Депортацията на кримските българи

Полуостров Крим влезе в общественото съзнание след като Русия го окупира през 2014 г. Мнозина политици и историци се упражняват по темата и част от тях се опитват да извинят този акт на агресия с факта, че мнозинството от жителите към 2014 г. са били етнически руснаци. И ако този факт е неоспорим, то нека погледнем историята на това как именно руснаците доминират етнически. А това е станало с изселване и масови убийства на местното население, сред които е имало българи, гърци, татари, арменци и украинци.

Българите в руската и по-късно съветската империя винаги са били възприемани като втора класа народ, които трябва да бъдат контролирани, смазани и управлявани. Георги Раковски пише за убийствената политика на Руската империя спрямо българите, заселени в Бесарабия. А когато СССР заменя руската империя, политиката спрямо нашите сънародници не се променя значително – българите в Таврия са подложени на тежки гонения, а техния водач Мишо Хаджийски е принуден да се самоубие. В полуостров Крим пък, смятан (правилно, впрочем) за ключов за контрола над Черно море, а оттам и за излаза на империята към Средиземно море, наличието на големи групи потенциално враждебни етноси. Затова и Москва провежда целенасочена политика по заличаване на българския етнос.

На територията на Кримския полуостров заселване на българи има още през V век. Именно там кан Кубрат ще разположи столицата на обединената от него държава в града Фанагория. След разпадането на Стара Велика България пък там ще останат в продължение на векове компактни населения от българи. В по-ново време обаче големи групи българи от Дунавска България започват да се заселват и да биват преселвани в началото на XIX в. [1] Те произхождат от странджанските селища Граматиково и Малко Търново. При официалното преброяване от 1897 г. числеността на кримските българи възлиза на 7528 души, които населяват следните селища: Кишлав (Кашлоу), Коктебел, Колпак, Кая-Осты, Ново-Царицыно, Сиджеут, Андреевка (Чая), Кабурчак, Османчик, Марфовка, Стари Крим, Болгар Сарабуз, Балта-Чокрак и Алач [2].

В годините на Втората световна война българите, живеещи на територията на СССР, не са мобилизирани в Червената армия, а се изпращат в трудовите батальони. На фронта воюват само тези, които са мобилизирани през 1940 г. и началото на 1941 г., както и постъпилите в армията като доброволци.

Сталинският режим извършва още едно изселване на компактно живеещи българи там до 1944 г. Те били обвинени за врагове, за сътрудници на окупационния немски режим [3]. От 1989 г. започва държавна програма за завръщането им (както и на други изселени народи, сред които кримски татари, гърци и арменци) в Крим. За съжаление тази програма все още не е реализирана напълно и малко от българите се връщат в Крим. Цели български села престават да съществуват.

16616200_403

Преди насилствените изселвания според официалната статистика българите са били около 12 500. Те са разпръснати по много райони на Съветския съюз и не ги оставят да се заселят компактно – едни отиват в Урал, други в Башкирия, трети в Северен Казахстан или из целия Сибир. Много от тези хора се асимилират и им забраняват да говорят български; само по-възрастните хора, които са се завърнали, говорят български.

През 1938 г. за „шпионаж“ в полза на Царство България са осъдени 1065 българи. Хиляди други са изпратени в ГУЛАГ (съветските концентрационни лагери), макар че данните за това са противоречиви. Руският историк Александър Дюков твърди, че официално признатите жертви сред българското малцинство в СССР (през 1939 г. става дума за общо 114 000 регистрирани като българи) не са били повече от 1500 души. Това би означавало, че става дума само за 1% от хората, допълва Дюков, който явно се опитва да омаловажи мащабите на кървавата разправа с малцинствата. В резултат на тази разправа обаче са заличени двата български района в  украинското Запорожие.

Двубоят между СССР и нацистка Германия води до нов изблик на репресии срещу българите. След прогонването на германците от Крим, българите, заедно с татарите, гърците и арменците са обвинени, че са „сътрудничели“ на нацистките окупатори. На 28 май 1944 г. селищата на кримските българи са обкръжени от войските на НКВД. На около 12 500 души наши сънародници са дадени едва минути да съберат най-важните си вещи преди да бъдат заточени на хиляди километри в Урал. Мнозина от тези хора никоге не се връщат, тъй като измират от болести, глад, мъчения и непосилен труд.

През 2017 г. се отбелязват 72 години от депортирането на българските, арменски и гръцки общности. 18 май е признат за Ден за почитане на паметта на жертвите на депортирането в Крим, когато татарите са депортирани, но за различните народи датите са били различни. За немската общност в Крим датата е била 18 август 1941 г., а за италианската общност – на 29 януари и 8-10 февруари 1942 г. [4]

deportaciya1

Припомняме, че на 21 април 2014 г., един месец след окупацията на Крим от Русия, руският президент Владимир Путин издаде указ „За рехабилитацията на арменските, българските, гръцките, кримските татари и германските народи и държавното подпомагане на тяхното възраждане и развитие“. Постановлението твърди, че цели да подпомогне създаването и развитието на национално-културна автономия за хората и организациите, жертви на масовите репресии от 40-те години. Естествено, до момента резултат от този указ практически няма.

Библиография

[1] Переселение болгар в Крым в ХІХ веке, Носкова И. А., Наша школа. – 1999. – №2/3.– С.180 – 181.7.

[2] Филмът „Дългото завръщане“ на режисьора Константин Чакъров. Интервю с Константин Чакъров пред агенция Фокус от 3 декември 2011 г.

[3] „Българите в Крим“, проф. Иваничка Георгиева и доц. Красимир Стоилов, Издателство „ИФ-94“, София

[4] Крымская депортация армян, болгар и греков, интервю с Вячеслав Зарубин пред вестник „Взгляд“, 2014 г.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *