Градовете са доминиращият начин на живот за човечеството днес. Снимка: Max Bender, Unsplash
Възходът на градовете насочваше историята на Запада. Сега той може би ще променя облика на света, пише в свой анализ от 2007 г. американският историк Уилям Макнийл (William H. McNeill). Посочването още тогава на някои тенденции за миграцията към Европа и в известен смисъл предсказва както демографските проблеми на Китай и Европа, така и неминуемата мигрантска вълна.
Две забележителни демографски събития наскоро привлякоха повече внимание от обикновено, но не толкова, колкото заслужават.
Едната е заключението на органите по преброяването, че през октомври тази година (2007 г., бел. прев.) населението на Съединените щати е надхвърлило 300 милиона души, започвайки от 200 милиона само преди 39 години. Бързото нарастване на населението е нещо старо, нещо, което повечето хора са свикнали да очакват за света дълго в бъдещето. Поради тази причина вторият ориентир – че повече от половината население на Земята вече живее в градове – е толкова важен.
Далеч по-малко познат факт от нарастването на световното население е, че градовете изключително рядко се възпроизвеждат сами. Тъй като по-голямата част от ускорената урбанизация, която протича днес, се случва в така наречения Трети свят – същите места, където ръстът на населението е най-бърз през последните десетилетия – това означава, че ръстът на населението ще бъде ограничен в бъдеще. Това ще бъде така дори при липса на екологична катастрофа, която в противен случай би могла да предизвика бърз и внезапен обрат в ръста на населението.
Урбанизацията, разбира се, не се свежда само до демографията. Освен върху самия брой на хората, градовете оказват значително влияние върху начина, по който човешките популации са се организирали и управлявали, както и върху взаимоотношенията на народите помежду им. Без съмнение те ще продължат да го правят.
Цивилизация
Разбира се, градовете са стари. С урбанизацията си преди около 5000 години малка част от човечеството е поела по нов път. Това, което наричаме „цивилизация“ – дума, която в крайна сметка произлиза от термина за град – е първоначалният резултат. В продължение на хилядолетия всички цивилизации са зависели от разделението на труда между селското мнозинство, което е изхранвало не само себе си, но и градските жители, като се е разделяло с част от реколтата си под формата на икономически безответни наеми и данъци. В замяна на това земеделците получавали винаги несъвършена защита от божествени и човешки бедствия благодарение на усилията на свещеници и военни специалисти.
Това, което правело ранното цивилизовано общество жизнеспособно, бил фактът, че почти всички – до 95 процента от цялото население – живеели в села с не повече от няколкостотин души. Такива села се оказали много гостоприемни за човешкото възпроизводство, дотолкова, че в повечето случаи селяните отглеждали достатъчно деца, за да могат да обработват нивите си поколение след поколение, и същевременно да изпращат излишните млади хора да живеят в градовете или, по-рядко, в пограничните земи, чиито местни жители не били в състояние да ги прогонят. Тъй като подобни пропускливи граници по правило са били преходни, миграцията в близките градове е била по-често срещаният отговор на плодовитостта на селския живот.
След като пристигат, повечето имигранти в предмодерните градове намирали незначителна работа и скоро умирали от инфекции, оставяйки малко или никакви наследници.
Селският демографски растеж и упадъкът на градовете никога не са се уравновесявали точно, като са варирали рязко от място до място, от година до година и от десетилетие до десетилетие. Но благодарение на устойчивостта на селяните в дългосрочен план броят на хората се е увеличавал, въпреки безбройните местни бедствия и епохите на обезлюдяване, които понякога са продължавали векове.
Понякога градовете изчезвали напълно, както в долината на Инд след 1500 г. пр.Хр. и сред маите след около 1200 г. сл. Хр., за да се съживят, когато местното население се възстановява.
Но селата винаги са оцелявали, защото там познатият работен режим е осигурявал прехрана година след година. Независимо от бедствието – мор, война, лоша реколта или комбинация от трите – оцелелите се събирали заедно и възобновявали работата на полето, като по този начин създавали достатъчно храна, за да продължат да съществуват, и рано или късно започвали отново да увеличават броя си.
Сексуалният инстинкт, разбира се, стои в основата на начина, по който земеделските стопани поддържат растежа на населението по света.
Но е имало и допълнителни обстоятелства, които са направили брака и децата необходими и естествени. Разделението на труда между мъжете и жените е било универсално, така че земеделието и домакинството са изисквали ежедневно сътрудничество между половете. Бебетата са изисквали допълнителни усилия от майките, но това не е пречело сериозно на другата им работа.
Точно обратното, жените са можели да се грижат за малките деца и да изпълняват ежедневните си задължения едновременно, а това им се отплащало от самото начало с детски усмивки и бърборене, а скоро и с пълноценна реч и живи въпроси за всичко, което децата трябва да знаят. Освен това от най-ранна възраст децата започвали да допринасят за семейния доход, като изпълнявали задачи, които били по силите им – например събиране на плодове и други видове диворастящи храни, пасене на гъски и други дребни животни.
С напредването на възрастта децата са помагали на родителите си във все по-тежки задачи вкъщи и навън до сключването на брак, когато нивите и другите имоти на родителите им е трябвало да бъдат разпределени между няколко деца.
Това означавало някои от тях да бъдат изпратени да търсят късмета си другаде, ако в границите на селото нямало достатъчно земя за издръжката им. Преговорите за зестра между семействата и разделянето на земята и другите ресурси между конкуриращите се братя и сестри можело да бъдат спорни. Но обичаите и умерената солидарност между братята и сестрите обикновено предотвратявали опустошителни кавги, което правело приемствеността на поколенията почти винаги мирна.
В по-общ план, обичаите улесняват всякакъв вид лични контакти във всяко село и независимо от това колко тежка е работата или колко променлива е печалбата, всеки знае какво се очаква от него на всеки етап от живота и във всички обичайни ситуации. По този начин се поддържат устойчивост и приемственост, както биологична, така и културна, което гарантира оцеляването на хората и дългосрочното нарастване на населението.
За сравнение, градовете остават паразитни странични обекти, където специализираните умения поддържат религиозно и военно богатство и власт.
Въпреки това малко по малко доброволният обмен на стоки и услуги между градовете и техните хинтерландни територии нараства по обхват и мащаб. В резултат на това еднопосочните трансфери на наеми и данъци от селяните към жителите на градовете постепенно се допълват от повече или по-малко доброволни пазарни сделки, при които селяните продават нещо, което са направили, отгледали или събрали, и купуват неща, които не могат лесно да си направят сами – например метални инструменти. В резултат на това специализацията на труда увеличава богатството на всички заинтересовани страни, както Адам Смит по-късно убедително доказва в „Богатството на народите“.
Въпреки това до около 1000 г. сл.Хр. подобен обмен между града и селото остава незначителен. По-голямата част от отгледаното от земеделците отивало в техните стомаси и в стомасите на опитомените им животни, а част от него винаги трябвало да се запази за засяване на нивите през следващата година. Почти всичко останало се изземвало от рентата и данъците. Така по-голямата част от човешките същества се издържали в полуизолирани села, където всеки познавал всекиго, споделяйки добри и лоши времена, когато реколтата се променяла, а епидемиите, войните и природните бедствия идвали и си отивали.
На няколко специални места обаче, където морският транспорт е бил лесно достъпен, търговското земеделие е възникнало поне още през 600 г. пр. Хр.
Възможно е живеещите по бреговете на Индийския океан да са били първите търговски земеделци, които са отглеждали различни подправки за продажба на далечни пазари, но не разполагаме с документи, които да установят със сигурност кога е възникнала търговията с подправки.
Имаме обаче писмени сведения (и товари от потънали кораби), които показват, че около 600 г. пр.Хр. земеделците, живеещи в близост до източното крайбрежие на Средиземно море, са открили, че могат да увеличат богатството си, като отглеждат грозде и маслини и след това разменят вино и масло за по-големи количества зърно, отколкото биха могли да отгледат на обработваната от тях земя. За целта е било необходимо да изпращат реколтата си до места, където производството на вино и масло не е било толкова лесно, и да убеждават местните владетели и собственици да събират достатъчно зърно от своите поданици и наематели, за да плащат добре за виното и маслото, които са искали да консумират.
Финикийските и гръцките градове са били пионери в този вид маркетинг на далечни разстояния; той е в основата на последвалата гръцка и римска история, като свързва града и страната по-тясно, отколкото е било обичайно другаде, и придава търговски характер на класическото общество като цяло. Впоследствие продажбата на вино и масло на далечни пазари в Средиземноморието никога не е прекъсвала за дълго, въпреки че благоразумните земеделци винаги са имали нужда от зърнени полета наблизо, в случай че връзките с далечните купувачи бъдат прекъснати.
Второто и по-мащабно преминаване към пазарно земеделие се случва в Китай, когато около 1000 г. сл. Хр. управляващата династия Сун решава да събира данъци под формата на пари в брой.
Това решение принудило обикновените селяни да намерят какво да продадат, за да платят данъците си. По това време хиляди баржи и малки плавателни съдове, плаващи нагоре-надолу по реките и напоителните канали на Китай, създават евтина и надеждна вътрешна транспортна система.
Малките разлики в цените на предметите за широко потребление – дори на ориза – направили пренасянето на ежедневни стоки на дълги разстояния рентабилно. Последва широкомащабен маркетинг на специализирани култури. Скоро милиони селяни открили, че е изгодно да купуват ориза, който ядат, и да продават коприна или друга специализирана култура, като по този начин приравнили начина си на живот към дългогодишната зависимост на градските хора от покупко-продажбата, за да си набавят хляба.
Благосъстоянието и уменията на Китай се изстрелват нагоре, тъй като предимствата на специализацията се проявяват в масов мащаб, а скоро и други части на земята започват да следват примера му там, където безопасният и евтин воден транспорт позволява това. Крайбрежието на Индийския океан и Югоизточна Азия, както и средиземноморският, балтийският и атлантическият бряг на Европа са основните места, където през следващите два-три века започва да се развива комерсиализирано земеделие.
Където и да се е наложило, търговското земеделие е поставило под сериозно напрежение солидарността в селата, тъй като някои семейства са забогатели, а други са загубили земята си и са били принудени да работят като наемни работници на чуждите ниви.
Там, където транспортът е по-скъп, собствениците често монополизират продажбите и поставят местните селяни в тежка икономическа зависимост. Малцина лесно оценяват колко дълбоко е била заложена стабилността на селския живот и колко наскоро тази стабилност е била изкоренена.
Едва след като железниците поевтиняват транспорта в континенталните вътрешности на света през втората половина на XIX в., комерсиалното земеделие се превръща в обща практика. И едва през 50-те години на ХХ век старомодният селски стил на живот навсякъде започва да се руши поради навлизането на градските контакти. По-специално радиото и телевизията, които демонстрират очарованието на градския живот, нанасят смъртоносен удар върху традиционните модели на селското общество навсякъде, където тези инструменти на модерността достигат.
Следващата световна демография
Последиците от това толкова скорошно скъсване с миналото тепърва ще бъдат изпитани в пълна степен. Никой не може да бъде сигурен, но със сигурност ще има далечни последици от поглъщането на защитната рамка, в която хората са живели и умирали в продължение на хилядолетия, от идеите и начина на живот в градовете, а регионалната неравномерност на процеса ще има глобални политически последици.
Градският начин на живот, който е очевидно разнообразен, предизвикващ съперничество и дори враждебност един към друг, едва ли ще поддържа нещо подобно на биологичната и културната стабилност на бъдещите поколения, която е преобладавала преди.
Образът на разбиващата се вълна, която се надига, докато се устремява към брега, ни идва наум, когато размишляваме върху промените, които се случват пред нас. По-старите форми на човешкото общество – селският начин на живот с всичките му ограничения и трудности – остават зад гърба ни. Бъдещето със сигурност ще бъде различно. Колко точно ще бъде различно, никой все още не може да каже, но два основни фактора изглеждат важни поне в краткосрочен план.
Единият фактор се отнася до половината от човечеството, която все още живее от земята и обработва почвата.
Тази половина от човечеството, която в по-голямата си част не е западна, сега все повече страда от бедността, монотонността и трудностите в сравнение с примамливите градски богатства и удобства. Това са хората, които виждат как децата им бързат към световните градове с надеждата да подобрят живота си – най-често само за да срещнат разочарование в изтощителните градски бедняшки квартали. Обитателите на тези бедняшки квартали, които нямат постоянна работа и надеждни източници на доходи, представляват другият важен човешки фактор на нашето време.
Тази човешка маса е източник на активно недоволство, което е много по-стратегически разположено от това на жителите на селските райони, тъй като тяхното разочарование и гняв могат лесно да бъдат мобилизирани срещу потисниците, живеещи в градските ядра, където всичко, към което са се стремили, все още блести несподелено и недостижимо, изкусително близо до тях. Накратко, феноменът на субпролетариата се глобализира в технологични условия, добре пригодени за бързото разпространение на демагогската манипулация.
Тази несигурна съпоставка се разпалва още повече, когато етническите и културните различия разделят богатите и привилегировани граждани от заобикалящите ги обитатели на бедняшки квартали.
Навсякъде, където ръстът на градското население е намалял, както е сега в приблизително половината от населените места на Земята, градовете не могат да се поддържат, без да привличат имигранти отвъд езиковите и културните граници. Европа е най-известният пример за това.
Още от Средновековието в най-проспериращите части на Европа селската автономия ерозира, а след Първата световна война населението на Франция не успява да се възпроизведе. Втората световна война обобщава този феномен, разрушавайки селския начин на живот в цяла Централна и Източна Европа (с изключение на албанците).
Рязкото намаляване на раждаемостта е резултат от евтините и ефективни методи за контрол на раждаемостта, които позволяват да се прави секс без риск от бременност. Едновременно с това новостите в медицината – най-вече антибиотиците, ваксините и хапчетата за понижаване на високото кръвно налягане – удължават живота, така че населението застарява, а децата стават все по-малко.
Намаляването на местното население на свой ред отваря пътя за законната и незаконна миграция на милиони мюсюлмани и други чужденци в европейските градове.
В началото тези пришълци запазват познатите си обичаи, включително и раждаемостта, която е много по-висока от тази на приемащото население. Но в рамките на няколко десетилетия напрежението на градския живот нарушава и техните семейни модели и други обичайни практики, без обаче да превръща имигрантите в европейци, способни да се впишат индивидуално и незабележимо в новите си домове.
Сегрегираните квартали, които днес са широко разпространени в европейските градове, ограничават възможността на децата от различни етнически произход да асимилират поведението си към обща норма, така че се появява нещо като кастово общество.
Проявяват се всички напрежения, провокирани от икономическото неравенство, подсилени от външните различия във външния вид и маниерите. На всичкото отгоре фанатичната религиозна враждебност е намерила тънка, но реална почва в някои мюсюлмански среди, както показват неотдавнашните терористични актове в Испания, Великобритания, Нидерландия и други европейски страни.
Очевидно е, че бъдещето е твърде неясно. Възможно е някогашните доминиращи етнолингвистични групи да изчезнат.
Но демографските тенденции могат да се променят и се променят, понякога доста бързо, което прави пророчествата рисковани, освен очевидния извод, че миналите модели не са сигурен ориентир за бъдещето.
Например на селата вече не може да се разчита за поддържане на човешката приемственост, тъй като при толкова евтините и широкообхватни комуникации и пътувания, колкото са станали, намаляването на населението на някои места, съпоставено с продължаващото нарастване на населението на други, насърчава масовата миграция. Този феномен е описан в статияна на Филип Мартин (Philip Martin), „Be My Guest Worker?„, The American Interest (Winter 2007).
Населението може да бъде изведено от селищата толкова бързо, че да подкопае демографската им жизненост. Дори и усилените полицейски усилия за спиране на миграцията едва ли ще имат успех при такива обстоятелства, тъй като намаляващото и застаряващо градско население се нуждае от вносна работна ръка, за да поддържа стандарта си на живот.
Острата полярност, която се наблюдава в Европа, обаче е изключителна.
В други части на света съществува различен баланс между намаляващото и все още нарастващото население. Като цяло обаче, колкото по-урбанизирано е населението, толкова по-силно се проявява намаляването на населението. В момент, когато пренаселените селски райони в Африка, Латинска Америка и голяма част от Азия се изпълват с милиони младежи, които искат да опитат късмета си в далечни страни, миграцията със сигурност ще се увеличи към места, различни от Европа, а с нея и трудностите, произтичащи от културните различия между новодошлите и приемащите населения.
Степента на тези трудности обаче ще бъде много различна. Очевидно е, че културните различия не са толкова големи там, където приемащото общество само по себе си е относително толерантно и разнообразно. В Съединените щати, например, не се забелязва намаляване на броя на сегментите на обществото, въпреки че нашите градове са толкова враждебни към човешкото възпроизводство, колкото са станали европейските градове. Основната разлика между Европа и Съединените щати е, че американският „melting pot“ все още функционира почти толкова добре, колкото и по времето, когато европейците са се превръщали в американци през XIX век.
Така наречените латиноамериканци сега са най-голямата етническа група, която се подлага на асимилация, а новопристигналите азиатци изглеждат добре започнати по същия път.
(Най-упоритото социално разделение в Съединените щати все още е между чернокожите и белите, а бандитската култура на противопоставяне сред някои млади чернокожи в централните американски градове наподобява недоволството, което някои млади мюсюлмани в Европа изпитват към приемащите ги общества. Езиковите и религиозните бариери между чернокожите и белите в Америка са тривиални, но цветът на кожата все още разделя, а моралните остатъци от робството и сегрегацията остават въпреки всички усилия за преодоляване на различията.)
Предстои да видим дали белите американци ще приемат спокойно загубата на численото си превъзходство в Съединените щати. Но докато статистическите данни от преброяването на населението отчитат нарастване на броя на неемигрантите, тревогата е малко вероятна, въпреки че по-голямата част от този ръст днес идва от натурализирани латиноамериканци и други новодошли.
От около 1920 г. насам повечето американци от европейски произход са урбанизирани и, както всички останали в това обстоятелство, те не се възпроизвеждат.
Ако това продължи, до няколко поколения може да настъпи повратна точка и етническият баланс в САЩ да се промени. Но новодошлите, живеещи в нашите градове, се сблъскват със същия натиск, възпрепятстващ раждането на деца, който засяга и останалите градски жители, така че е много малко вероятно да продължат да имат толкова много деца, колкото при притигането на първото поколение.
Сред другите места, където коренното население не се възпроизвежда, са Канада, Русия, Япония, Китай и градските зони в Латинска Америка, Индия и дори Африка. В резултат на това миграциите в Индия и Китай се осъществяват предимно в рамките на националните граници, така че новодошлите са по-малко забележими и по-лесно се приемат от отдавна установените градски жители.
Въпреки това бедняшките квартали в покрайнините на индийските и китайските градове са огромни, пренаселени и също толкова мизерни, колкото и бедняшките квартали навсякъде другаде. Екологичните рискове от замърсената вода, въздух и почва също са сериозни, а неотдавнашните усилия за ограничаване на раждаемостта в Китай и Индия доведоха до значителен излишък на момчетата спрямо момичетата, което ще създаде безпрецедентни социални и може би политически проблеми, когато те достигнат брачна възраст.
Можем да бъдем сигурни, че демографските сътресения вече обхващат както Индия, така и Китай, като засягат всички или почти всички села.
Миграцията към градовете и в двете страни е много бърза. Селските обичаи се разрушават и в техните градове, а удължаването на продължителността на живота създава нови проблеми за млади и стари.
Бъдещето на тези две страни, както и на други много гъсто населени страни, намиращи се в подобни преходни демографски условия (например Пакистан, Мексико и Индонезия), със сигурност ще надделее над това, което се случва другаде, само поради числения си размер.
Остава несигурно дали икономическият растеж в градовете ще осигури поносими условия и полезна работа за стотици милиони мигранти от селските райони. Също така не може да се предвиди дали демографското пренастройване ще се осъществи главно в рамките на съществуващите политически граници, както досега, или ще доведе до масово излизане извън тях в рамките на последователни миграционни вълни. Ако европейската история е показателна, устойчивият бърз икономически растеж в условията на стабилна политическа обстановка поколение след поколение е много малко вероятна перспектива.
Стабилността не може да бъде гарантирана и в страни, които бързо губят население.
Русия, която до 1914 г. е имала силно нарастващо селско население, от 1950 г. насам е претърпяла истински катастрофален демографски упадък. За разлика от почти всички останали страни по света, продължителността на живота се е скъсила с рязкото намаляване на раждаемостта, така че днес всяка година умират около 700 000 руснаци повече, отколкото се раждат.
Пътят на руснаците към тяхното западащо настояще е уникален и не може да бъде обяснен само като последица от посткомунистическото неразположение. През 30-те години на миналия век насилствено наложените колективни стопанства изместват селата, а последвалото разстройство на семейния живот в селските райони на Русия внезапно спира старомодния ръст на населението. В продължение на няколко десетилетия държавното планиране осигурява работа в строителството и промишлеността за всички, които могат да бъдат освободени от селскостопанска работа.
Но когато селският излишък от новобранци за работната сила се изчерпа, по-скоро поради колективизацията, отколкото поради опустошенията на Втората световна война, по-ефективното използване на работната сила стана наложително.
Държавните ръководители обаче се оказват неспособни да направят необходимите промени, тъй като и ръстът на населението, и производителността намаляват. След това Съветският съюз се разпадна и общественият морал се срина бързо и изненадващо. Съкратената продължителност на живота – вероятно в резултат на прекомерното пиене, пушене и други вредни навици – беше неочаквано съпътстващо я явление. Те ускориха темповете на намаляване на руското население, но не ги предизвикаха.
Дори в земите, където селското мнозинство все още поддържа ръста на населението, големите градове представляват демографски дупки, както исторически погледнато те винаги са били. С разпространението на ефективна канализация сред европейските и американските градове след 1880 г. някои градове започват да поддържат броя на населението си благодарение на понижените нива на инфекции и големия брой имигранти от селата, които носят със себе си висока раждаемост.
Някои американски градове все още правят това, но това е било и си остава историческо изключение. Засиленото излагане на инфекциозни болести е традиционната причина градовете да не се възпроизвеждат, а в Африка, Латинска Америка и Азия и днес инфекциозните болести продължават да играят ключова роля в градската демография. Всъщност рискът от пандемични заболявания в световен мащаб е значително увеличен от бързата урбанизация на места, където липсват основни здравни и санитарни инфраструктури.
Младите и верните
Не са болестите, а разходите за отглеждане на деца във всички градски среди, които обясняват най-добре защо градското население обикновено намалява без имигранти от селските райони. Кой се грижи за малките деца там, където възрастните отиват на работа във фабриките, магазините и офисите, а малките деца не могат да ги придружават? Как те могат да бъдат подготвени за платена работа? Общественото образование и предучилищното възпитание рядко са достъпни в градските бедняшки квартали, особено извън западните страни, но понякога и в тях. Понякога бабите и възрастните съседи могат да свършат тази работа, но в градовете не е толкова разпространена сплотеността на семейството и често такива настойници не са на разположение. Тогава трябва да се намерят професионалисти от различни сфери. Поради това разходите за издръжка на децата са високи, а грижите, които тези специалисти обикновено предлагат, рядко отговарят на големите им хонорари.
Дори и децата да са по-скъпи в градовете, те са по-малко икономически полезни в ранна възраст. Има малко плодове за бране, няма малки домашни животни, които да се пасат. В градските условия е необходимо да се изчака много повече време, докато децата започнат да допринасят за семейните доходи.
Докато децата остават скъпи в градска среда и обществените институции не се грижат по-всеобхватно за тях, възпроизводството в градовете със сигурност ще се забави.
А заедно с това и болестите на съвременното градско общество – престъпност, наркотици, отчуждение и младежки бунт – ще продължат да ни притесняват. Основната реалност е, че не сме намерили задоволителен заместител на селските общности като възпитатели на младите (и поддръжници на старите). Повечето срещи в градовете са с непознати, а непознатите не възпитават и не поддържат другите; размерът и мобилността на градското население правят това неизбежно.
Но усилията за възстановяване на стабилността, подобна на тази на селската общност, продължават, а в градовете градската мобилност позволява на мислещите хора да се събират заедно и да се съгласяват да налагат помежду си ясни морални норми на поведение. Досега най-разпространената и мощна основа за такива доброволни сдружения е религиозната ангажираност. И все пак цената на религиозния ангажимент също е реална, особено когато той противопоставя общността на вярващите на останалата част от заобикалящото ги общество.
С други думи, религията има различна човешка география в традиционния селски живот, от една страна, и в градската среда, от друга. Помислете, че само разстоянието и рядката комуникация някога са държали селяните в безопасност от околните чужденци. Но тази защитна бариера се разруши, когато модерният транспорт и комуникации доведоха до чести контакти с непознати в почти всички села по света. Религиозните секти в градовете могат да държат непознатите настрана само ако приемат един кодекс на поведение за съмишлениците си и същевременно възприемат различни маниери за общуване с външни хора. Преминаването напред и назад и съгласуването на различията между двата кодекса със сигурност ще бъде неловко.
Това също така означава, че сектантското единство е под постоянно напрежение, тъй като в градски условия изборът на вероизповедание е неизбежен.
Присъединяването към религиозна група се превръща в съзнателен акт, а напускането – в постоянна възможност. При тези обстоятелства е невъзможно да се постигне дълготрайна стабилност и придържане към безспорния, наследен обичай, който е почти универсален в селския живот. Вместо това самата крехкост на връзките предизвиква трескава интензивност сред успешните секти. Повишаващите се изисквания към истинските вярващи и по-рязкото им разделяне от външните хора са това, което поддържа градските секти, докато техните лидери се стремят да направят по-трудно изоставянето на общността. Затова чудно ли е, че това, което често се нарича „фундаменталистка“ религия, е преобладаващо градско явление?
Може ли градското общество в световен мащаб да издържи на безкрайно умножаване на сплотените, понякога фанатични секти? Именно това може да предвещава бързо напредващата урбанизация на планетата, като по-голямата част от това размножаване се случва в незападните ѝ региони. Разбира се, не е задължително религията в градска среда да бъде фанатична или насилствена.
Може би защото произходът им не е бил градски, всички наистина успешни градски религии – будизъм, юдаизъм, християнство и ислям – са успели да възпитат мирно поведение спрямо чужденците.
Но това е отнело време. Правителствата, поддържащи определени религии, често са преследвали дисиденти, а сектите в рамките на всяка религия също са прибягвали до насилие. Дори там, където подобно поведение е станало рядкост, религиозните групи, действащи в градска среда, все още не са намерили начин да имитират ролята на възпитател и поддръжник, която е естествена за полуизолираните селяни. Независимо от американските протестантски мегацъркви, все още не са се появили обичаи, в рамките на които милиони непознати хора да могат да водят комфортно живота си. Може би никога няма да се появят.
Социологическият въпрос дали ще се научим навреме, за да направим градовете наистина процъфтяващи, сега се допълва от въпроса за екологичната устойчивост на преобладаващия сред нас високоенергиен начин на живот. Така дългосрочното оцеляване на високотехнологичното урбанизирано човечество остава под въпрос. Но, разбира се, фактът, че човешките общества дълго време не са били в състояние да се възпроизвеждат, живеейки в градове, не означава, че никога няма да могат. В крайна сметка хората са интелигентни и удивително адаптивни. Кой би могъл да предвиди нашата първоначална, триумфална експанзия по света, започнала преди 100 000 години? Или пък материалните удобства на ежедневието, които приемаме за даденост, но са били непознати само преди век?
Едно нещо знаем: Иновациите, които наистина правят градския живот устойчив, ще се разпространят бързо, ако се появят където и да е по света.
Междувременно проблемите, предизвикани от засилената, но неравномерна урбанизация на планетата, ще бъдат предизвикателство за всички нас. Те ще бъдат предизвикани по някои начини, които можем да предположим въз основа на миналия опит, и по много начини, които вероятно не можем да предположим. Можем само да чакаме и да продължаваме да търсим обещаващи нови начини да живеем добре и в мир с хората около нас, както близки, така и далечни.
Уилям Харди Макнийл, (роден на 31 октомври 1917 г., Ванкувър, Британска Колумбия, Канада – починал на 8 юли 2016 г., Торингтън, Кънектикът, САЩ), e канадско-американски историк, който популяризира експанзивен възглед за историята на човешката цивилизация, разширяващ традиционния подход към темата, най-вече в основополагащия си труд „Възходът на Запада“ (1963 г.).
Столична община не може да реши проблема с въздуха сама!