цялата широчина на земята и обиколиха стана на светиите и обичния град.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *